Едва ли има човек, който прекрачва прага на хирургическа клиника без боязън и респект.

 С такива чувства екипът на TrafficNews влиза в Клиниката по ендоскопска хирургия на ВМА. Празните коридори блестят със стерилна чистота, забързани сестри влизат от стая в стая. 

Доктор Димитър Пенчев, с когото имаме уговорено интервю, е влязъл в операция по спешност. Изчакваме го - неговата работа е по-важна от нашата.

След малко по коридора се задава усмихнат мъж, по-скоро момче, който изобщо няма вид на човек, току-що ровил из вътрешностите на поредния пациент.

Доктор Димитър Пенчев – четвърто поколение лекар, няма още 30 г., но има куп публикации и награди. Роден е в Деня на българския лекар, 19 октомври.

„Лекарската професия ме грабна, когато гледах с какво се занимават моите родители, слушах историите им за човешки съдби и различни случки. Моят прадядо е германски възпитаник, завършил в Мюнхен, а после в България се занимавал с вътрешни болести.

Дядо ми се е дипломирал в Румъния, специализирал „Уши, нос, гърло”. Баща ми е кардиолог, а леля ми – медицинска сестра.  Аз съм първият в нашия род, който се занимава с хирургия.

Защо избрах точно тази специалност? Защото в хирургията виждаш по-бързо промените от своята намеса. И защото е специалност, в която твориш с ръцете си – колкото са нужни знания, толкова и умения. Балансът ме привлича най-много”.

 В кабинета, в който разговаряме, на екран върви операция на живо, която се извършва в съседната операционна. Гледката не е подходяща за хора със слаби нерви и чувствителен стомах.  

Питам доктор Пенчев как се преодолява треперенето на ръцете, когато за пръв разрязваш живо човешко тяло. 

 „В хирургията първо гледаш и асистираш.  Спомням си операцията, в която за пръв път влязох да правя нещо същинско,  бях студент 4-5 курс.  Добре си спомням този момент, той е изключително емоционален за един млад лекар или студент.  Но когато работата стане рутинна,  както е в момента – всеки ден влизам в операции – тогава напрежението преминава”.

По думите му, стресът се преодолява единствено с работа и с много операции. Някои от колегите му имали определени ритуали или талисмани, с които си помагали, когато държат в ръцете си живота на пациента. Но не и той.  

 „Аз вярвам в съдбата и в нещата, които можем да направим, за да насочим резултатите в дадена насока.  Като християнин съм на мнение, че молитвата повече  помага на пациентите психически да се настроят за оперативна интервенция”.

Макар че първата му работа е във Военномедицинска академия, няма желание да става военен лекар. „Винаги са ми били интересни травмата и травматизмът, но тези, които се случват в градовете - пътни произшествия, битова престъпност. На военните мисии е доста по-различно".

Казва, че най-голямо предизвикателство за него като лекар са спешните случаи. Те най-често са с неясна диагноза - нещо като пъзел, който специалистът трябва да подреди.

 „За някои пациенти, приети по спешност,  се чудим със седмици какво им е. И когато успееш да разрешиш тези случаи -   това носи най-голямо удовлетворение. Точно натрупването на такива събития ни дават опита, който ценят пациентите”, казва младият лекар.

И дава за пример коремната болка, която е един от най-често срещаните симптоми в медицината, но е много трудно да се определи причината, която я предизвиква.

„Всеки човек е изпитвал многократно през живота си коремна болка. Но когато тя не минава след прием на различни болкоуспокояващи и продължава няколко дни - тогава е редно да се потърси медицинска помощ.  Първо при личния лекар, който може да насочи пациента към хирург или гастроентеролог”.

 Но при едно най-страшните заболявания - ракът, симптомът, който открай време кара хората да търсят помощ, го няма.

 „В онкологията болката е много късен симптом при почти всички заболявания. Има  ранни симптоми, които пациентите обикновено пренебрегват и си мислят, че ще отминат. И точно липсата на болка е причината да се отлага посещението при лекаря”.

 Макар че специализира обща хирургия, д-р Пенчев се насочва към колоректалната хирургия на дебелото черво, привлича го онкохирургията. 

 „При рака на дебелото черво симптомите или са скрити, или пациентите не им отдават значение - например запек, диария, наличие на слуз или кръв в изпражненията. Когато дойдат при лекаря, той трябва да разпознае тези симптоми и да изпрати пациента на диагностично изследване”.

 Диагнозата „рак” вече не е задължително смъртна присъда, категоричен е младият лекар.

 „Има голямо значение какъв е видът. Някои заболявания са лечими, а пациентите могат да живеят дълго и пълноценно.

Но има и други, за които ние, лекарите, просто хвърляме монета  - такива са примерно левкемиите, при децата особено. Там е или всичко, или нищо. Голяма част оздравяват, живеят дълго. Други загиват.

 Но за щастие по-често срещаните заболявания са лечими, като например рак на гърдата, на дебелото черво, на простатата, на щитовидната жлеза. Постигаме много добри резултати, пациентите на практика живеят пълноценен живот”, казва д-р Пенчев.

 Тези хора живеят, но какво е качеството на живота им, питам. Диагнозата „рак” неминуемо поразява психиката на човека. А как се чувстват жените, на които трябва да бъдат отрязани гърдите? Или пък хората, при които трябва да се изкара червото през дупка в корема?

„Някои интервенции нарушават представите на човека за тялото му.  В тази насока работят пластичните хирурзи, те правят реконструктивни операции.

При рака на правото черво с  много ниска локализация, близо до ануса, допреди години се налагаше  да се извежда  черво на корема. Сега обаче съществуват нови техники, които намаляват все повече броя на случаите, когато това се налага. И всичко това се прави, за да се подобри не само продължителността на живота на пациента, но и качеството му.”

На новия метод, който практикува д-р Пенчев, се възлагат големи надежди. До момента той е приложен на 30-35 пациенти. Но не всеки случай е подходящ за иновативната техника. Зависи от локализацията на карцинома, от неговата специфика, дали е завзел територии извън чревната стена, от общото състояние.

„За всяка интервенция имаме критерии и не трябва да правим компромис в името на желанието на пациента. Както казват американците - един размер не става за всички хора”.

Гледам колко спокоен изглежда доктор Пенчев и се чудя как издържа на всекидневието, изпълнено със страданията и притесненията на болните хора и техните близки. Как се отърсва от емоцията на пациенти, които са чули  диагнозата "рак"? Носи ли вкъщи всичко това? Спи ли нощем или тогава пред очите му като на филмова лента минават телата и очите на пациентите, които е оперирал?

„Бърнаут синдромът е основната причина за недостиг на медицински кадри в цял свят. Това е професия, която не можеш да я оставиш на работа,  прибираш се с нея вкъщи. Винаги мислиш за пациентите - дали няма да възникне усложнение и ако се случи -  как точно трябва да се справиш с него. Дори в съня не те оставя работата.  Няма как да избягаш. Трябва да намериш баланс: когато почиваш - да почиваш, когато работиш - да работиш. Това става с практикуването на подходящи хобита”.

 Д-р Пенчев обяснява, че екстремни занимания му помагат да релаксира. През зимата кара ски, сноуборд. През лятото е сърфът, по който наскоро се запалил. Практикува умерено – така, че да подобри психическото и физическото си здраве, но и да предпази ръцете си – най-важния инструмент на един хирург.

Среща се с приятели, гледа да общува с такива, които не се занимават с медицина, защото с тях може да избяга от всекидневната реалност.

 Понякога не ви ли се иска да кажете: „Защо аз трябва да съм заложник на всичко това?“ и да хвърлите къпрата, питам.

„Ако човек се чувства така – по-добре да се откаже. Медицината не е на всяка цена. В един момент човек трябва да сложи на кантара  личното си здраве - не само физическото, но и психическото. Освен кариера, човек гради и семейство, иска да има жена, деца”, обяснява д-р Пенчев.

Мислил ли е да работи в чужбина като много от българските лекари, особено младите?

„Ако някой ви каже, че не е мислил, той ви е излъгал със сигурност. Всеки е мислил да работи в чужбина - ако не за постоянно, то поне за кратко, с надеждата да "открадне" опит и да го върне. Разбира се, че съм мислил. Но към момента смятам, че развитието ми в България и работата ми тук са на западно ниво. Това, което правят моите западни колеги, но не навсякъде, а в добрите центрове, се стремим и ние тук да го правим”.

И докато все още разговаряме, сестра влиза в стаята: „Викат ви спешно в операционната, д-р Пенчев!”, казва.

Задържам го само още минутка, защото в съседната стая някой бере душа. Какво да направим, за да не стигаме дотук, докторе?

„За да не стават наши пациенти, хората на първо място трябва да вършат това, което обичат. По този начин намаляват стреса. Да се хранят целесъобразно, защото затлъстяването е сериозен проблем в днешно време. Да ограничат вредните навици.

И да се наслаждават на живота – това е най-сигурната рецепта, за да не ни срещат по професионални проблеми”. 

 Оператор: Мирослав Димов