Не може да е само лошото, винаги трябва да има и нещо добро!

Шести февруари. Понеделник – за всеки от нас различен, по своему неприятен. Все пак е първият ден от работната седмица. За Стилиана и Ивелина това е обикновен ден в Пловдив, зает с ежедневните задачи.

Стилиана Ралева е учител по английски език, а преди месеци официално става парамедик. Ивелина Попова пък се занимава с аварийно-спасителна дейност, като паралелно с това дава доброволни смени в спешния център на пловдивска болница. И двете са преподаватели по първата долекарска помощ. Имат още нещо общо – доброволческата им активност в сдружение „Аварийно спасяване Пловдив“.

„Всичко започна към 9 сутринта, когато един мой приятел от Великобритания ми се обади да ме попита дали ще заминавам за Турция. От него разбрах за тежкото земетресение, ударило Кахраманмараш. Писах на шефовете си, за да освободя графика си. Много любезно ме пуснаха и намериха заместник в рамките на 30 минути. Обадих се на Георги (бел.ав. Георги Влайков – ръководителят на „Аварийно спасяване“), за да питам ще бъда ли полезна на терен. Каза ми, че имат нужда от човек като мен и светкавично пристъпихме към действия“, споделя Стилиана и благодари за гласуваното доверие.

Доста бързо екипите се събрали и тръгнали с готовност да помагат на пострадалите в нужда. Пътували до епицентъра на земетресението в продължение на 32 часа.

„Една от последните шофьорски смени ги изкарах аз и общо взето, когато пристигнахме беше късно. Бях относително дезориентирана, но помня, че първото, което видях, беше една шахта. От нея извираше пръст… Обаче, знаете ли, странното е колко лесно човек привиква към апокалиптичния пейзаж. Вчера (16 февруари), когато разглеждах снимките, усетих, че там съм възприемала гледката много по-различно“, допълва тя.

По време на акцията в южна Турция Ивалина Попова взима отговорността на ръководител на подекип, ангажиран в локализиране на оцелели под руините хора. В „лек“ екип била и Стилияна Ралева, чиято роля било да търси живи, затиснати измежду всичкия бетон. Тяхна задача било да осигуряват медицински грижи за българските спасителни екипи и да ги държат в кондиция. Прекарали седмица на усилени дейности в условия, изпитание за здравината на духа.

Мисията им приключила на 14 февруари с 31 спасени човешки живота!

Дни след пристигането и на родна земя, пловдивските спасители стартирали групови терапии, където споделят преживяното. Едва сега те започнали да се осъзнават картините, които очите им са видели – много от тях разрушително тежки за психиката на обикновения човек. Ролята на спасители обаче ги пази от травматични преживявания, споделя Ивелина.

„Тези хора нямаха нужда от съчувствие. Ясно е, че това, което ги сполетя, е абсолютно чудовищно. Но те имаха нужда от хора – събрани, стегнати, които знаят как да помогнат“, казва Стилияна.

Дамите от спасителния отряд успели да се държат настрана от тъмнината на трагедията. Всъщност мъката там родила много човечност. Питаме къде и как са припознали силата на човешкия дух и доброта, а те казват, че били погълнали всичко наоколо:

 „Имахме едно устройство, с което слушахме дали идват звучи от дълбочините на рухналите сгради. То се нуждае от абсолютна тишина, за да работи. В един от дните, не знам кога точно, всичко ми се слива - имаше много трафик по улицата, коли свистяха наляво и надясно. Имаше схема - ако спасител си вдигне ръката, значи е намерил следа – някъде там под руините може би има жив човек. Тогава всички около него вдигаха ръка. Замръзваха. В един момент всичко е изключено, колите спират и гасят двигатели, багери, машини, агрегати също. Всеки седи неподвижно до втори знак. Невероятна гледка!“, разказва Ивелина. Тя празнувала рождения си ден на терен, търсейки оцелели хора. Докато тече обход, изпод руините чула тропане. Малко по-късно „тежките“ екипи извадили оттам двама оцелели. „Никога няма да забравя този подарък“, споменава тя.

В международния лагер, където са били настанени спасителните отряди, не било по-различно. Там стереотипи, политически задръжки и етикети не важели:

„Лагерите на Израел и Иран бяха един до друг. Ние закусвахме сутрин с македонците. Нашият преводач, който направи чудеса, за да работим успешно, разказа, че украинци и руснаци работят заедно в отбор!“, споделя Стилиана, разказвайки за преживяното в Турция.

Много важен момент за екипите била мобилизацията, проявена от турските граждани в момент на криза. Според дамите спасителните отряди по презумпция влизат в едно специфично състояние на психиката, в което изключват емпатията си, за да се съхранят по време на мисия. Това не е присъщо на пострадалите. Двете обаче са категорични – впечатляваща е била силата на духа и мобилизацията, демонстрирани от турците. Те непрестанно ги обгрижвали, носели през няколко часа чай и храна. Давали залък от хуманитарната помощ, предоставена на тях самите. Все питали от какво имат нужда и с готовност съдействали. Изумителен бил броят на младежи, които оставили учене и работа, за да подпомагат с преводаческа дейност.

„Едната нощ вечеряхме с местните. Дадоха ни леща и чай. Тогава говорихме с един дядо, каза ни – „Когато ви виждаме, душите ни са нахранени“. Не спираше да ни кани и все повтаряше: „Когато тук оправим всичко, ще ми дойдете пак на гости. Имам  една голяма скара, знаете ли каква храна ще ви приготвя““, припомня си развълнувано Стилияна и добавя „Брутална жажда за живот...“,

В думите им се откроява гордост, че човешкото в нас не е загубено, забравено. Докато живота ни е грабнал и ни носи нанякъде, виждаме предимно негативното, протестираме срещу него. Но когато мъчнотията се случи, като от резерв се освобождава мощна вълна „човечност“ (тази дума двете я споменаха десетки пъти).

А ако трябва да сглобя в едно изречение кратките послания, които смелите дами отправиха към пловдивчани, ще звучи така – „Бъдете добри“, защото „Винаги има смисъл“.

 

Снимки: Личен архив - "Аварийно спасяване Пловдив"