Любо Георгиев учи архитектура в IUAV (Венеция, Италия) и завършва магистратура по архитектура и урбанизъм в TU Delft (Делфт, Холандия). Има богат опит като проектант и ръководител на мулти-дисциплинарни екипи. Работи като директор на фестивала ONE ARCHITECTURE WEEK (Пловдив, 2014-2016), водещ проектант в Turenscape (Пекин, Китай 2012 – 2014), проектант в MVRDV (Ротердам, Холандия, 2009) и в Claus en Kaan Architecten (Амстердам, Холандия, 2007 – 2009). Важна част от неговата дейност включва проекти с обществена насоченост: участва в инициативи като “Failed Architecture”, рубриката “Архитектурна критика”, филмите “Усещане за град” и “Познавате ли архитекта?”, групата “Лаборатория за градско развитие”. съ-/автор на изложби, работилници, лекции и публикации.


Любо Георгиев е директор на Софияплан от края на юли 2017 до средата на ноември 2021 година, когато напуска заради разногласия в работата със столична община.  Успоредно с това е и ръководител на екипа, работещ по създаването на Визия за София.

В продължение на няколко години Георгиев работи в Пловдив и е запознат с проблемите на опазването на културно историческото наследство. С него търсим отговорите на въпроса как да опазим Паметта на града, съхранена във великолепните сгради, строени в края на 19-ти и началото на 20-век. А и не само! 

 

- 30-години след прехода, все още няма работеща формула, по която да съхраняваме културно – историческото си наследство. Пред очите ни прекрасни сгради падат , горят, изчезват. Виновни няма. Как си обяснявате този парадокс?

- Обяснявам си го именно с това, че няма работеща формула. За лошото състояние на много от обектите на недвижимо културно наследство няма само една причина и съответно не може да има само едно решение. От една страна стои въпросът с дребните собственици, които нямат пари за ремонт на собствеността си. Често това са хора, получили семейната собственост чрез реституция. Но 3 поколения напред, с много повече наследници и вероятно с променен светоглед, върнатият имот се налага да бъде стопанисван от хора с различни виждания, финансови способности и нужди. И това води до блокаж в конктекста на митичната ни привързаност към имотите - не продаваш, дори да нямаш пари да поддържаш. Тази дребно-собственическа безизходица е един от проблемите, който трябва да бъде разрешен. От друга страна са случаите, в които хора или фирми с финансова възможност купуват със спекулативни намерения обекти, които са обявени, или декларирани като недвижима културна ценност. Те се надяват на законови и не-толкова-законови практики, за да разрушат сградата и на нейно място да реализират максималните параметри за застрояване. Тук твърдостта и скоростта на действие на общините не винаги е на ниво, а точно от това зависи неуспехът на подобна спекула. От трета страна има и немалко обекти, които са публична собственост (на държава, или община), които въпреки че в повечето случаи не се разпадат, в никакъв случай не са пример за добро стопанисване. Публичната власт трябва да даде пример със собствените си имоти преди да започне да изисква качествена поддръжка от частния собственик.

- Собствениците на сгради – паметници на културата попадат в омагьосан кръг , ако решат да правят ремонт. Поне тези, които искат да възстановят сградата. Други, които нямат подобни сантименти, пък правят всичко възможно , да я превърнат в опасна и по този начин извиват ръцете на местната власт.  Какъв е изходът?

- Не мисля, че собствениците попадат в омагьосан кръг, ако решат да възстановят сградата. Наистина процедурата не е бърза и изисква немалко документи. Според мен тя работи, но има как да работи по много по-лесен и предвидим начин. Как? Когато списъците с декларирани обекти бъдат оценени и бъдат установени статут и предписания, тъй като за повечето обекти такива няма. Както и когато цялата информация за един обект бъде дигитализирана. В момента всичко става твърде бавно, защото е на хартия, не е подредено, а и НИКН е с твърде малко персонал. Ако бъде постигната дигитализация и автоматизация, както и ако бъде увеличен броят на експертите на НИНКН, то тогава списъците ще могат да се изчистят, знанието за и историята на обектите ще може да е лесно проверимо и публично,  специалистите ще могат да оценяват обекти, вместо да придвижват хартиени преписки, а процесите ще бъдат значително ускорени.

- На теория има някаква нормативна база, която позволява на общините да правят ремонти за своя сметка, а след това да търсят парите си през съда. Но на практика този закон никога не се прилага. Възможно ли е законът да стане работещ, какво промени би трябвало да бъдат направени?

- Тази нормативна база е един вид “параграф 22”. Тоест в момента не е изпълнима. Да, в Закона за културното наследство има хипотеза, в която община ремонтира обект за сметка на частния собственик и след това прави заявка за връщане на парите. Но това изисква общината да ипотекира обекта, който ще възстановява, пред банка. От своя страна няма банка, която да се съгласи да създаде ипотека, тъй като по други закони ипотека може да поиска само собственика на имота. Който е частно лице и който не иска това да се случи. Тук кръгът наистина е омагьосан и то с черна магия. Вероятно е необходимо да се направи поправка в няколко закона, за да може този процес да стане реално работещ. Има нужда от такава процедура, най-вече в случаите на злонамерено нехайство от страна на собствениците, оставили, или дори подпомагащи, имотът да се самосрути.

- И в Пловдив, и в София и в други по-големи и по-малки градове, има много сгради, които трябва да бъдат съхранени, но тъй като не попадат в списъците с регистрираните паметници, те са оставени на благоволението на собствениците им. В Пловдив , например повече от 3 години, върви обследване на такива сгради, но ако тази скорост се запази, те ще бъдат разрушени, преди да получат статут. Има ли някакъв начин този процес да бъде ускорен?

- Да започна с разяснението, че има два типа обекти, от гледна точка на прогреса по изървяната процедура те да бъдат приети за културна ценност - декларирани и обявени. В София например над половината от обектите са само декларирани. Това ще рече, че в някой момент от времето НИНКН (или по-скоро предхождалите го форми на института) е решил, че обектът има качества, които трябва да бъдат оценени. Но дотам. В случай, че вашият имот е такъв обект, то преди какъвто и да е ремонт, дори той да е най-добросъвестния, вие ще трябва да изчакате НИНКН да направи такава оценка, преди да общината да може да ви разреши да действате. Което е изключително обезкуражаващо. Много от обектите са в категорията “декларирани” от десетки години и никой не се занимава с тях, защото няма достатъчно хора в НИНКН. А за да бъде един обект обявен за недвижима културна ценност, той трябва да бъде оценен от експерти и да му бъдат определени категория и режими за опазване. Последните две са най-важните неща за един обект, защото те казват колко значим е той, как трябва да го пазим, какво точно може да му се променя и какво не. В този втори вид “обявени” са едва 45% от софийските обекти. Предполагам, че ситуацията е сходна и в Пловдив. Казвам всичко това, защото то показва, че има огромно домашно, което задължително трябва да си напишем, иначе над половината от обектите, които за момента са преценени като ценни, ще останат в безвремието.

От друга страна не можем да си позволим да обявим всичко старо за ценно. Защото най-вероятно няма да имаме ресурса, за да го поддържаме, а и защото няма смисъл от това. Но това не значи, че всяка стара двуетажна сграда трябва да бъде заместена от шестетажен блок. Тук на ход е устройствения план (ПУП) със своите параметри и специфични правила и нормативи. Един ПУП може да гарантира запазването на качествата на средата - обеми, отстояния, озеленяване, гледки и т.н. - и по този начин да предотврати презастрояването. Защото по някой път не са ни толкова ценни единичните обекти, ами средата като цяло.

Има и трети казус, свързан с вашия въпрос. Почти няма обект, деклариран или обявен, който да е построен след 1945 година. А смея да твърдя, че имаме добри образци на архитектурата от соца, които има смисъл да бъдат запазени максимално близо до оригиналния си вид. В Пловдив такива биха могли да бъдат Кино Космос, сградата на Общинския съвет, Тримонциум, хотел Санкт-Петербург, Новотела, но и други. Докато ръководех екипа на Софияплан предприехме проучване съвместно с колеги от Университета по архитектура, строителство и геодезия, за да определим дълъг и къс списък на най-значими такива обекти в Столичната община. Дискусията за обектите от това време съществува вече от години и мисля, че с нашата работа успяхме да я придвижим на едно по-качествено и по-лесно разбираемо ниво. (проект Ново архитектурно наследство - https://sofiaplan.bg/portfolio/nkc/)

- Може ли да се мисли за мораториум , който да даде време да бъдат  актуализирани списъците на сградите и въведени необходимите законодателни промени?

- Това трябва да го кажат юристи. Но ако се прави такава стъпка, тя трябва да е много добре обмислена. Преди около 2 години беше наложен такъв мораториум за центъра на Скопие, но той падна в техния Конституционен съд. В крайна сметка това не доведе до ползи, а по-скоро до обезверяване, че нещо може да се направи. За мен стъпка в полето “спешни действия” трябва да са свързани с опубличаването на информацията за всеки обект от списъците на НИНКН, както и тази за издаваните административни актове за тези обекти, така че да се сведе до минимум възможността за спекулация, а и заинтересованите страни да могат да реагират навреме. Друго действие, което може да се направи веднага, е общините да осигурят ниско- или без-лихвени заеми за собственици, които имат финансови затруднения. Точно сега започват обсъжданията на общинските бюджети и може да се тества дали това би проработило.

- Според вас има ли някаква промяна в отношението на обществото към архитектурното наследство? И в каква посока?

- Мисля, че в обществото се увеличава чувствителността към заобикалящата ни среда като цяло - въздуха, растителността, трафика, облика и т.н. И в този смисъл да, станали сме по-ангажирани (поне словесно) с темата за културното наследство. Смятам, че това е добра среда за прокарване на непопулярни, но необходими мерки.

- Поддържането на такава сграда и реставрацията й е доста скъпо начинание. А голяма част от собствениците нямат възможност да поддържат старите къщи. Какви са вариантите сградите да бъдат съхранени? 

- При всички положения трябва да се тръгне от разбирането, че собствениците носят основната отговорност. И че животът в града носи както права, така и отговорности. Един град никога не би работил според логиката “всеки сам си преценя”. Ние не знаем дали по-голямата част от собствениците нямат възможност да поддържат старите къщи. Или избират да инвестират вместо в имота си във втора кола, в по-скъпи лични вещи, или в друго. В случаите, в които собствениците са с ниски доходи, без перспектива за съществен финансов прогрес и съответно нямат средствата да поддържат един обект на културното наследство, те могат да го продадат. Да, съществува аспектът на личната история, привързаност и социални връзки. Но градската среда е плетеница от материални и нематериални връзки и ако приоритизираш само един тип елементи (личната история и интерес), то това може би ще е за сметка на останалите (градски облик и наследство). Това е културен и социален въпрос и мисля, че има нужда от общинска политика по темата, която да гарантира, че една такава продажба би била справедлива и би донесла полза както на продавача, така и на сградата. Общинска политика е необходима и в случаите, когато собствениците имат пари, но те не са достатъчно, за да бъде събрана голяма сума наведнъж. В тези случаи общината може да осигури ниско- или без-лихвени заеми за собствениците. Казвам заеми, а не безвъзмездно финансиране, защото второто би значело облагодетелстване на едни, за сметка на други. Също така биха могли да се създадат финансови механизми, чрез които собственикът на двуетажна къща да може да реализира правата за застрояване за шестетажен блок в имота (произлизащи от ПУП-а) на друго място, а не разрушавайки двуетажната стара сграда. Или да продаде тези права на инвеститор и с (част от) парите от продажбата да финансира ремонта на културната ценност. В момента Законът за устройството на територията не позволява това, но има градове по света като Ню Йорк и Тел Авив, където този тип финансови механизми действат. Не виждам причина да не могат да проработят и за Пловдив, Търново, или София.

- Какво мислите за данък - културно наследство?

- Мисля, че намирането на пари за ремонт и поддръжка е по-добре да стане по друг начин. От една страна, защото подкрепата чрез увеличена данъчна тежест е вероятно да стимулира както общините, така и обществото да са изключително рестриктивни относно броя на обектите, културна ценност. Тоест ще се стремим той да е малък, за да не плащаме данъци за тях. От друга смятам, че можем да измислим, или възприемем финансови механизми, чрез които да печелим от културното наследство, а не то да ни тежи като бреме. Тогава и отношението към тези обекти ще се промени из основи.

Долу ръцете от къщите на Пловдив!Настояваме за мораториум върху събарянето на старите сгради, преди да изгубим културното си наследство