На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на известни двойки, а след това изчезват до следващия. Но истинската любов не трае само един ден в годината. В рубриката на Traffic News „Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви разказваме за една гореща двойка, останала завинаги в историята с пламенната си обич и понякога с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, разорение, падение, секс, кавги, още секс, предателство и прошка.   

Това е историята на двама души, влюбени в словото и един в друг – може би най-четеният съвременен български поет, Дамян Дамянов, и Надежда Захариева – също поетеса, прозаик и текстописец.

Интересни неща разказва за него в спомените си писателят и режисьор Станко Михайлов.
Двамата се срещнали за пръв път през 1964 г., когато Михайлов му занесъл свои стихове в редакцията на вестник „Народна младеж”. По това време, след излизането на стихосбирката му „Ако нямаше огън”, Дамянов е бил известен и окъпан от читателската обич.



Съвременници споделят, че на един негов поетичен рецитал в Клуба на културните дейци на столичната ул. „Раковски” 108 е нямало място дори карфица да се хвърли.  Паметна била и първата среща между Станко Михайлов и Дамян Дамянов. „Седеше сам зад бюрото си вляво от вратата, потънал в цигарен дим. Пое свитъка, погледна ме през очилата си с големите си красиви очи, после се взря в мен и започна да чете, издавайки тежко и шумно дишане", пише Михайлов.  Поетът прочел стиховете на кандидат-сътрудника и накрая го попитал: «Защо сте толкова тъжен?”

Не вървяло Станко да му разказва всичките си страдания и ужаси от прекараното без родители детство и задал същия контравъпрос. Не получил отговор и си тръгнал съкрушен. Малко по-късно прочел публикувано едно от стихотворенията си. След втората им среща започнало неразделното им приятелство, продължило до смъртта на Дамян Дамянов.
Малко след запознанството им, големият наш поет станал редактор в сп. „Пламък”, разположено в сградата на Съюза на българските писатели, която била близо до квартирата на Станко Михайлов. Станко се превръща в изповедник на поета, който обаче, въпреки инвалидизиращото го заболяване, не му пречи да търси любов и интимна близост с представителките на противоположния пол.

Неочаквано на фона на тези изгарящи чувства, един ден в кабинета на Дамянов се появило слабо, високо и срамежливо момиче. Това била Надежда Захариева – млада поетеса от много бедно многодетно семейство от Сандански и бъдеща майка на трите му деца. Поетът набързо разказал на приятеля си за нея и изневиделица го информирал, че момичето е добро, честно и скромно и работата отива на женитба.

През 1964 г. се омъжва за най-прочувствения лирик в съвременната ни поезия - Дамян Дамянов, ражда му три деца и в продължение на 35 години е негова опора, съпруга и вдъхновителка за някои от най-хубавите му стихове.

Неведнъж злонамерени люде са обвинявали Надежда Захариева, че се е омъжила едва 20-годишна за “сакатия” поет единствено заради славата, парите му и тънката сметка, че ще я издигне в писателските среди като свое протеже. Надежда обаче никога не е обръщала внимание на подобни обвинения. Единственото обяснение за избора си на партньор в живота прави в романа си “Тя и тримата” (2003), слагайки следната реплика в устата на героинята си: “Омъжих се по въображение.”

Навръх новата 64-та година,  Дамян изненадва Надежда с не чак толкова романтично поднесеното предложение: “Абе, добро момиче си, що не се оженим?”

Можела ли е наивната провинциалистка да се довери на мъж, който, само няколко дни преди срещата с нея е молил доверения си приятел Станко да издири някаква студентка в квартал “Иван Вазов”, по която много си падал?

Явно да, понеже много скоро след това Дамян споделя на Станко, че нещата с новото момиче отиват на сватба и затова, вместо да търси разни засукани студентки по кварталите, по-добре да почне да търси музиканти, кумове и всичко останало, което си трябва за една венчавка.

Шест месеца по-късно, на 23 юли, Дамян и Надежда си разменят брачни халки и клетви.

От деня на сватбата им до деня на смъртта на Дамянов, Надежда неотклонно и с достоен за възхищение стоицизъм ще извършва съпружеските си задължения. Отначало колегите и приятелите на поета приемат  постъпката й като висша форма на саможертва – все пак не всеки би бил склонен да се обвърже с човек с толкова сериозно и необратимо физическо увреждане. Но с времето хората от близкото им обкръжение осъзнават, че за Надежда това не е тегоба, не е кръст, който мъкне на гърба си като мъченица. Защото за една обичаща и отдадена жена никой човешки недъг не е наказание. Нито пък билет за рая.

Тя не само никога не го изоставя, но и му ражда три деца.

Надежда знае и за копнежите му и те не я притесняват ни най-малко. Нито го упреква. Дори когато разбира, че негов приятел му е помагал да осъществява връзки с други жени, водейки го при тях! Тя е практична жена, тя е мъдра жена и й е ясно, че за човек в положението на Дамян му е не просто важно, а направо необходимо някой друг извън семейното легло да му дава самочувствие. Питат я как приема факта, че мъжът й е писал любовни стихове за други жени, а тя казва, че не й е било приятно, разбира се, обаче сцените на ревност не влизат в представите й за достойно поведение. Понася героично и тежкия удар, които поета и нанася с творбата си „Таванът, където не я представя в особено добра светлина.  Освен това Дамянов често обича да се шегува, че 23 юли са убити двама български поети – Вапцаров, когато е разстрелян. И Дамянов, когато се е оженил. 

Такава е Надежда – вечният страж, застанал до неговото рамо. И не го играе жертва, защото знае, че е пратена на този свят, защото, както самата тя казва, “трябвала съм на едно момченце.”

Когато я питат как издържа да съжителства с човек, който не само че е инвалид, ами и чепат характер, тя отговаря спокойно и кратко: “Аз не издържам. Аз живея. Това е моят живот.”

Когато през 93-а здравето му се влошава и трябва да постъпи за лечение във ВМА, Надежда знае, че единственото нещо, което ще му попречи да падне духом е, ако види новата си книга отпечатана. Затова се обажда на Иван Гранитски и го пита кога ще излезе, понеже, така и така, Дамян е в болница и в момента му трябва някаква радост. Книжното тяло било готово, но корицата – още не, бил отговорът. Тогава Надежда поръчва да й подвържат няколко екземпляра с подръчни материали и да й ги пратят в болницата. Ефектът е очакваният: Дамян се посъвзема и когато вече може да седи в леглото, написва на една от импровизираните книги: “Наде, извинявай, че съм още жив. Ти си виновна. Както и за появата на тази книга. Твой изедник, Дамян.”

Последните месеци от живота си Дамян Дамянов прекарва прикован към легло, закачен към кислороден апарат. Въпреки че общуването с него е крайно затруднено, Надежда все пак измисля начин да го прави – посредством азбука, написана на парче картон.