„Миналата вечер –в центъра събор. Музиката свири цяла нощ, а аз рева. Мъка, Мъка. Няма такава мъка като самотията. Дядото си отиде преди три години и вече няма живот за мен. Ама ни се живее, ни се мре. Теглото е голямо”. 73-годишната Цана Терзийска от Ново Железаре едва пъпли с помощта на дървен бастун и метална тояжка. Пред входната врата я чака и проходилка. Коксартрозата неумолимо разрушава ставите й, а самотата дълбае рани в душата й. „Бяхме беднички, но живеехме добре. Дядото беше много наперен. Все по веселбите. Като се роди първото внуче ми вика :”Цане, дай да не спим тази нощ. Ще празнуваме!”. Сега двама от внуците работят в Гърция, другите са в Пловдив. От време на време навестяват баба си. Баба Цана е работила в селското стопанство, в детска градина, в санаториума на „ЦК-то” в Хисар. Сега обитава сама голямата къща, която преди е била пълна с живот. Децата й я наглеждат, дворът е прекопан, дървата опънати като по конец. Но страхът се промъква като червей в сърцето на жената. „Бяхме мирно село, от от 2-3 години ни попиляха от кражби. Онази вечер пет къщи за една нощ са опоскали. Отровиха кучетата на съседа. Ще влязат някоя нощ и ще ми клъцнат главата. То само да влезе някой и аз ще умра”. Страхът и ужасът обаче отстъпват пред последната мечта на баба Цана - да хвърли бастуните и да се хване на хорото на сватбата на внука си. „Искам като отида при дядото, да му разкажа!”
Далеч от градския шум и трафика, времето сякаш се забавя и дори спира . Озовавайки се в центъра на поредното безлюдно село изведнъж се чувстваш като герой от онези филми, в които след катаклизъм оцелява единствено той. Пусти спирки, ръждясали детски катерушки, буренясали градинки, руини от кирпичени къщи. И все пак знаеш, че там някъде, в притихналите улици има живот. Те са там, нашите родители, баби , дядовци. Сами в огромните къщи, които са построили с идеята някога там да гледат внуци и правнуци. Сами сред дворовете с размери на училищно игрище. Сами сред спомените си за времето, когато по улиците се е чувал детски глъч и тракане на колелета. Някои от тях стиснали зъби, пренебрегват болките и продължават да превиват гръб в градините. Важното е да има за децата! Други напълно безпомощни ,броейки дните до неизбежното. Дните им преливат от самотия. Не самота. Самотия! Самотата е изначално чувство - човек се ражда сам и сам умира. Някои дори го търсят умишлено. Но самотията.... –това е смачкваща болка, празнота, гняв и безсилие. „Дядовците” са си отишли, децата са далеч, вкопчили се в собственото си оцеляване.
Идват, когато могат. Внуците - само по празници. Семействата са разделени, едните самотни тук, другите – в чужбина. Всеки лъже, че е добре. Пазят се един друг. Отколешният ритуал на споделянето вече го няма. Вместо за собствените си деца, възрастните хора треперят за съдбата на героите от турските сериали. Докато те са събирали като пъзел парчетата живот след промените, светът се е променил безвъзвратно. Не искат да напуснат къщите, строени с кръв и пот, в които са минали най-хубавите им години. Не искат да пречат на децата. Предпочитат спомените. Когато срещнат непознат – се разкъсват между неистовото желанието да поговорят с някого и страхът, че могат да се превърнат в жертви. Някои са се примирили и са се привърнали в доброволни затворници зад високите зидове на къщите. Други продължават да се движат като зъбчати колелца в добре смазан часовников механизъм. Движението е живот. Дори и на инат!
SOS e универсалният сигнал за помощ, който хората изпращат, когато са в беда. Save Our Soul – Спасете нашите души. Своите също!
Всички лица от изложбата са на възрастни и самотни хора, които са част от социалния проект на охранителната компания TRAFFIC SOT. Изложбата SOS бе стартът на националната кампания SOS! Час внимание!, организирана от TRAFFIC SOT и БЧК. Тяцели да ангажира всеки, който има възможност, да отдели няколко часа и да се включи в месечните акции, в които доброволци гостуват на самотни възрастни хора. Кампанията не е свързана с набиране на средства, но провокира хората да отделят нещо по-ценно от парите - част от свободното си време.