Лични истории разказват за прехода у нас без историческа интерпретация и авторска редакция. Разказите са поместени в сборника "Времето е наше". Хора от различни прослойки споделят как са се променили здравеопазването, транспорта, социалните услуги, културата.

Редица истории категорично си противоречат от тези на аналитичните текстове по отношение на приватизацията или корупционните проблеми на прехода. Някои от текстовете засягат въпроса дали той е свършил или е вечен.

"Нашите са в апартамента на баба ми в Люлин, когато свалят Бай Тошо от властта. Аз съм в корема на майка ми. В едната стая се спи на походни легла в името на дружбата и „гостито“. На следващия ден се разхождат по пазара, реално нищо не се е променило, както ще е и през следващите една-две години…", се разказва в една от историите.

В друга се отбелязва за „много валута, малко стоки, опашки за кисело мляко и хляб. Благодарение на колеги на баща ми от Германия, аз хапвам "Хумана…".

Прочитът на събитията се фокусира към бъдещето, обяснява един от съавторите Станислав Додов пред БГНЕС.

"Има ли автентична история на прехода? Категорично не. Историята е винаги в движение, винаги полемична, винаги се състои от множество истории, а рефлексията е само в отделните гласове, откъснати страници", казват в предговора си авторите на сборника.