Ако се интересувате от събитията в спорта, няма начин да не познавате добре личността на Тина Димитрова – дългогодишен състезател и един от най-успешните треньори по баскетбол у нас, а понастоящем спортен директор на „Академик” (Пловдив). Ако пък спортната тема не ви вълнува чак толкова, а сте от хората, търсещи вдъхновение в добрите примери за проява на човещина и чистосърдечност, отново бихте направили асоциация с името й. Все пак не са много онези, които се осмеляват да тренират децата със специални потребности, които действително имат нужда от подкрепа, при това още от години, когато към тях има по-особено отношение от страна на обществото. Но и най-вече – не са много онези, които си дават сметка каква духовна сила притежават всички усмихнати и обнадеждени родители на деца с ментални увреждания и колко те заслужават подобни жестове.

Но стига дотук с приказките. Време е сега да оставим да говори тя – Тина Димитрова, за случката от нейното минало, която е в основата на нейните занимания със „специални” деца днес, както и бариерите, които децата преодоляват с нейна помощ, но и тя успява да пребори с тяхната.

- Г-жо Димитрова, Вие провеждате занимания със „специални” деца от около осем години. Как решихте да се отдадете на тази кауза?

- Всъщност се занимавам доста по-вече от 8 години. Може би толкова е времето, откакто го правя в България, в интерес на истината не ги броя. Преди това обаче провеждах такива занимания в Италия.

Като цяло винаги съм изпитвала някакво особено чувство, защото, когато бях малка, не се виждаха много тези хора. Те оставаха някак скрити. Но запомних един мой съученик от училище, който беше с диагноза детска церебрална парализа. Винаги му помагах, просто така съм възпитавана – да обръщам внимание на по-слабите.

По-късно, когато заминах в Италия, ПР-а на клуб „Баскет Римини Крабс” ме покани да присъствам на тренировка със специални деца. Оттогава вече се запалих по идеята. След това се присъединих към една група в Болоня, основана заради Уили, който е тетрапледжик – човек, който движи главата си само напред след претърпяна операция на гръбначния стълб. При него е имало два варианта – или прави операция и остава жив, макар и в това състояние, или не прави операция и живее, без да знае колко му остава.

Когато се върнах в България, първоначално не провеждах такива занимания и това ми липсваше. След време срещнах подходящия човек, който ми помогна да започна отново.

- По време на тренировките, кои страхове успяват да преодолеят „специалните” деца?

- Не съм сигурна дали при тези деца можем да говорим за страх, в смисъла, в който обществото го е възприело. По-скоро става дума за наистина много бариери, които трябва да преодолеят. И по време на тренировките много от тях успяват да прескочат тези бариери. Някои се страхуват да се качат нависоко, други – да минат под масата, а трети се страхуват от контакта с друг човек. С течение на времето, лека полека, тези неща се преодоляват. В много голяма част от тренировките по баскетбол правим мини препятствия, които те преодоляват. Радостта им е неимоверна.

Например, в една от последните тренировки в Пазарджик едно от момчетата не се беше качвало на по-високо. Аз го качих на една пейка, толкова беше щастлив. Стоеше около 5 минути горе и пляскаше, за да го видят всички, защото това за него е голямо постижение.

- Има ли страхове, които Вие успявате да преодолеете, благодарение на работата със "специалните"?

- Ами знаете ли, всеки човек има някакви страхове в живота си, мисли за различни неща. Но аз, като съм с тях, честно да Ви кажа, не се притеснявам от нищо, защото, наблюдавайки как те преодоляват тези бариери, които за някои хора сигурно са смешни, но за тях са огромни предизвикателства, аз виждам, че всичко е възможно. Достатъчно е само човек да има желание, да е постоянен и някой друг да му подаде ръка. Като че ли в последно време ние сме забравили това нещо, дори когато ни се случи нещо лошо, ние не връщаме с добро, а със същото лошо, което прави дефекта още по-голям.

В началото, когато дойдох ми казаха „Къде си ги повела тия?”.  Към днешна дата хората станаха по-съпричастни. „Специалните” деца сами искат да идват с мен на тренировките, а и останалите разбраха, че няма повод да се страхуват от тях и да странят. В крайна сметка те не са заразни.

И аз мисля, че точно това поколение, което сега расте, 12-14 годишните, те ще променят мирогледа на обществото в тази насока. Много се подобряват нещата. Виждам, че все повече започва да се работи със „специалните” хора, което е наистина супер. В София вече има много клубове и различни възможности. За мен това е кауза, зад която трябва да застанем повече хора.

- Вие водите тренировки в Пловдив, в София и в Пазарджик, а децата са на възраст между 7-8 години до към 40 години. Как потичат заниманията и има ли ресурсни учители, които да Ви помагат?

- Ресурсни учители никога не е имало при мен, а и аз не съм търсила в интерес на истината. Тренировките по баскетбол не са с цел да правим шампиони на високо професионално ниво, а да подобрим общото физическо състояние на децата, доколкото е възможно. В крайна сметка, става дума за различни случаи, различни диагнози, които имат и лимит на възможностите, който трудно може да се надхвърли. В спорта по-скоро децата свалят килограми, срещат се с други хора, а и техните родители могат да си починат за малко. Защото, повярвайте ми, ние говорим за трудностите на децата, но трябва да обърнем внимание и на техните родители. Те са денонощно с децата си. Не са ги оставили по домовете, а са неотлъчно до тях. На тези родители свалям шапка, защото те намират сили да се усмихнат и не спират да виждат позитивното в живота.

Тренировката протича като всяка друга за деца – има подготвителна част, основна част, заключителна част. Упражненията са свързани с индивидуалните възможности. Важно е да запазим вниманието на тези деца, да ги фокусираме върху техните умения. А резултатите са страхотни. Имам деца с ДЦП, които успяват да вкарат кош. Радостта им е неописуема.

- Има ли случай, при който дете да запали родител и той също да започне да се интересува?

- Да, има такива случаи. Сред родителите, които оставят децата си, има такива, които започват да правят някакви упражнения, докато чакат да приключим. Така постепенно и те започват да променят начина си на живот. Други пък предпочитат да изпият по едно кафе на барчето и да почетат списание или книга, защото това време е единствената им възможност да си починат.

- А какви са най-големите успехи, които децата успяват да постигнат след многото тренировки?

- Техните усмивки за мен са най-големият успех. А иначе имам едно момиче, което спечели първо място в Сърбия на Европейско първенство. Имам и момче Лъчезар, който дори играе в отбора на „Академик”. В Германия 4-5 човека от моите деца участваха в световните игри, които са като олимпиада. Успехите са много. Пътуваме доста и до Италия, понякога ходим и на море заедно. Забавляваме се.