"Нещо е вечно само когато е преходно!"

С тази емблематична фраза, изречена небрежно, ме спечели художникът Димко Узунов. Захилен е, но се чете лека тъга в очите му, докато го казва. Причината за коментара му е въпросът ми как приема идеята, че дните на едно от любимите му места в Пловдив са преброени.

Двамата си говорим за „Водолаза“ - колоритното заведение на ул. „Младежка“. В края на август то ще бъде затворено завинаги. До тук се стигна заради проект на район „Централен“, който включва рехабилитация на търговската зона и превръщането ѝ в пространство за отдих. Всичкото това обаче включва събаряне на обектите на ул. „Младежка“, част от които е и заведението. Собствениците се опитаха неколкократно да защитят „Водолаза“, след като районното кметство им връчи заповед за събаряне. То остана и един от последните обекти, които все още са налице.

Едно решение на Административен съд обаче промени всичко.  Още 10 дни и приключва последната капка от кислородната бутилка на „Водолаза“.

Само че Димко Узунов, чийто художествени произведения придават неподправен чар на заведението, не е съгласен с това. Той смята, че „Водолаза“ няма да спре да диша, защото ще остане да плава безметежно из историята на пловдивската бохема.

Докато си говорим за това колко е несъгласен кръчмата да бъде затворена, за да се премине към реконструкция на търговската алея по „Младежка“, Димко ми устройва кратка разходка. Преминаваме край картините, които е нарисувал върху необичайни платна – метална врата, дървените дъски, обковали заведението, бара. Всичките имат къде забавен, къде доста дълбок смисъл. И всички ще потънат заедно с „Водолаза“.

След като нашата обиколка из живописните му плакати приключва, се насочвам към познатия на поколения пловдивчани бюджетен бар. Понеже все пак съм там по работен ангажимент, решавам, че е най-удачно да си поръчам безалкохолно. Това веднага ме превръща в набиващо се на очи изключение.

Бате Коце Адмирала изчаква търпеливо, докато се чудя кой от двата вида сок да пия. Спокоен е, докато ме обслужва. Решавам да отворя темата – как приема края на тази епоха.

„Неприятно ми е“ – единственото откровение, което успявам да измъкна от Адмирала. Той е живата памет на това място, държи заведението от 94-та година насам. Макар упорито да прикрива усещанията си, очите му едва скриват, че го боли от тази раздяла.

Споделя ми, че когато затвори заведението в края на месеца, не знае с какво точно ще се захване. Сигурен е обаче, че няма да се отдава на почивка – защото „който се отпуска твърде задълго, потъва дълбоко“, каза той със загадъчна усмивка.

 Адмирала получава голяма подкрепа в този особен момент. Лоялността си към това заведение показват десетки редовни клиенти и другари по чашка. Всъщност стотици са тези пловдивчани, които не искат „Водолаза“ да бъде съборен заради култовото си значение за Пловдив, градено три десетилетия.

Един от тях е Димитър Михайлов, с когото се запознавам в заведението. Вече 20 години бил част от редовните клиенти.

„Водолаза е емблема на Пловдив. Местната власт може би не осъзнава, че това ще ѝ спечели много врагове, тъй като някои от тях обещаваха да се преборят за това място. Областна управа е на 100 метра от тук. Да виждате една плочка да е на мястото си. Цялата търговска зона около ул. „Младежка“ е една голяма язва. Събориха повечето сергии, а после нищо не направиха. Лесно ще го съборят и „Водолаза“. Но така ще затрият едно от култовите за историята на града заведения“, заявява строго Михайлов.

След като се потапя с истории за заведението, усмивката му се завръща. Признава, че когато затворят кръчмата, това място много ще му липсва.

„Виждаш ли, тези хора там са страшно интелигентни“, каза Димитър, докато ми сочи компанията на съседната маса. „Тук идват лекари, идват художници, идват професори и доценти. Е, идват и алкохолици, нормално е“. Докато се смеем, че едното не изключва другото, той добавя, че всъщност за всички редовни клиенти сбирките във „Водолаза“ имат голяма стойност – „Идваме тук, за да си разкажем как е минал деня ни. Кой какво е правил. Понякога се заформят страхотни вечери“.

Питам Димитър къде ще се събират всички тези хора, когато дойде септември и „Водолаза“ затвори.

„Как така ще затвори?! Аз съм сигурен, че всички ние няма да допуснем това. Не мога да си представя да се събираме на друго място. Има заведение отсреща, но там питиета и храната са два-три пъти по-скъпи. Няма как да стане. Ако ще и жива верига да направим, когато дойдат да го събарят“, решително отговори Димитър.

Репликата му провокира още клиенти да се включат в разговора. Разбирам, че всеки един от тези хора има своята малка причина да не желае края на „Водолаза“. Може би няма как да се изброят. Това са десетки истории, стотици спомени.

На тръгване си мисля дали тази решителност, която демонстрираха, има значение. Може би живата верига няма да промени решението на съда, нито проекта на „Централен“ за „Младежка“.

Обаче после ми стана ясно – ето защо Бате Коце е бил толкова спокоен. Когато завърти за последно ключа на „Водолаза“, ще бъде щастлив. Това място си отива, оставило своята голяма история.