Все по-често в разговорите с различни хора стигаме до това, че вече някак сме привикнали към черните хроники и те остават някъде встрани от нас. Толкова много насилие бълват медиите всеки ден, че сякаш вече просто го приемаме за нормално, понякога дори не го отразяваме.

Възмущаваме се, упрекваме правителството, държавата, хората и продължаваме да бъдем наблюдатели на собствения си живот. Да, не участваме в него, а го наблюдаваме безмълвно как отлита и само констатираме как бързо минават годините, а ние още по-бързо остаряваме. Често се оправдаваме с годините си, за да не направим едно или друго - с децата, къщата, готвенето и чистенето. Всъщност, те не оставят спомени.

Вършим ги по задължение и защото така трябва. А има толкова много неща, които могат да ни направят щастливи! Стига да не се страхуваме да мечтаем и да излезем от коловозите на ежедневието.

Днес искам да ви запозная с две жени, които дръзват да тръгнат в преследване на своите мечти. Аз ги наричам момичета, защото само детски порив на любопитство, може да накара хората да се отклонят от нормите и да последват порива на откриватели.

Тези две момичета са Вили и Мия. И двете са семейни. Имат и по две деца. За щастие на момичетата – вече самостоятелни, та не е нужно да ги дундуркат. Мъжете им пък са приели техните „залитания от правия семеен път“ и само чинно изслушват датите на тръгване и прибиране, а може би все пак и дестинацията.   

Вили и Мия се запознават покрай заниманието на децата с народни танци. Ходят с тях по турнета, а даже в някакъв период самите те играят хора, но намират друга обща страст - планините и фотографията.

В началото Мия сама скитори по планини, върхове и чукари. Всъщност тя никога не е сама, вътрешните ѝ гласова само я подкокоросват. Неин верен другар в пътешествията е фотоапаратът, който запечатва спомените от местата, които е покорила. Сама признава, че трудно се ориентира, не борави с карти и навигация. Често се е губила, но пак се е намирала и никога не ѝ е минавало през акъла, че може да ползва GPS. За карти изобщо няма какво да говорим. Те са само за мореплаватели.

Вили също е пътувала много сама. Така ѝ е било най-добре, защото сама е определяла къде и кога да ходи. Любител фотограф още от ученичка, снима със „Смяна“, мъчи хората да ѝ позират, но не се отказва. И така до днес, когато започва да „мъчи“ природата.

Съдбата ги събира, /годината и мястото не са важни/  когато Мия споделя, че ще се разходи до Черни връх, а Вили плахо прави опит да се присъедини. Мия пък иска да охлади ентусиазма на Вили, но все пак склонява. Това е първият им общ преход, който след себе си ще доведе още много пътешествия - в страната и извън нея. Оказва се, че двете единачки си пасват идеално. Няма мрънкане, няма тръшкане, няма оплакване. Още в началото негласно разпределят и ролите си. Мия е шофьорът, а Вили - навигаторът. Както се шегуват двете, Вили е „бялото бастунче на слепеца“. Всъщност, Вили е човекът, който планира и организира техните пътешествия. Сега ще ви разкажем за последното им, а именно.. мечтаната Патагония!

Мечтата е на Мия, а Вили решава това да бъде подаръкът ѝ за рождения ден. За съжаление сметките излизат така че посрещат празника във въздуха, но пък само какви преживявания, гледки и места ги очакват!

Тази далечна дестинация им отнема почти 24 часа път и четири полета. След безкрайно и изморително търчане между терминали и гонене на самолети в крайна сметка е достигната първата им спирка Сантяго. Летището го описват като ужасно, с безкрайни опашки и попълване на многобройни  декларации. Почти час от ценния им живот минава там. И след като се измъкват от този ад, тръгват за Валпараисо. Приказен град на брега на Тихия океан на около 120 км северозападно от столицата Сантяго. Слизайки от автобуса, те се оказват на „цветуща цигания“. Улични търговци, латино музика, мръсотия, кучета навсякъде – в автогарата, в магазина, но мързеливи и щастливи. И хората, и кучетата. И двете са безкрайно учудени, че никой не ги подритва, гони или закача. Дори по тротоарите на града забелязват купички за вода и храна за животинките. Мия пита без да чака отговор: защо са им такива добри кучетата? Защото такова отношение срещат от хората – си отговаря. И въпреки циганията, хората са мили и любезни, никой не прави проблем за нищо. Успяват да видят и къщата на Пабло Неруда. Къде още ще ги отведе пътешествието из Патагония ще разберем в продължението на историята за Мия и Вили.