Те са млади, добре образовани и имат добра професия. Но предпочитат свободата, вместо някое добре устроено работно място. Обръщат гръб на консуматорската култура и тръгват след мечтата си. Някои прекосяват континенти в търсене на великолепен кадър или нов животински вид,  други се избират страни, в които най- елементарните удобства на цивилизацията са лукс, трети завършват престижни университети, но се връщат в България, за да работят тук. Новата рубрика на TrafficNews "Различните млади" ще разказва за тези българи. Очакваме и вашите предложения на адрес redaktor@trafficnews.bg и на ФБ страницата ни https://www.facebook.com/trafficnews.bg/

Мануела Попова е инвалид - има дефекти на сърцето, бъбреците, ръцете и е родена без матка. Въпреки здравословните си проблеми младото момиче от Лясковец завършва висшето си образование в Нов български университет, специалност "Връзки с обществеността".

Нейната мечта е била да се занимава с деца с увреждания. Днес тя е създател на проекта "Не ми се обиждай, но...", който е финансиран от Българския фонд за жените. 

"Стартираме този месец. "Не ми се обиждай, но..." ще показва снимки на хора и ще разказва истории. Тези истории, които са скрити за повечето. Нашата цел е да покажем на хората, че не са сами срещу системата - било то заради здравословен проблем, полова идентичност, расова принадлежност или избор, който са направили в живота си", разказа пред TrafficNews амбициозното момиче. 

"Често получавам реплики, като тази, която държа в ръцете си, защото не попадам в стереотипите за това как трябва да изглежда един инвалид (освен може би по броя белези, които пресичат тялото ми). Стоя тук за да ви кажа, че инвалидността е спектър.

Има хора, за които никога не бихте предположили, че имат увреждане, има някои, които бихте забелязали само в определени ситуации, има хора, на които често им се налага да използват помощ, (като придружител, куче, бастун или количка) но не са им нужни във всяка ситуация, както и има такива, които са напълно неподвижни и им се налага постоянно. Нека има повече видимост за хората с "невидими" увреждания", пише Мануела в страничката си. 

Какво още разказва за себе си и за начинанието пред TrafficNews, вижте в следващото интервю :

- Каква е идеята на проекта ти ?

- Идеята ни е да има повече гласност за тези, които са били жертва на предразсъдъци и системна дискриминация. Защото често хора, които имат или увреждане, или са с различна полова ориентация, раса или религия стават жертва на подобни изказвания.

Създала съм група,  която върви заедно със страницата. Хората влизат в тази група и там имат възможността да споделят реплика която са получили и историята им при което ние организираме снимки. 

 

- А ти усещала ли си предразсъдъци и натиск ?

- Да, определено. По-често отколкото ми се иска. Включително този надпис - "Не ми се обиждай, но..." - това е реплика от човек при когото преди около седем години кандидатствах за работа. Винаги, когато отивам на работно интервю трябва да кажа, че съм инвалид. След това често чувам всякакви коментари.

- За каква позиция си кандидатствала тогава, когато си чула фразата "Не ми се обиждай, но..." ?

- Кандидатствах за работа в рекламна агенция при което казах на работодателя ми, че имам ТЕЛК решение и тогава той ми каза "че ти как така си инвалид след като не си в количка", тогава го изкара все едно се правя на инвалид, за да прибирам пари от държавата. 

- Тези думи "Не ми се обиждай, но..." макар и изказани преди 7 години, са оставили траен отпечатък у теб ?

- Да, определено. Често ми се случва, когато слизам до аптеката да си взема лекарствата за сърце и ако съм в чужда аптека, а не в тази в която пазарувам по принцип и винаги хората, които ми продават лекарствата ме питат: „ама тези лекарства за Вас ли са? Ама Вие нали знаете, че тези лекарства не се пият от хора като Вас“ и някакви такива неща. Не знам какво значи "хора като мен", защото реално моето заболяване е част от мен и е странно постоянно да чувам подобни реплики. 

- Здравословните ти проблеми отразяват ли се в начина ти на работа ? Ти се изразяваш много добре, също така и пишеш грамотно. 

- За щастие моето увреждане реално не се изразява до такава степен физически. Аз съм напълно мобилна, моите заболявания са вродени синдроми, които засягат вътрешните ми органи. Този факт ми позволи да уча и да завърша училище и университет. След което започнах стажове, те доведоха и до работа. Но естествено това не попречи на някои хора да ме спъват по пътя. 

Също така и трудно се приема фактът, че имам татуировки. Все едно човек, който има заболяване не може да бъде като другите, не може да има татуировки или нещо подобно.  Просто ти трябва да си закован, да не мърдаш, да не те виждат. Според мен тези хора просто са объркани.

Много често инвалидите не работят заради системата или подобни реплики и предубеждения у хората.

- От какво според теб имат нужда хората с увреждания у нас ?

- Хората имат нужда да получават обратна връзка в ежедневието си. Не просто да се мъчиш да ги игнорираш или да се правиш, че проблемът не съществува, защото тези хора са напълно наясно, че имат проблем. Вярвам, че с такива проекти и с такива информационни кампании с повече говорене по темата ще има някаква промяна.

- От къде черпиш цялата тази сила и борбеност ? 

- Аз от малка съм си такава. Винаги ми се е налагало да бъда самостоятелна, защото съм лежала по болници сама. Там не пускат родителите, особено в интензивното отделение по време на операция. Аз имам 11 операции с пълна упойка, което не е много лесно да се преживява от детска възраст. Винаги съм била оправна и съм си казвала „ако аз не го направя, кой друг ще го направи“. Минала съм по този път и знам какъв е пътят на хората на които тепърва им предстои да го извървят. Знам, че е трудно.

- С какво се занимаваш в момента ? 

- Занимавам се с реклама и маркетинг. Работя в българска фирма. Живея сама, купих си собствен апартамент, когато бях на 25 години. Беше ми писнало да се местя от квартира на квартира, защото имам куче, а не всеки искаше да ме пуска с кучето. А и не можех да си обзаведа апартамента както аз искам, винаги съм била домошар и това беше важно за мен. И така реших, че по-добре да плащам ипотека, отколото наем. Не е много трудно, просто трябва малко смелост и желание.

- Как получи подкрепа от Българския фонд за жените?

- Получих финансирането като еднократна стипендия в размер на 2000лв. Ще събирам снимките на хората и техните истории и когато тези истории се споделят хората виждат, че не са сами в битката си срещу другите хора, които не ги разбират или срещу системата. Писаха ми стотици хора, дори се запознах с момиче, което има същия синдром като мен - синдром на Майер-Рокитански

- Колко месеца ще бъде проектът и по колко истории на месец ще публикуваш ?

- Проектът ще бъде 12 месеца като всеки месец се надявам да събирам между осем и десет човека, за да мога да пускам по две истории на седмица. Ще каним хората да се снимат, но ако не са от София или не са подвижни могат да се снимат и сами в домашна обстановка, като след това ни изпратят снимки. Работя в екип с професионален фотограф, тъй като не съм уверена в собствените ми умения.

Не губя надежда, че обстановката в България за хората с увреждания и други различия ще се подобри. Има надежда, просто нещата се случват бавно.