Всеки път около избори темата Македония задължително се завърта малко или повече по телевизионните студия, вестникарските колонки, пък за социалните мрежи ... да не говорим. Тази огромна енергия обаче до този момент не е допринесла почти за нищо – Македония, продължава да бъде все толкова далеч. Причините са много и най-вече в неспособността (или пък злонамереността) на тези, които са окупирали темата, съчетани с тоталната неадекватност на българската държава. Всъщност, с изключение на 1992 г. (когато спасихме Македония от това, което препати Босна), донякъде 1999 и 2017-2018 година, когато върнахме темата „Западни Балкани“ и помогнахме да влязат в НАТО, официална София не е спряла да прави глупости по югозападно направление. Примерите за абсурдите са много, че ако се опишат, листите, наредени един до друг, сигурно ще стигнат от Тримонциум до Джумаята.

Къде бърка България? Най-вече с това, че действията ѝ се ограничават до някоя и друга политическа декларация на някой и друг министър, вестникарска „пара в свирката“, няколко селфита на тоя или оня популист и ... до там. А каква остава след тези кампании? Бих казал, че нищо не остава, но няма да съм прав. Остава страдание за българите, които са повярвали, че България ще им помогне. Когато камерите си тръгнат, а „войводите“ започнат да щракат с пръсти в кръчмите тези хора методично и жестоко биват смачквани – икономически, социално, а и физически.

Така година след година, избори след избори и капания след кампания все по-малко стойностни хора в Македония събират сили и желание да кажат извън вкъщи, че знаят, че баба им и дядо им са се чувствали българи и че те са като тях ... А има и други случаи – след болката, която са изпитали по повод на тоя или оня PR балон, хората се озлобяват и въпреки ясното си съзнание за своята българска принадлежност, се дистанцират от България. По този повод няма да забравя как ми се напълниха със сълзи очите от думите на един млад човек. Осъзнал се като българин, тръгнал с разтворени обятия към България, получил предупреждение от родителите си да не се занимава с тези неща, че само ядове ще има. Малко по-късно с болка седял, докато му казвали „нали ти казах да не се занимаваш с тях, че само проблеми ще имаш“.

Та, какво трябва(ше) и какво не трябва(ше) да се прави с Македония?

Вписването на българите в Конституцията

Преди да помислим дали това е правилния път, да видим какво пише в основния закон на Македония

„ ... национална држава на македонскиот народ во која се обезбедува целосна граѓанска рамноправност и трајно сожителство на македонскиот народ со Албанците, Турците, Власите, Ромите и другите националности кои живеат во Република Македонија ...“

Какво значи добавянето на българите? Ами означава, че те ще бъдат приравнени на власите и ромите и ще бъдат сложени след тях в списъка. Означава и че българите ще бъдат и конституционно признати за нещо различно от „македонскиот народ“, както и че българската държава в момента настоява за това разграничаване. Самият рофесор по международно право Любомир Фръчковски, който е от известен български род, но е станал отявлен македонист  заяви ехидно очевидното. 

Разбира се, тази промяна няма да се случи, защото Македония няма да се напъне да си променя конституцията, но настоятелността, с която българската държава поставя въпроса, налива масло в огъня на антибългарщината. И оттук-нататък всеки междудържавен дебат ще се изтъква, че със своето искане реално България настоява, че македонските българи са нещо различно от „македонскиот народ“. Което пък освен всичко останало означава, че българските специалисти по международно право и международни отношения, които се занимават с темата, позорно загубиха спора с македонските си колеги.

В интерес на истината, за хората в Македония, които се чувстват българи, въпросът стои малко по-различно. Те ежедневно усещат върху себе си огромния социален товар от своя избор да кажат, че са българи. И тъй като българската държава реално не им помага, а българските популисти с патриотична реторика пък съвсем не ги е еня, тези хора търсят свой път. И го виждат в това правата им да бъдат официално обявени, за да могат те да се ползват малко от малко от половинчатата закрила, която законите на полудемократичната държава дават на малцинствата.

Горното е разбираемо, но тъжно. На практика означава това, че България дотам е неглижирала българите в Македония, че за да могат да живеят в среда на по-малко омраза, са принудени да търсят „откъсване“ ... Трябва да призная, че ги разбирам, въпреки че не съм съгласен с тази теза. Съзнавам обаче, че е много по-лесно да бъдеш българин в София, Пловдив, Бургас или Несебър, отколкото в Скопие. А критиката, без да се предлага алтернатива е синоним на поговорката „на чужд гръб сто тояги са малко“.

Какво трябва/ше/ да направи България.

На първо място трябваше да седне да прочете, преди да започне да говори (т.е. преди да даде на популистите да говорят). След Охридското споразумение от 2001 година, във всяка община, в която повече от 20% от хората не се самоопределят като част от македонския етнос, тези хора могат да искат издигането на държавните символи на тази държава и ползването на нейния официален език. Тези, които са ходили в Охрид, минавайки през Кичево, са забелязали многобройните албански знамена. Спомням си как знаменит български специалист по международно право с апломб ми разказваше за прегръдките с македонските колеги (българофоби) в охридските заведения, както и за това, че знамената в Кичево означавали, че Албания си е взела всичко ... Така и не разбрах защо българската държава възлага на такива хора да я представляват по въпроси, които не са им ясни ... Въпросните знамена не означават, че държавата Албания е окупирала Кичево, означават, че повече от 20% от населението на общината се декларирало като албанско и те просто използват това, което им позволява законът. Каква е разликата с албанците и българите в Македония? Разликата е, че албанската държава помага на албанците. Българските държавни ръководители, когато въобще се сетят за Македония, или се чудят с кой югославски българофоб да се прегръщат по кафаните, или отиват за две-три селфита, които да им докарат 4-500 лайка и ... толкова.

Та, да продължим с това, което трябваше да се направи. Българската държава трябваше да насърчи инвестици на българския бизнес в Македония. И когато там се създаде социално-икономическа среда, в която не е проблем да си българин (т.е. да има сериозен и устойчив брой работни места, създадени с българска инвестиция), дори нямаше да има нужда България да подтиква. Самите хора там, в общините, в които им е създадено българско спокойствие, щяха да повдигнат въпроса за българските държавни символи и език. Щяха ... Само че не стана ...

Често срещан аргумент срещу тази идея е, че в Македония нямало и не можело да има български инвестиции. Това не е вярно или поне не е точно. В Македония има две български банки. Те банкират, кредитират и т.н. Интересното е, че масово ръководните кадри и персонала в тези банки са хора, които по принцип имат негативно отношение към България (било по идеологически, било по етнически причини). Далеч съм от мисълта, че единствените стойностни хора в Македония, които работят качествено, са българофобите, но ... явно такава е политиката на човешките ресурси там. Което пък собствено пояснява защо хората с българска идентичност в Македония не се чувстват деца на България, а са с усещането, че са с две мащехи.

Така и така на няколко пъти стана дума за българските политици. Това, което можеха да направят те, а пък и още могат. Българските евродепутати да отворят свои офиси (всеки по няколко) в Македония. В тези офиси да се разяснява какво представлява Европейския съюз, да се правят срещи с хора, да се ангажират на работа хора и местните да знаят, че ако имат някакви проблеми заради своята идентичност и убеждения, има към кого да се обърнат.

Само че нищо от горното не се случва, което пък предопределя средата и настроенията в Македония и е пример за несъстоятелността на българската външна политика.

Каквото и да ви говорят българските политици за Македония, да знаете, че ви го говорят, защото знаят, че искате да го чуете, а не защото искат да направят нещо. И голямата жертва на тази безумна политика на България със десетилетна история са именно хората в Македония, които се осмелиха да обявят своята българска идентичност.

 

*Адв. Станислав Станев е член на Пловдивската адвокатска колегия, доктор по международно право и международни отношения, експерт в проблематиката на Западни Балкани.