БДЖ не предоставя само транспортни услуги. Тя е развлекателна компания. Всеки, който се е качвал веднъж-два пъти на роден влак, е усетил и нелепата до смях атмосфера, покрай всички други миризми, които могат да се усетят из скрибуцащите вагони. Има обаче едни такива пътувания, които правят по-голямо впечатление, забиват се в главата ти и забавляват теб и околните. Точно за едно такова мое пътуване искам да ви разкажа сега.

Всичко започна що-годе нормално. Централната гара в София. Хладна, леко влажна сутрин. Поизгнили вагони, които сигурно са били впечатляваща гледка години преди да се родя. Харесах си един на принципа „този е най-близо до стълбите”, вмъкнах се вътре и тръгнах по коридора на задължителната инспекция по купетата. Знаете – търсиш най-празното, което по възможност и да не мирише много зле. След няколко пенсионерски сбирки, в които не бе редно да се включвам и в което бе ясно, че четенето щеше да остане мираж, попаднах на купе с двама мъже – един на средна възраст и един, прескочил я с 1-2 десетилетия. Тиха компания, идеална за четене.

Настаних се и се загледах в групичката полицаи на перона. Петима на брой, събрали се на бърза кафе оперативка. Към тях се приближи любопитен персонаж – кльощав, с поизносени дрехи, огромен ярко червен куфар за багаж и малка черна раница. Но не това бе най-отличителната характеристика, а кожата му – достатъчно мургава, че да бъде сбъркан с представител на малцинството. Впоследствие обаче се оказа, че нашият герой (а той наистина е основен за историята ни) е американски гражданин, макар и вероятно с корени в Близкия изток или може би Индия. Така че занапред ще го наричаме Американеца. Та, Американецът притежаваше онази физиономия на обърканост и леко притеснение, която всеки чужденец, попаднал на родна автогара или гара, има. Мога само да предполагам, че е питал групата униформени дали това е нужният му влак. Каквото и да е искал да знае, те му отвърнаха с добре приетата форма на учтивост по нашите места – погледи, забити в нищото, и насилени усмивки.

Американецът все пак рискувал, стана ясно малко по-късно, когато той цъфна на вратата на купето ни. По това време аз говорех по телефона с приятелката си, но разбрах, че има някакви опити за комуникация между него и мъжът на средна възраст, седнал точно до вратата. Разговорът ми приключи и виждайки затруднението на двете неразбиращи се страни, реших, че аз и моят поръждясал от липса на употреба английски можем да се намесим. Американецът просто се интересуваше къде е мястото му. Погледнах билета, който е труден за дешифриране от доста нашенци, какво остава за чужденците. Казах на Американеца, че билетът е втора класа и той може да седне навсякъде, а мъжът на средна възраст вече му сочеше нашето купе. Гостоприемност!

Тук е моментът да вмъкна как нейде по-надолу по коридора се чу гласът на кондукторката: „Нямам време да говоря на английски! Не съм и длъжна”. Сигурно и други нещастни туристи се бяха оказали в този влак. Дотук с гостоприемността.

Мъкнейки гигантския си червен куфар, Американецът се набута в купето. Обясни ми набързо, че тук било много красиво (визираше София). Отивал да види Пловдив (чакай да видиш красота, янки), след това и Бургас (студено море, лошо море). Обясних му, че го чака доста път, защото има ремонти по жп линиите, а и влаковете не си дават много зор. Тъй като знаех, че малко по-късно може да се шашне, му разясних и че ще ни прехвърлят на автобус в Белово и с автобуса той ще може да стигне до Пловдив. За това малко бонус изживяване аз самият бях разбрал малко по-рано и то от аудио-уредбата на гарата. Разбира се, там го казват само на български. Който разбрал, разбрал.

Минута по-късно в купето се вмъкна млада жена, която скорострелно ни обясни, че са й откраднали чантата и й трябват пари, за да стигне до Пловдив. Срам, не срам, май никой в мъжкото ни купе не бе нито достатъчно доверчив, нито достатъчно кавалер, нито пък имаше излишни пари за още един билет. По-възрастният господин, когото занапред ще наричаме Дядото, с възможно най-високата доза уважение, която това обръщение носи, заяви, че това е „съвременна форма на просия”. Не знам, може и да е прав. И аз съм свикнал да не вярвам на подобни драми. Недоверчиви сме си, а това понякога ни прави и лоши. В защита на младата дама ще кажа само, че наистина не носеше чанта. Американецът пък, разбираемо, нищо не разбра. Само се оглеждаше объркано, тъй като тя реши първо на него да говори. Сигурно е решила, че в куфара има пари, знам ли...

Влакът взе, че потегли, младата дама май си бе намерила пари за билет, защото я мернах да минава пак край купето. Но не тя е важна за историята ни, а обърканият от родните железници Американец. Той вече се бе справил с доста тежки задачи, като се замислите. Бе успял да стигне до Централна гара, да си купи билет, да разбере на кой перон е, че и перона да намери. Вече няколко пъти се замислям за това как ли се оправят туристите, дошли да разгледат България, при условие, че масово информацията е изписана най-вече на български. С много търпение вероятно човек може да се справи и с тази нелека задача.

Тук е моментът да вметна, че мъжът на средна възраст, който с жест покани при нас Американеца (за когото все още не знаехме, че е американец), в един момент реши да се изнесе от купето. Може да е съжалил за решението си, знам ли. А може, подобно на други, да се е усъмнил в това какво е съдържанието на огромния червен куфар. Тъкмо извадих книга, за да почета малко (продължаваме смело с Ротфус), когато рязко в купето нахлу полицай. Трийсет, трийсет и няколко годишен, гладко обръснат, спретнат.

- Дайте си документите – каза на Американеца, в който бе впил съсредоточен поглед. Онзи започна да вдига рамене неразбиращо, докато ние с Дядото наблюдавахме сцената. – Документите си дай, бе! – продължи със строг, но все пак не сепнат тон полицаят.
- Той е чужденец – осмелих се да се намеся.
- Добре – отвърна униформеният и пак погледна мургавия съсед по купе. – Абе документите си дай! – Истински пример за това, че с упоритост всичко се постига.
- Не говори български. Да превеждам? – предложих, усетил какво е разтревожило служителя на реда.
- Ако обичаш. Питай го накъде е тръгнал. И да си даде документите.

Захванахме се да нищим историята на Американеца. Сбито и качествено, като по учебник. Мургавият чужденец с големия червен куфар бил американец (ето в този момент разбрахме). Дошъл в страната, за да я разгледа. И на полицая разказа същото като на мен - прекарал 3 дни в София, сега отивал за 2 дни в Пловдив (даже хотела си каза), после ще отскочи за 3 дни до Бургас и обратно в София.

Полицаят му разгледа паспорта, върна му го и излезе. Няма и 10 секунди по-късно пак отвори вратата на купето, посочи ме и вика „Ела малко”. Излязох при него. Обясни ми, че „този” му е съмнителен. Ако мога, да го наблюдавам внимателно за времето, за което пътуваме заедно, и ако направи нещо странно, като например да тръгне да излиза, оставяйки багаж, да ида в първото купе при полицая и колегите му и да ги информирам. Кимнах и се върнах на мястото си. Успокоих Американецът, че такива неща се случват. Той доста ме развесели, заявявайки, че му е за пети път откакто е в България. Пример за това колко напрегната всъщност е обстановката в страната ни в тези бурни времена на мигрантска вълна и атентати наляво и надясно.

Разбирам напълно – и притеснения полицай (минах няколко пъти край Баня Баши тези дни и сам се притесних), и объркания от този интерес към него мургав американец. А вторият дори още не бе видял всичко, което пътуването с БДЖ може да предложи...

Автор: Антон Биров, TrafficNews.bg

*Антон Биров поддържа и Блогът на Бирето