В навечерието на най-смирените християнски празници, три сестри от Родопите разказват спомените си за Бъдни Вечер, Коледа, Нова година и Сурвак.

Катерина на 81г., Ветка на 75г. и Дочка на 71г.  са родени в християнско семейство. Като деца живели в малко селце в покрайнините на Родопи. Пред нас те споделят за автентичните традиции, характерни за края на месец декември, които преди години са събирали цялото семейство около вярата.

Съществена важност за празничната трапеза заемали ритуалите, извършвани за здраве и берекет:

„На Бъдни вечер цялата челяд се събираше около софрата. Някога това беше на земята, а на пода имаше слама. На масата имаше нечетен брой постни ястия, което се е запазило и до днес като обичай. Седем или девет ястия, сред които обезателно трябваше да има чесън, мед и орехи. Тогава плодовете, които слагахме на софрата, бяха лично производство– който каквото има. В нашия край си правехме също ошав, малки сармички и боб”, разказва Дочка.

Тя споделя за така наречения кишкек – варено жито и царевица, които се овкусяват с мед и орехи. Подобно на съхранените традиции, винаги е имало питка, а в нея забита горяща свещ. След като всички ястия били сервирани, най-възрастният член на семейството прекадявал с тамян храната, всички стаи на дома, както и животните на двора. Това обаче трябвало да се случи преди да бъдат сложени прибори и чаши на софрата. Каденето се правело с кръгови движения–2 пъти надясно и един път наляво.

„Не слагахме ракия на Бъдни вечер, само вино. След като вече е прекадено, разчупвахме питката с паричка в нея. По обичай първото парче се отделяше за Богородица, второто за къщата – чак това за всеки член на семейството, като се започваше от най-възрастния към децата. Чак като мине и това, започвахме да се храним. Спомням си, че не биваше да ставаме от софрата, не можеше да се разхождаш насам-натам”, разказва ни Дочка за традициите на Бъдни вечер.

Тя разказва още, че цяла вечер в огнището гори Бъдник – голямо дърво, което не се гаси до сутринта. Поверие гласи, че той ще носи светлина и топлина на дома и обитателите му.

„Трябва да се остави на масата от всяко ядене по малко. Спомням си, че винаги около софрата се нареждахме, като стояхме на разстояние помежду си. Вярваше се, че по този начин се оставя място на мъртвите близки от семейството да хапнат с нас. След като приключи вечерята, нищо не се вдига от масата. Оставя се от всяко ястие по малко, за да може те да дойдат през нощта и да се нагостят”, споделя Катерина.

Коледа се празнува в дните след Бъдни вечер, като към днешна дата тя се свърза с появата на Дядо Коледа, който грижливо носи играчки на послушните деца. Възрастните пък си разменят подаръци в знак на обич и грижа. Преди десетки години обаче Коледа далеч не се е свързвала с еуфорията от разопаковане на кутии с панделки.

„Едно време нямаше такова нещо, че дори елха не сме имали, камо ли да чакаме подаръци под нея. Сещам се, веднъж ни бяха отсекли една малка елхичка от гората и ние трите толкова радостно я кичехме с хартийки и станиолчета. Майка ни правеше парцалени кукли за подарък, а татко, ако отиде до Пловдив, ни носеше по едно бонбонче. Скромни подаръци бяха, но за нас бе истинска радост”, присещат се трите сестри.

Няколко интересни поверия споделя Катерина – родопчани казвали, че ако Коледа се пада в петък, както тази година - предстои люта и студена зима. Преди коледните дни пък хората си шиели нови дрехи, за да посрещнат празника пременени:

 „Старите родопчани казваха, че не бивало да се обличат черни цветове,  защото това носи лоша поличба. От Коледа до Йорданов ден пък, всеки в дрехата си слагаше скилидка чесънче за здраве. Преди и под възглавниците си го полагахме. Въобще чесънът беше много признаван – както за вътрешна, така и външна употреба”, смее се тя.

На коледа се гледало като на празник, защото тогава приключвали постите. На софрата се нареждали месни гозби, а традицията била винаги да имаш гостенин, или да отидеш в дома на близък. За разлика от Бъдни вечер, когато празникът е изцяло семеен, на Рождество Христово всички ликували заедно. Точно в 12 часа, тръгвали и Коледарите, чиито песни огласявали улиците. Стопаните на всяка къща го посрещали с вино и храна, а те от своя страна желаели берекет, плодородие и здраве на всички.

31 декември се отличавал с пиршества, а роднини и приятели се събирали , за да отпразнуват пристигането на новата календарна година:

„Най-тържествено се събирахме и чакахме пристигането на Нова Година. На средата на софрата се поставяше портфейла на главата на семейството. В него трябваше да има парички, за да бъде и богата идната година. Когато удареше 12 часа, всички се прегръщахме, целувахме, честитяхме си. Тогава, каквото и да ставаше, се правеше радостно и от сърце. Празниците бяха по-истински”, споделя Катерина.

След посрещането на новата година се провеждал и ежегодното сурвакане, когато малките дечица обикаляли по къщите, за да пожелават на по-възрастните здраве и берекет.

„Едно време Сурвак се падаше на 14-ти януари.  Преди години ние сами си правехме сурвачките и те не бяха толкова накичени като сегашните. Заплитахме си една дрянова пръчка с пъпчици, слагахме ѝ малко пуканки и сушен плод – това беше.  Спомням си, че се събирахме децата заедно да нощуваме, за да станем рано и да тръгнем още когато изгрее Слънцето. Не подминавахме нито една къща, както и във всяка къща бяхме добре дошли”, споделя Ветка.

Тя разказва, че преди 70-80 години, децата не рецитирали дългите актуални сега стихотворения. Знаели са само няколко думички, с които са пожелавали на по-възрастните здраве, дълголетие и плодородна година, но го правели искрено.

„Хората тогава ни даваха по една стотинка, но това за нас беше много. Приемахме с радост сушени плодове или орехи. Помня колко щастливи се прибирахме по домовете си. Броихме трепетно паричките и се радвахме на всяка една, която са ни дали от себе си”, спомня си с умиление Ветка. 

 

Катерина, Дочка и Ветка припомнят колко скромно са живели българите преди време. Имали са малко, но дори това е било достатъчно, за да сгрее душите им и да ги изпълни с благодарност.  Не са искали много, защото са знаели, че за да бъде истински щастлив, на човека му трябват - шепа хора, къшей хляб и една солница.