Наскоро гледах „Free solo“ и за пореден път се убедих, че човек трябва да преследва мечтите си с ясното съзнание за цената, която плаща за това. Всички имаме различни стремежи: някои искат нова кола, други - къща, има и по-скромни – нова плазма или последен модел телефон, но и това са мечти. Героините на нашия разказ мечтаят да обикалят света и им се получава. Трупат впечатления, преживявания, спомени и лицата им греят всеки път, когато говорят за поредното пътуване. Оказва се, че с добре оформен план, пътуванията могат да бъдат един не голям разход, но това, разбира се, изисква проучване и следене на оферти за самолетни билети, отнемащо доста време. Вили е натрупала достатъчно опит в това начинание, а Мия просто получава информация кога е денят на следващата дестинация и… тръгват.

Разказът им за Панагония продължава. За първи път там им се налага изцяло да разчитат на градски транспорт, който Вили предварително е проучила за автогари, цени на билетите, часове на тръгване. Да живеят съвременните комуникации, ще възкликна аз! Иначе щях да ги видя как ще се оправят.

Наши пътешественички в Патагония - в преследване на една мечта СНИМКИЧовек е толкова голям, колкото са големи мечтите му - част 1

Та, от Сантяго хващат автобуса и отпрашват за Валпараисо. Весел, цветен град с щастливи и спокойни хора и кучета. /Вече направихме кратко описание в първата част./ Нашите пехотинки, с раници на гърба, правят почетна обиколка на града, изпъстрен с графити и усмихнати, дребни, хора.  Дори успяват да се качат и на корабче, и да огледат и залива. Очите са им привлечени от назъбения бряг и взимат бързо решение да поснимат и залеза над Тихия океан. Слизайки на суша ги очаква един „лек“ преход от 10 км, а покрай тях с бясна скорост хвърчат автобусчета, които много им напомнят на камикадзета. Учудването им е голямо как въобще оцеляват пътниците в тях?! Но… залезът е заснет.

Следва да бъде покорен и Пунта Аренас, малък град в южната част на Чили, разположен на Магелановия проток. Описват го като град, който много им напомня скандинавието. Разположен на хълм, изключително чист и подреден. След шока от шаренията попадат в нещо много различно. Пак е Чили, а ма не съвсем. И никакво време за губене. Тръгват към остров Магдалена, където ги очакват близки контакти от животински вид. Местността се води резерват, а на него безгрижно живеят любопитни пингвини, които бързат да се сприятелят с Мия и Вили, но гидовете изрично предупреждават туристите да не доближават птиците на по-малко от метър, защото са любопитни и прекалената близост може да предизвика опасност за дребните, весело поклащащи се, нелетящи птици. Все пак Мия, смело безразсъдна, се впуска в поредната фотографска авантюра и ги запечатва на картата памет. С шеметна бързина успяват да посетят и остров Марта, където пък виждат морски лъвове. Късметлийки са! Програмата за този ден е изпълнена на макс. 

Следва ново предизвикателство. Очаква ги Национален парк „Торес дел Пайне“ в Чили. Преди да влязат в парка туристите гледат презентация и подписват декларации, в които изрично  е упоменато, че нямат право да се отклоняват от маршрута, да палят огън и още много ограничения, които ако бъдат нарушени ще доведат до сериозни глоби. Но нашите пехотинки, чието детско любопитство надделява, все пак вземат дръзкото решение да се отклонят съвсем малко от правия път и… се губят. А това води след себе си интересното преживяване на борба с вятъра, тътена на буря и вихрушка, която дори ги поваля на земята. Как иначе щяха да разказват през смях и сълзи тази титанична битка с природата, ако не кривне човек? Но нищо не може да ги спре към заветната резервация за нощувка. Все пак успяват да намерят основната пътека, която да ги отведе към най-скъпото място за отмора – палатка на платформа! Цели 84 долара! Но само едва показал се лъч светлина кара Вили и Мия отново да се юрнат към върха, защото работното време на резервата е до 17 часа и ако не си стигнал върха до този час вежливи рейнджъри ще те съпроводят до подножието, за да са сигурни, че няма да направиш някоя пакост. Разчета показва, че изминатото разстояние е около 30 км. Нашите героини, живи – умрели се връщат в палатката, където ги очаква живителна течност с кехлибарен цвят. Всичко е добре, когато завършва добре! Всъщност трекинга изглежда така: Символът на Патагония – Torre Sur -2501m-Totte Central-2460m и Torre Norte-2260m, наричани още Сините кули. Той е с дължина около 9 км в посока с денивелация от около 800 м, значителна част от която е в последната част, за отбелязване е да се знае че до кулите трябва да сте стигнали преди 17ч иначе има опасност да ви върнат на финала и да не достигнете заветния Мирадор с умопомрачителната гледка.           

                        

Следва разходка до внушителния водопад Salto Grande, след това Пуерто Наталес и Пунта Аренас, и… след дванадесет часа път идва бленувания Ушуая. Пътуването отнема около 12 часа, преминава през Магелановия проток, и пият най-хубавото кафе през целия им път. Пред тях е краят на света! Разходка с лодка ги отвежда до острови с тюлени и корморани, а в пощата на Национален парк Огнена Земя бият и печати, което разбира се не е безплатно. Удоволствието да удостовериш къде си бил струва 100 песо.

Искам да разбера повече за този така отдалечен район и разбирам, че Патагония е най-запазеното и чисто място, на което са били Мия и Вили. Впечатлени са от съхранената дива природа, макар да се е превърнала в поредното комерсиално място. Хората имат съзнанието, че трябва да опазват, да спазват правила и че това е единственият начин да просъществува поминъка им. Рейнджърите пък стриктно съблюдават за реда и чистотата, кръстосвайки на длъж и шир териториите на парковете. Изключително много държат на опазването на растителните видове. Степите им са оградени с телени огради. И както се шегуват… вероятно тези ограждения са най-продаването нещо там. Чудя се защо ние, които имаме такава невероятна природа, море, реки, приказни планини… защо не пазим, не ценим, не съхраняваме? Имаме закони, но нямаме култура! Имаме администрация, имаме си и горски, а също и стражари, с които си играем на апаши. Палим, но рядко успяваме да изгасим, докато не е изгоряло и поредното дърво! Съсипахме морето си! Оцветихме водите на реките си и убихме рибите! Стреляме по кучетата, тровим котките! Мразим повече, отколкото обичаме! А живеем на една невероятно красива територия с редки животински и растителни видове. Защо? Защо се опитваме да съсипем това, което природата ни дава? Тези мисли провокира разказът на моите събеседнички, които ще продължат да обикалят света със своите фотоапарати в преследване на мечтите си!

И ако, за да отидеш в Патагония ти трябват 2000 долара, за да направиш един десетдневен обход на тези все още относително девствени места, то в България, чиято природа е доста по-живописна, но за съжаление все по-опустошена, защото ни липсва културата да пазим, бихме могли с много по-малко средства да се насладим на тишина, красота и атмосфера.    

Разказът на моите две героини е съпроводен през цялото време от грейнали лица. Щастливите им физиономии от осъщественото пътуване ме вдъхновяват. Започвам още по-силно да мечтая, да кроя планове, защото вече знам, че стига да поискаш  - можеш! Няма причина да търсим оправдания да не преследваме мечтите си! Мечтайте и постигайте!