Обществото ни все още поддържа скептицизма си към нуждата от психологическата професия и подкрепата, която може да се открие там. И докато инфлуенсъри проповядват „позитивна психология“, която е далеч от реалността, възрастта, в която хората в активен начин на живот страдат от „бърнаут“, се стопява. Това казва пред TrafficNews психологът Красимир Гешев. Той стои зад идеята за откриване на първата свободна приемна за психологическо консултиране, която от ноември функционира в сградата на районно кметство „Тракия“ в Пловдив. Работи вторник и четвъртък (от 15:40 ч. до 17:10 ч.) и всеки, който има потребност от безплатна консултация, е свободен да я посети.

Какво сподели Красимир Гешев за нагласите и нуждите ни от психологическо консултиране, Новогодишните обещания и „прегарянето“, вижте в целия разговор:

– Какво стои зад идеята Ви да създадете тази свободна приемна за граждани?

–Всичко започна като моя лична професионална инициатива. В администрацията на район „Тракия“ и кмета г-н Георги Гатев срещнах пълна подкрепа. В сградата на кметството те подсигури помещение, което да се използва за целите на свободна психологическа подкрепа от граждани, живущи в района. Услугата вече става разпознаваема, като всеки, който не може да разреши някакъв личен или групов проблем, има нужда от професионална консултация и подкрепа, може да посети приемната. Опитът ми най-вече е свързан с хора с различен социален статус на възраст между 12 и 65 + години. Провеждам индивидуални консултации, медиация на група от хора или двойки, работа с младежи.

–Каква според Вас е нагласата на хората спрямо нуждата от психологическата практика като цяло?

–Усещам, че в нашето общество продължава да битуват някои митове и стереотипи за психологическата работа и практика, които граничат с по-скоро непрофесионализма, отколкото с това, което сериозно и ценно може да се свърши в полза на отделни лица или групи от хора. Признак на не-развитите общества е схващането, че психологическата подкрепа е отредена за „лудите“. Точно тук е тънката разлика между работата на клиничната психология и на общата психология. Това, че някакъв проблем не е клиничен, или не води до разстройства, не означава, че не е необходима работа с психолог. Тази подкрепа не бива да се избягва.

Психологията е неоспоримо сериозна наука в развития свят и има принос за едни от най-важните неща, които ни се случват. Неща, които масово хората не осъзнават. Моят начин да им помогна еда променят тази представа е да закарам собствените си опит и квалификация при тях.

– Напоследък много често се споменава за състоянието „бърнаут“. Вашият професионален опит сблъсква ли ви с това?

– Да, модерен станат термина „бърнаут“, някаква форма на прегаряне, съпътствана от професионални и/ или житейски трудности. Този проблем се среща постоянно по една много проста причина – в годините назад, откакто все пак психологията доби популярност в България. Има хора, които са свързани с нашата наука или пък са псевдо специалисти – популярни лица, провеждащи семинари или други мероприятия, като много сериозно наблягат на позитивните емоции. На позитивните преживявания, въобще на крайния позитивизъм – “как Вселената може да ти докара едно или друго, ти как да си кодираш най-хубавите преживявания”. Добре, само че това са неща, свързани по-скоро с “фентъзи”, отколкото с реалния живот. И в крайна сметка малко са хората, които обръщат внимание на другата крайност. Не бива да забравяме, че дори и положителните емоции и желанието да ги постигаш може да те “стопли” дотолкова, метафорично казано, че чак да “прегориш”.

–Тази пренавитост за „позитивните неща“ как се отразява на младите хора?

– В началото на тази календарна година имах клиент – момче на 17 години, което още не работи, защото все още ходи на училище. Това не беше професионално прегаряне. Тийнейджърът е с нормален социален статус, със здраво семейство, добри приятелски отношения, сериозна приятелка. И въпреки всичко позитивно, което го заобикаля, той беше достигнал до емоционално прегаряне. Точно това „позитивно“, за което си говорим. В този смисъл, дори младите хора стигат до “бърнаут”, който не е задължително да бъде обвързан с трудова заетост. Представете си едно 17-годишно момче, което вече е стигнал до това състояние и реално не знае как да продължи напред. А той, животът му, както има една приказка, даже не е започнал да се случва.

–Какво съветвате младите хора, които се пренавиват и достигат до “прегаряне”?

–В образованието ни не се засяга една много важна тема. Никой не ги учи да си задават въпроси. Най-важното нещо, което един човек – младеж, дете, възрастен, може да направи, за да има реалистична оценка за заобикалящата го среда и случващото се с тях, там е да сравняват представата си за света около себе си с реалността. Тоест, да си задаваш въпроси постоянно дали това, което виждаш, мислиш, чувстваш – е реалистично, или нещо генерално се разминава някъде. Живеем във време на информационно пренасищане и много лесно можем да бъдем подведени, а сега повече от всякога е важно да си задаваме въпроси.

–Явно ни плаши нещо в комуникацията със самите себе си, щом я избягваме?

–Плаши ни отговорността, която избягваме. Обещанията, които не можем да изпълним.

–В тази връзка, периодът преди Нова година се характеризира с равносметка. Повечето пъти кроим обещания за бъдещето, свързани със самоусъвършенстване или кардинална промяна, която искаме за живота си. Как разглеждате това явление?

–Да си обещаваме е най-често свързано с наши съкровени и чисто човешки чувства и емоции, които изпитваме. А това, че за изминалите около стотина години човечеството отдава на този период в годината малко по-специфично значение, вече допринася допълнително с нови емоции. Това е едното от нещата. Другото е свързано с факта, че в крайна сметка говорим за някакъв край, било то на една календарна година, и началото на следваща. Ражда се и доза надежда, че в крайна сметка предстои нещо ново да се случи. Надеждата за нещо, което можем да направим по-добре, че можем да поправим някои грешки.

Това, което може би най-силно се свързва с философския смисъл на обещанието, свързано с това как хората изпитват чувство на вина и как го отработват. В практическа форма – като действия, като преживявания, като нещо, което смятаме да поправим. Всичко това минава през чувството за вина.

–Къде се корени връзката между вината и необходимостта да си обещаваме?

– Това са процеси, които са по-скоро свързани с различните възрасти. Ако погледнем какво може да обещаят едни деца на възрастните: “Ще бъдем по-послушни през следващата година”, например. Красноречиво е, че когато Дядо Коледа идва, носи подаръци на послушните деца, а на лошите – въглен. При възрастните това се отразява по друг начин. Ако имаме усещането, че не сме били достатъчно добри, обещаваме, че ще бъдем, проектираме планове.

–Когато обещаваме на себе си или когато го обещаваме на другите, сме по-склонни да следваме някакви цели, свързани с това да отстоим на думата си?

–Повечето хора такива обещания ги правят на база реалистична самооценка. Какво биха могли да постигнат, познавайки себе си, познавайки качествата си. И въпреки това всеки един от нас знае, че поставяйки си някаква цел, обещавайки си да я постигне, все пак трябва нещо да направи в тази посока.

–Необходимо ли ни е ново начало, за да станем изпълнителни спрямо нещата, които си обещаваме?

–Това е като темата кое е първо – яйцето или кокошката. Защо и как хората някога са започнали да създават някакъв вид летоброене? Историята се изказва достатъчно красноречиво по тези въпроси. В крайна сметка всичко това е било свързано с цикли на живота и това е донесло тази необходимост. По същия начин – това важи и за вътрешния свят на хората. Имаме нужда да знаем, че от време на време ще се случи промяна. Но дали и как измерваме времето физически не е от никакво значение в случая. По-важното е, че живота ни върви напред. Растем, остаряваме и през това време имаме нужда от тази цикличност. А както в много аспекти на живота, отговорността идва накрая. Когато сме обещали, че нещо предстои да направим, дори сами пред себе си, носим някаква отговорност. А отговорността не е нещо тежко, нали?

–Но и много хора се страхуват да се сблъскат с момента, в който поемат отговорност – пред себе си или околните...

–Има един изконен страх, който е свързан с инстинкта за оцеляване при хората. Това е страхът от непознатото. Всяка една промяна, дори да смятаме, че е контролирана или диктувана от нас, има винаги доза неяснота. Инстинктът за самосъхранение тук се събужда, като ни казва, че дори и да знаем, че искаме нещо хубаво да постигнем, винаги може и да не се получи.

–Има ли нещо, което искате да кажете на хората преди Нова година?

– Задавайте си въпроси, предизвиквайте се. Много е важно да се питаме, да не забравяме да общуваме със себе си. Да стигнеш сам до отговорите на тези въпроси понякога е трудно, затова посещаването на специалист е тръгване в правилната посока. С риск да се повторя - психологията не е нещо, което ще причини вреда, ако се прави както трябва и от когото трябва. Единственото, което може да направи – е да помага.