Има ли чист патриотизъм? Каква цена има свободата да бъдеш себе си? И защо българите носят кървави рани, за които трябва да се изповядат?

4 март - ден след отминаването на Националния празник на българите – патриотизмът вече се усеща като рехаво понятие. Трибагреникът не се вее със същия патос, а призивите, че трябва да пазим паметта на предците си, ги измества дребнотемие. Българинът забравя, че е горд. Сред нас обаче има и такива, които си спомнят за патриотизма без повод. Не спират да ровят в историята, да се вдъхновяват от знайни и незнайни герои с една цел – да възродят делото им. Една от тях е Живка Аджеларова - момичето, която преди година докосна пловдивчани с писмото си към Васил Левски.

Младата пловдивчанка е внучка на един от най-изявените културни дейци на Брацигово - Димитър Аджеларов. Продължава примера му като става преводач-редактор, с множество публикации за различни издания. Носител е на трета награда в XVI Национални филологически четения за студенти и докторанти, организирани от ЮЗУ през май 2022 г. наминирана е за студент на годината към Софийски университет. Публикува и в сборника "Искам шестица". От скоро работи за медия, където е отговорен редактор. По нейна инициатива се създава рубрика, която се занимава с културно-патриотични теми.

През май става част от отбелязването на годишнина от трагичната гибел на Васил Петлешков пред паметника в Градската градина в Пловдив, а на 14 януари в отбелязването на 178-годишнината от рождението на героя, което се проведе в Брацигово. Там тя прочита написано от нея писмо, в което говори за „кървавите рани“, покрили българина и нуждата му да се изповяда. (бел.ав. него може да прочетете в края на публикацията).

 

В навечерието на Националния празник – денят, в който българите честваме свободата си, разговаряме с нея, за това какво е патриотизъм и защо той е доброволческа мисия:

–Здравей, Живка! Сподели ни как се стигна до това да напишеш писмото си до Васил Петлешков?

–Здравейте! Причината да напиша писмото беше отбелязване на годишнина от рождението на героя на 14 януари. От читалище „Васил Петлешков“ в Брацигово ме поканиха да се включа в тържеството им. Колкото до идеята ми да напиша писмо до Петлешков - тя е доста свързана с тази, която имах миналата година, когато писах това до Васил Левски.

Още до 2020г. на литературния пазар излязоха много писма и това се задържа като една устойчива тенденция. Актуална е и сега. Ако потърсим справка в историята, ще забележим, че писмата са фигурирали тогава, когато обществото преживява тежък момент. Стъпих върху тази идея, а освен това има и препратка към Кървавото писмо на Тодор Каблешков.

Смятам, че всеки един литературен текст се появява в точен момент, при точен човек. Тогава, когато той има нужда от него. Оказа се, и в личен план съм имала необходимостта от това писмо.

–Имаш предвид, че писането на Писмото до Васил Петлешков беше катарзис за теб?

–По-скоро помощ. Беше момент, в който бях на кръстопът. Писмото ми помогна да избера правилния път за мен. Твърдя, че думата автор е нелепа, човекът не създава творбата, творбата е тази, която създава човека. И в тази връзка -  аз написах физически това писмо, но то създаде мен и то ми показа накъде да тръгна. Силно се надявам тази сила да бъде предадена нататък и някой друг на усети себе си през него.

–В писмото си казваш, че сме окървавени и целите покрити в рани. Какви са тези рани и как ги носим - като отделни индивиди или като общество? 

–Обществото, струва ми се, е съставено от отделните индивиди и раните му са съвкупност от всички индивидуални рани в нас самите. Всеки е изправен пред своите трудности. А кървавите рани в писмото ми са идея на разделението, което сами си причиняваме. То обаче наранява най-вече нас. Обръщаме се към чуждото, без да познаваме родното. Но и не искаме да го познаваме. Все още не мога да си обясня реалната причината защо отказваме да приемем това, което всъщност не познаваме.

Иначе обстановката, в която се намираме, не се е променила много. Може би са се добавили още няколко неща в глобален смисъл, които обаче всеки трябва да премисли за себе си. Защото ми прави впечатление, особено в политически план, се случиха неща, които засегнаха човешкото, живота като цяло и самите ни емоции. В този смисъл ми се струва, че посланията на писмото до Левски от миналата година остават валидни. Допълвам ги с това до Петлешков. Нищо не се е променило, просто се е допълнило.

Живка Аджеларова, която написа писмо до Апостола: Коренът не ни спира да бъдем свободниНашите сънародници да използват свободата си с кауза и да я влагат в качествени идеи, пожелава младата пловдивчанка

–Понеже спомена политическа действителност – смяташ ли, че има случаи, в които патриотизмът се опорочава?

–Патриотизмът е вид благотворителност. Той е да отделиш доброволно част от времето и вниманието си. Да говориш за фигури от миналото, за да ги възродиш. Но както при благотворителност, така и тук, може да се използва порочно. И това е много лесно различимо – отново ще си позволя да използвам това сравнение.  Ако някой милее за родното или личности, останали в историята, той просто ще говори за тях. Няма да се интересува това какво ще донесе това на него самият – как ще го представи пред другите, какво ще спечели от тази си дейност. Същото и с финансовото подпомагане на каузи – просто го правиш, без трибуна, даваш без претенция да получаваш.

–Може ли патриотизмът да ни спаси от ситуацията, в която се намираме?

–Да, той може да променя животи, но ако се възприеме по правилния начин. Както с всяко друго нещо всъщност. Ако си отдаден на кауза и знаеш как да я използваш, това може да спаси живот.

–В духа на свободата - какво искаш да пожелаеш на пловдивчани?

–Пожелавам на българите най-напред да бъдат здрави. Пожелавам им смелост да следват себе си. И независимо на колко години са, все ще има нещо, което са мечтаели да осъществят, но по някаква причина не са успели. Пожелавам им да го направят! И ги призовавам да помислят върху това какво ги кара да живеят по-добре. Щом го открият, нека живеят за и заради него! Така ще намерят и правилния път за себе.

 

 

 

Писмото до Васил Петлешков, написано от Живка Аджеларова: 

Василе,

Днес, на датата на твоето рождение, отново сме се събрали тук – до мястото, където те измъчваха. Застанали сме пред твоя монумент като пред Христовото разпятие в олтар на черква. Само че не за да се молим за нещо на глас, а единствено да се изповядаме.

Защото, когато човек иска да зачеркне грешките от миналото си и да започне отначало, той го прави именно с изповед. А нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Понеже душите ни са едни такива, окървавени. Нямаме силата да говорим на глас, защото раните ни раздират отвътре.

Сигурно ще ни попиташ за тези рани – те в каква битка са ни нанесени? Нали днес живеем в онази свободна държава, която ти и другарите ти извоювахте?

Това е така, Василе, България в момента не е под ничие иго.

Отвъд това обаче не спираме да се питаме какво представлява свободата? Само да имаме собствена държава, означена на картата на света ли?

Не, Василе. Оказа се, че държавата е само една метафора. Всеки един от нас представлява една малка държава. И за нейната свобода сам трябва да се бори, докато не извоюва мястото ѝ върху голямата карта на света. Всеки сам трябва да влезе в битка, когато държавата му се намира под заплаха от превземане. И сам трябва да спечели, независимо между колко огъня душманинът измъчва душата му. Защото, ако си позволи да изгуби, огньовете стават повече на брой и по-горещи. Волята му се превръща в огън на самосъжалението, амбицията – в огън на чувството за малоценност, а смелостта – в огън на страха.

Но ние днес, Василе, сякаш се страхуваме да влезем в битка. Чули сме, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. С това се самозалъгваме, че щом сме паднали в битката за своята свобода, това автоматично ни прави герои. Явно ни е толкова важно да си приписваме геройства, че дори не забелязваме колко съществена подробност пропускаме. Ние губим в своята битка, защото се страхуваме да се сражаваме. Защото се съмняваме  в успеха си.

Именно това са огньовете, които окървавяват душите ни, Василе. Огньовете на страха, съмнението, самозалъгването и липсата на вяра. Затова нашата изповед е изписана с кървави букви в това писмо. Душите ни кървят, а ние нямаме силата да говорим на глас.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“

Василе, а ти знаеш ли какво означава да паднеш в бой за свобода? Ти знаеш ли какво означава да се оставиш на грозните пламъци да погубят съществото ти? Ти знаеш ли какво означава да си се примирил със загубата си, още преди битката да е започнала?

И ние нямаше да разберем, ако бяхме почерпили поне малко сила от думите в известните пиеси. Те ни учат, че когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”. Когато няма сол, има сълзи и от тях ще я добием. Но когато няма вяра, тогава е страшно.

А ние, Василе, сега имаме хляба. И солта имаме, и меда имаме, и виното… А това ни успокоява толкова много и не изпитваме необходимостта да повярваме, че нашата собствена малка държава може да постигне свободата си и да се появи на картата на света. Защото сме се оставили да ни убедят, че да си свободен, означава да си сам срещу всички.

Нали, докато те измъчваха, Василе, ти беше този, който многократно изрече думите: „Сам съм, други няма“. Чак сега се питаме, Василе, ти сам ли си бил наистина? Сам ли си бил, или нашата слабохарактерност отново се поддава на манипулации. Дали пък някой целенасочено не вади твоите думи от контекста на реалните събития и не ги тълкува, както му е удобно, само за да ни подчини на себе си? Дали същият целенасочено не крие истината, само за да ни накара да се откажем от битката, която водим и да се оставим на огньовете на страха и съмнението да ни погубят…

Василе, когато човек иска да зачеркне грешките от миналото си и да започне отначало, той го прави с изповед. Затова днес, на датата на твоето рождение, отново сме се събрали тук – до мястото, където те измъчваха. Застанали сме пред монумента като пред икона на Христовото Възкресение. Защото подвигът ти те възкреси от мъртвите.

Дано и в нас възкръсне смелостта и когато дойде време за следващата ни битка, да не се поддаваме на съмнения, а да изкрещим „Свобода или смърт!“... и да се хвърлим в боя!

Подпис: борците за свободата си от 21 век

14 януари 2023 година