Николай Станоев е сред новите попълнения в Пловдивския драматичен театър. Неговият професионален път започва със силен фокус и ясно съзнание за изискванията на сцената. От ранните стъпки във вокално-театрална формация до интензивното обучение в НАТФИЗ, той влиза в професията с амбиция и уважение към традицията. В интервю пред TrafficNews Николай Станоев разказва за своите първи стъпки, за уроците на своя професор и за вълнението да бъде част от „семейството“ на първия професионален театър в България.

– Николай, как започна всичко за теб? Винаги ли си мечтал за сцената?

– Всъщност започнах сравнително късно – някъде около шести клас, когато се записах във вокално-театрална формация. Първоначално бях наивен и реших, че няма да пея, защото другите вече бяха по-добри от мен, затова се съсредоточих върху танците и театъра. Интересното е, че попаднах в тази школа, „Врабчета“, съвсем случайно. Бяхме планирали зелено училище, което пропадна, и мои приятели ме поканиха на екскурзия до Банско, организирана от формацията. Отидох без намерение да се записвам, но хората там и атмосферата ме спечелиха и така се зароди страстта ми.

– Разкажи ми за пътя към НАТФИЗ.

– Първата година ме скъсаха. Кандидатствах при Пенко Господинов и Маргарита Младенова, но не бях подготвен добре. Признавам си го, заслужено ме скъсаха. Това обаче не ме отчая, а напротив – мотивира ме да се подготвя много по-сериозно за следващата година, когато успях да вляза в класа на проф. Пламен Марков.

– На какво те научи проф. Пламен Марков?

– Научи ме на много неща, но един от най-ценните уроци беше съвместната работа с режисьорите, които той приемаше в същия клас. Те прекарваха първите две години с нас като актьори, което им помагаше по-късно, вече като режисьори, да ни дават много по-точни насоки. Освен това проф. Марков държеше на честите изяви пред публика още от първи курс – играехме изпитите си по няколко пъти, което ни даде безценен опит и помогна за преодоляването на първоначалния ступор.

– Чувстваш ли все още притеснение преди да излезеш пред публиката?

– Винаги го има това напрежение. Според мен, ако то изчезне, значи професията вече не те вълнува. Дори най-опитните актьори се притесняват, но щом стъпят пред публиката, те вече са в своята зона.

– Сега си част от трупата на Пловдивския театър. Как те приеха колегите?

– В Пловдивския театър се чувствам страхотно, тук е като едно голямо семейство, което веднага ме прегърна. За мен е огромна чест и еуфория да бъда тук, защото това е един от най-добрите, да не кажа най-добрият театър в България. Публиката тук е изключително взискателна и с добър вкус – тя не пляска по навик, а усеща фалша, което е знак за високото ниво на самия театър.

– Участваш в постановката „Влюбеният дирижабъл“ на Диана Добрева, а сега репетираш с Бина Харалампиева. Как се усещаш в тези два тотално различни свята?

– Определено ме хвърлиха в дълбокото. В света на Диана Добрева се чувствам отлично, а сега започваме репетиции за „Записки по българските въстания“ с Бина Харалампиева. Още е рано за сравнения, тъй като сме в самото начало, но за мен е комплимент да бъда избран за конкретна роля от режисьор, вместо просто да бъда разпределен на случаен принцип. Подхождам със самочувствието, че това е моето място.

– Има ли роля, за която мечтаеш?

– Още в НАТФИЗ се стараех да играя коренно различни персонажи. Една от най-успешните ми роли тогава беше тази на Квазимодо от „Парижката Света Богородица“ и това остава моя мечта. Ако някой ден ме поканят за тази роля в театрално представление, би било огромна чест, макар че заради певческите ми умения едва ли бих могъл да участвам в мюзикъл.

– Какво би искал да съхраниш в себе си след години?

– Най-вече страстта към театъра и желанието да бъда пред публика. Не бих искал да губя глада си за предизвикателства. Вярвам, че докато не преживееш определен катарзис на сцената, не можеш да кажеш със сигурност „аз съм истински актьор“. Затова съм готов да грабна всяка възможност – било то класика или съвременен рисков театър.