„Брат ми Пол не обича да става рано. Затова и бях първия, който забеляза че стаята ни е покрита с няколко сантиметра вода. Беше мътна, за разлика от кристално чистата в морето, само на километър от бунгалото ни в Шри Ланка. Е, добре, приливът е бил по-бурен, помислих си аз, докато наблюдавах стола да си плува, носейки раницата ми.

Опитах се да събудя 15-годишния ми брат. Както обикновено, той се надигна, претъркули се и отново заспа. Часът беше 8. Какво се е случило с мама и татко, които бяха в друго бунгало с по-малкия ни брат, още не бе ясно. Обух си банските и забелязах, че водата започна да се увеличава.

Настъпи зловеща тишина. Птиците спряха да пеят. Ритъмът на вълните заглъхна. След това започнаха писъците. Идваха от възрастна италианска двойка, отседнала в двуетажна сграда зад нас. Погледнах и ги видях на терасата. Сочиха морето.

В този момент чух тътен. Нещо се приближаваше, нещо силно и мощно. Когато земята започна да се тресе аз изкрещях на Пол: „Ставай, ставай ставай!“

След част от секундата вече нямаше оглушителен рев. Стена от вода се блъсна в нашето бунгало, прозорецът се пръсна и парчетата стъкло пробиха ръката ми. Борейки се да остана изправен, гледах безпомощно как мивката се откърти, водата изтръгна вратата от пантите и превърна мебелите в кибритени клечки" пише infosi.bg.

"Водата стигна до кръста ми и нарастваше. Използвайка всичките си сили, с Пол някак си успяхме да излезем и да се покатерим на покрива.

В рамките на секунди водата се издигна толкова много, че разлепваше керемидите под босите ни крака. Всичко около нас бе потопено, а изкоренените дървета се превърнаха в смъртоносни тирани.

По-бързо отколкото бе започнало, бедствието утихна. Но водата остана, носейки плаващ килим от потрошени отломки.

Нещо изведнъж привлече погледа ми в едно от дърветата на плажа. Това бе малко момче, прилепено към клоните на няколко метра над линията на водата.

Та това бе 12-годишния ми брат Мати! Заплувах към него, бе на разстояние от около 100 метра. Мати имаше дълбока рана на челото си. „Къде са мама и татко?!“, извика той, а аз забелязах, че ръцете ми са окървавени.

Тяхното бунгало беше развалина. Единствената следа от тях беше плуващия подгизнал телефон на татко.

Предишния ден празнувахме Коледа в ресторанта на хотел „Нептун“. След това играхме шах. Когато мама сложи по-малките ми сестра и брат да си легнат, тя се обърна към мен и Пол и се усмихна: „Весела Коледа, момчета!“. Беше перфектен ден.

А сега, само за десет минути, нашият свят бе приключил. Пътищата зад хотела бяха пометени, повечето сгради се разпадаха, а земята бе покрита с останки и кал.

Тогава не го осъзнавах, но ние току що бяхме оцелели след цунами. На мен ми изгледжаше по-скоро като атомна експлозия. Каквото и да беше, знаех, че сме изправени пред борба за оцеляване.

Първо, трябваше да намерим родителите си и 9-годишната ни сестра Роузи.

В известен смисъл, нашето семейство беше съвсем обикновено. Татко, Кевин имаше автокъща, а майка ми, Сандра, е била една от неговите помощници. След това се влюбват, женят се и децата започват да идват. Купили си къща в Пърли, Южен Лондон.

Първо дошла Мери, родена през 1983 г., последвана от Джоан през 1985, след това аз две години по-късно, Пол през 1989 г., Мати през 1992 г. и накрая малката Роузи, родена през 1995 г.

Живеехме в пълен хаос: джобните пари трябваше да бъдат спечелени чрез домакинска работа и никога не сме имали компютри или игрови конзоли.

В един момент, родителите ми решиха да започнат нов бизнес, продажба на намалени дрехи от модни ревюта. И така един ден, когато бях на 13, те се решиха на едно приключение: продадоха къщата и събраха децата – без двете по-големи, които имаха работа и семейство, и се преместихме в Индия.

Настанихме се в къща под наем на плажа в Гоа. За следващите четири години, морето беше първото нещо, което чувах сутрин и последното, с което заспивах нощем.

„Морето е много мощно, деца, трябва да го уважаваме“, казваше мама.

В началото на 2004 г.се върнахме в Англия, където сестра ми Мари се беше сгодила за приятеля си Лиъм.

На връщане решихме че ще е забавно да посетим Шри Ланка…

Помогнах на Мати да слезе от дървото. „Къде са, къде са мама и татко?“, погледна ме ужасен той.

„Не знам“, реших да съм честен аз. Мати ми разказа, че са успели да вземат Роузи, след това го качили на дървото и водата дошла. Оставих Мати при Пол и започнах да търся.

Бунгалото им беше развалина. Хората се размърдаха. Приличаха на зомбита, скитащи из останките на един разбит свят. Някои крещяха, други плачеха.

Върнах се при момчетата и поехме заедно да търсим помощ. Не мина много време и се натъкнахме на първото мъртво тяло, частично потопено във водата. След това още едно, и още едно…

Повечето хора, които бяхме срещнали тук, сега плуваха безжизнено. До града имаше стотици хора в различни състояния – паника, мъка, шок. Влязохме в една джамия, където хората лежаха в кръв и пот. Нямаше и следа от нашите родители.

Водата започна да се дърпа и да изсъхва, разкривайки още повече ужаси. Заговорих млада жена и й разказах, че търсим Роузи. Тя ми каза, че е забелязала малко момиченце да стои пред сърф училището. Сърцето ми заби учестено. Изтичах и я видях, слизаше по стълбите. Тя се хвърли в прегръдките ми и заплака.

Никога до тогава в живота си не се бях чувствал толкова емоционално претоварен. По дължината на ръката на Роузи имаше дълбока рана, а мускулът й се виждаше. Тя ми каза, че не боли, но беше в шок, който притъпяваше болката й.

Качих я на гърба си и продължих. Скоро попаднахме на възрастна дама, която направи нещо, което ме отврати. Тя извади Тоблерон от джоба си и го изяде пред четирите ми гладни братя и сестри.

Стана около 17.00ч. Тогава реших, че трябва да проверя в болницата. Преследваше ме идеята, че майка ми е някъде там, лежи в капан, ранена. Чувствах се сякаш съм я изоставил.

Докато главата ми бе пълна с ужасяващи мисли, се обърнах и я видях… да, беше тя, гледаше от прозореца на някакъв автобус. Започнах да крещя: „Мамо, мамооо!!!“

Шофьорът спря автобуса, но тя все още не можеше да ни види. Затичахме се по пътеката между хората. Но нея я нямаше, не беше тя, а бях толкова сигурен… После седнахме на пътя и заплакахме.

Тази нощ спахме върху откритата платформа на частично построена къща. Всичко, което имахме за ядене бях сухи бисквити. Не мигнах цяла нощ, ослушвах се за тътена на следващата вълна.

Копнеех да продължа търсенето. Тях ги нямаше. Но ръката на Роузи бе инфектирана и трябваше да я откарам на лекар, който да почисти раната.

След това всичко се случи много бързо: официално ни заведоха до резиденцията на посланика, където ни дадоха храна и дрехи.

Все още се надявахме, че нашите родители могат да бъдат намерени живи, така че човек от посолството замина за крайбрежието, за да ги търси.

Когато се върнахме във Великобритания чувствах тялото си като бетон. Пропълзях до леглото и спах в продължение на седмица.

По-голямата ми сестра Мари отложи сватбата си. Времето летеше, а родителите ми все така ги нямаше.

Един ден, три месеца след завръщането ни, тя ни събра.

Мама и татко са били намерени мъртви, каза тя. Тялото на татко е открито в завод за лед, а мама е била намерена в близост. Никой не можа да ни обясни защо установяването на смъртта им отне толкова време.

Всеки извика от ужас. Малките бяха неутешими. Моята мъка се смеси с чувството за вина.

Някак си успях да остана в съзнание на погребението на родителите си, но след това се напих. Тогава бях почти на 18, така че реших да продължа по моя си начин.

Тогава реших да създам фондация, нарекохме я „Джапанки“. До 2013 -та създадохме дом за сираци в Шри Ланка. От сираци за сираци.

После събитията се развиха бързо. Кампанията ни се разпространи вълнообразно, така както вълната взе живота на хиляди в онзи ден.

Що се отнася до Пол и мен, бяхме поканени в Бъкингамския дворец за стартирането на нова инициатива. Там се срещнахме с принц Хари.

Той хвърли един поглед на нашите обувки – джапанки, естествено – и избухна в смях.

Тогава принцът ни припомни че той самия бе загубил собствената си майка – принцеса Даяна, когато е бил на 15.

Нарекоха ни децата на цунамито. Да, ние бяхме само деца, ала ни се наложи да се превърнем във възрастни със скоростта на една вълна. А тя, колкото и бърза да беше, ни промени завинаги … отчайващо и насилствено“.

TrafficNews.bg