Децата вече растат в свят, в който изкуственият интелект присъства навсякъде. Той подбира какви видеа да гледат, каква музика да слушат и все по-често е първото място, където търсят отговор на свой въпрос. Затова разговорът за изкуствения интелект в образованието не е разговор за някаква далечна технология. Това е разговор за реалността, в която децата ни вече живеят.

Въпросът днес не е дали изкуственият интелект ще бъде част от живота им. Това вече е факт. Истинският въпрос е дали ще ги научим да го използват разумно, като инструмент, който им помага да мислят, а не като удобен източник на готови отговори.

Революция в образованието: Изкуственият интелект влиза официално в учебните програми от 2026 г.Учениците ще изследват границата между човешкото и машинното творчество

Според Иван Драганов, докторант по информатика в БАН и съосновател на Skill Catalyst, именно тук минава голямата граница. Той споделя, че “задачата пред училището и родителите не е просто децата да свикнат с технологиите, а да се научат да ги управляват с мисъл, вместо да зависят от тях”.

Как да интегрираме изкуствения интелект - като патерица или като компас?

По думите на Драганов има два начина едно дете да използва изкуствения интелект. Единият е като „патерица“, когато машината дава готов отговор, а ученикът просто го взема наготово. Това е лесният път, но и най-рисковият. Ако детето свикне някой друг да мисли вместо него, постепенно отслабват именно онези умения, които училището трябва да развива, анализ, сравнение, аргументация и самостоятелна преценка.

Другият подход е ИИ да бъде „компас“. Тогава той не върши работата вместо ученика, а му помага да се ориентира, да види различни гледни точки, да зададе по-добър въпрос, да провери хипотеза. Но последната дума остава у детето. То трябва да реши кое е вярно, кое е полезно и кое не издържа на проверка.

Точно тук е и най-смислената посока за училището, не просто да учи децата да използват ИИ, а да ги учи да не му вярват сляпо.

Нужда от граници в ранна възраст

Когато става дума за най-малките, вниманието трябва да е още по-голямо. В ранните години се изграждат основите на ученето, четене, писане, концентрация, последователно мислене, фина моторика. Това са умения, които не могат да бъдат прескочени с технологичен пряк път.

Затова Драганов защитава идеята за т.нар. „защитени зони“, особено в началния етап, до трети клас, ролята на ИИ да бъде внимателно ограничена. Не защото технологията е враг, а защото детето първо трябва да изгради собствените си опори. Не можем да му дадем дигитална патерица, преди да се е научило да върви само.

Това не означава пълно отсъствие на технология. Означава тя да присъства по правилния начин, не като заместител на мисленето, а като повод за разговор. Например децата могат да разглеждат кратък текст, създаден от ИИ, и заедно с учителя да търсят неточност, нелогичност или пропуск. Така машинният отговор не се приема като истина, а като нещо, което трябва да бъде проверено.

Новата грамотност: да разпознаеш грешката на машината

С напредването на възрастта това умение става още по-важно. В прогимназията и гимназията децата вече трябва да се учат да разпознават т.нар. „халюцинации“ на изкуствения интелект, случаите, в които системата звучи убедително, но дава неточен или напълно измислен отговор.

Това е и една от новите форми на грамотност. В свят, в който технологията може да произведе гладък текст за секунди, истинското умение вече не е просто да намериш информация, а да прецениш дали тя е надеждна. Детето трябва да може да каже: „Това звучи добре, но не е вярно“ или „Тук има пропуск и аз мога да го посоча“.

Точно в този момент ученикът престава да бъде пасивен потребител и започва да управлява технологията, вместо тя да управлява него.

Българският контекст също има значение

Аргументът на Драганов е особено важен и заради българския контекст. Големите международни модели често са обучени основно върху англоезично съдържание и западни културни рамки. Това неизбежно влияе на начина, по който разбират по-малки езици, локална история и литературни контексти.

Не е трудно да си представим ситуация в училище. Дете пита за „Под игото“, „Бай Ганьо“ или за образ на Ботев и получава гладко написан, но неточен отговор, объркан сюжет, пропуснат исторически контекст, неточно тълкуване. Именно тук модели, създадени специално за българския език, могат да имат предимство. BgGPT, който е обучаван върху български текстове, в много случаи се справя по-добре с езикови и културни задачи на български. Но и това не отменя най-важното правило, всеки такъв отговор трябва да бъде проверяван критично, особено когато е предназначен за дете.

Точно затова разговорът за ИИ в образованието не е само технологичен. Той е и въпрос на език, култура и отговорност към знанието, с което децата растат.

Защо технологията не бива да се превръща в „приятел“?

Още една важна тема е емоционалната страна на общуването с ИИ. Днешните системи все по-добре имитират внимание, съчувствие и разбиране. Те могат да звучат спокойно, мило и подкрепящо. Но това не е човешка емпатия. Това е добре построен отговор.

При децата тази граница е особено важна. Ако технологията започне да се възприема като приятел, а не като инструмент, рискът е да се изгради зависимост към нещо, което не може истински да разбере, да носи отговорност или да замени човешката връзка.

Затова и в училище, и у дома ИИ трябва да бъде назоваван ясно, полезен, умен, бърз, но все пак инструмент. Той може да помага, но не може да замести учителя, родителя, приятелството и живото присъствие.

Как се променя училището?

Ако се използва правилно, изкуственият интелект може да спести част от рутинната работа в училище, подготовка на материали, създаване на упражнения, структуриране на информация. Това е важно, защото освобождава време за същинската работа на учителя, разговор, внимание, подкрепа и развитие на мисленето.

Но според Драганов най-голямата промяна не е в писането, а в оценяването. В свят, в който машината може да произведе приличен текст за секунди, училището вече не трябва да гледа само крайния резултат. Трябва да гледа как ученикът е стигнал до него, какви въпроси е задал, какво е проверил, какво е отхвърлил и какво е добавил от себе си.

Именно тук идват идеи като „когнитивно авторство“ и „Дневник на промпта“, подход, при който се оценява не само готовият текст, а мисловният процес зад него. Това е важна промяна, защото измества фокуса от въпроса „Кой написа текста?“ към по-съществения въпрос, „Кой мисли в този процес?“.

Какво могат да направят родителите?

Родителите не са странични наблюдатели. Те имат ключова роля и тя не изисква да бъдат технически експерти.

Достатъчно е да създадат няколко прости навика. Да питат детето не само какъв отговор е получило, а дали го е проверило. Да го насърчават да задава по-добри въпроси. Да обсъждат заедно кога една машина може да греши. Да му показват, че увереният тон не означава непременно истина.

Това е новата дигитална хигиена, не просто да ограничаваме екраните, а да възпитаваме навици за разумно, критично и самостоятелно използване на технологиите.

В крайна сметка целта не е децата ни просто да имат достъп до по-умни машини. Целта е те самите да станат по-мислещи, по-самостоятелни и по-подготвени за свят, който се променя бързо. Изкуственият интелект безспорно ще бъде част от този свят. Но дали той ще отслаби мисленето на децата или ще го развие, зависи от нас, от родителите, от училището и от правилата, които ще поставим навреме.

 

 

Иван Драганов е експерт по изкуствен интелект с фокус върху разработката и внедряването на ИИ решения в образованието, организациите и работната среда. Той е съосновател и управител на Skill Catalyst, българска образователна и технологична компания, която обучава учители и организации за работа с изкуствен интелект и разработва собствени софтуерни решения, базирани на ИИ. Изследовател е по информатика към ИИКТ-БАН, където работи по теми, свързани с влиянието на изкуствения интелект върху пазара на труда, уменията на бъдещето и трансформацията на образованието.