Д-р Стефан Шивачев е директор на Историческия музей от 1993 до 2022 г. Автор е на книги, сред които „Очерци за Пловдив”, „Тракийската организация в Пловдив”, „Книга за Пловдив”,  „Пловдивската индустрия и нейните създатели” и др. Историкът представя новата си книга „Пиетро Монтани – делото на един италиански архитект в България“, която разказва интересни детайли за забележителния проектант.  Книга, която пише в продължение на повече от 20 г. 

- Д-р Шивачев, представяте пред публика новото си изследване за един от знаковите архитекти, белязали днешния облик на Пловдив. С какво ви провокира личността и делото му?

- Причината да се насоча към личността и делото на арх. Пиетро Монтани е в няколко насоки. Първо, това  е интересът ми към този изключително плодотворен период за града ни. Пловдив е столица по времето на Източна Румелия. Тук се концентрира духовният елит на България, но тук идват и много чужди специалисти, защото българското общество няма подготвени архитекти, инженери, юристи, лекари и преподаватели в гимназиите.

От друга страна, причина да се насоча към този период и тази личност е това, че историята на Източна Румелия винаги е била подценявана в сравнение с историята на свободното тогава Княжество България. А за тези 7 години до Съединението Източна Румелия е изградена като по-добрата българска държава, по-богата, по-демократична, с повече права и свободи.

Конкретната причина, която ме насочи  към личността на Пиетро Монтани, беше откриването на една картина във фонда на Националния военно-исторически музей. Случило си е така, че от времето на Съединението нямаме толкова много преки свидетелства. В един момент в съвместната ни работа с НВИМ, аз открих там една картина, която е рисувана именно от Пиетро Монтани. Картината е озаглавена „Посрещането на българския княз Александър в Пловдив на 9 септември 1885 г.“. Изключително реалистична картина с много интересни образи, които е изградил и се оказва, че този архитект, за който знаехме тогава много малко, е един изключително добър художник.

Същност той е отраснал в Цариград, в район Галата, където са живеели главно италианци и французи. Завършил е най-известното Висше училище за архитектура и изкуства в Париж и в своя професионален път се реализира и като художник, и като архитект. Това беше поводът да се насоча към този човек. Това беше преди 20 години и във всичкото време до днес постепенно откривах образа на един изключителен творец, образа на един много голям приятел на България и най-важното - един човек, който е оставил изключително значима следа в европейското културно наследство на Пловдив и на Южна България, тогавашната Източна Румелия.

- Какво друго, освен факта, че той е чудесен художник, открихте за него при проучванията си?

- Основното нещо, което аз успях да оформя за себе си при проучванията си през тези години, беше откритието за един човек, който има огромен принос за европеизацията на българското общество в този период веднага след Освобождението. След пет века османско владичество става много актуално и всички говорят за това, че българското общество и българите трябва да се върнат към естественото им място в европейското семейство. Този въпрос за европеизацията и за пътя ни към Европа е много актуален и днес и за мен беше много интересно да видя как този човек ни е помогнал тогава точно в тази насока. Той идва тук, в Пловдив, на 50 години, реализиран изключително добре като архитект в Цариград и в Османската империя. Той е автор на османските павилиони на световните изложения във Виена, в Париж, във Филаделфия. Той е един от авторите на най-голямото изследване за османската архитектура през 15-19 в. Той е проектирал и участвал в проектирането и строителството на култовия комплекс с джамия в Аксарай, една от най-красивите джамии, които изградени през 19 век. Той е проектирал и строил летния дворец на Султана. Награден е с най-високи ордени на Османската империя. Този човек, идвайки тук, поканен от областния управител Александър Богориди и д-р Георги Вълкович, който веднага след ситуирането на Източна Румелия е назначен за министър на търговията, земеделието и общите сгради.

Идвайки тук, Монтани започва една усилена дейност. Успоредно с това за него е характерна една изключителна скромност. Поради тази причина, може би, неговият образ някак си се губеше и даже сгради, които той е проектирал, бяха приписвани на други архитекти, които всъщност нямат други заслуги.

- Какво прави той?

- Първото нещо, може би най-важното, което той прави, е създаденото по негово ръководство строително законодателство в Източна Румелия. Пловдив е голям град, търговски център, но той си е ориенталски град, без никакво градоустройство, без никакви правила на изграждане. Всеки си е правел, каквото иска по време на османското владичество. Той създава това законодателство, което определя ширината на улиците в селата и градовете, което определя начина, по който се получава строително разрешение, кой може да проектира, кой не може, какви са задълженията на архитектите, на строителите, на собствениците. Всичко това е едно изключително европейско законодателство, много по-добро направено, отколкото законодателството в този период в Княжество България.

На второ място, той започва да проектира и реализира едни изключително интересни сгради. Първо му възлагат да превърне една от турските бани, Хюнкяр хамам, в сграда на Областното събрание на Източна Румелия. Няма друга сграда в Пловдив. Това става нещо уникално и в световната практика. Само за няколко месеца събира майстори и преустройва тази турска баня. Ефектът е изключителен.

Най-напред в Пловдив, след това в много европейски вестници намерихме гравюри от заседанията в тази зала и се оказва, че наистина това е уникално. Преустройството на една турска баня, в зала за Областно събрание.

- Тоест това е попаднало в полезрението и на европейските медии.

- Да, точно ака и то с публикувани гравюри. В залата има места за 53-та депутати в парламента на Източна Румелия. Има места за чуждите консули, има места за министрите. Има места и за около 100 души публика, които да присъстват на тези публични заседания. След това се започват вече да му поръчват проектирането и изграждането на едни от най-скъпоструващите сгради в Пловдив или въобще в Източна Румения.

И той въвежда европейските правила за изграждането на тези сгради. Например -  поръчват му да проектира и надзирава  строителството на първата болнична сграда. Тогава болницата в Пловдив е близо до железопътната станция, където е заблатено, има много комари и непрекъсната опасност от малария.

И той казва: „да, ще проектирам сградата, но тя трябва да бъде в източното подножие на Джендем тепе и да е защитена от ветровете“. Така построява тази първа триетажна болнична сграда, в която, забележете, последващите повече от 80 години се помещаваха хирургиите на Държавната болница и съответно на Медицински институт в Пловдив. Строителството на такава сграда е скъпо, има реакции в града - защо трябва да се строи такава сграда, когато може се мине евтино с бараки, но той се налага. Поръчват му да проектира и строи сградата на Девическата гимназия в Стара Загора, втората такава в Източна Румелия след пловдивската.

Той се съгласява, но изисква, както е в гимназиите в Европа, да бъде предвидено място и за един широк голям двор, за да се реализира и физическото възпитание на гимназистките. Не е съгласен с малките едноетажни сгради, с които се изграждат българските училища. От Стара Загора казват, че нямат такъв терен, ще струва много скъпо. Той отговаря, че ако искат неговия проект, трябва да осигурят място. Те са принудени да откупят един голям терен и тази сграда, проектирана от Монтани, и до днес е една от емблемите на Стара Загора.

Поръчват му да проектира сградата на Пловдивската мъжка гимназия, днес Хуманитарната гимназия. Той казва, ще проектира и ще построи тази сграда отново с две условия. Първо да има предвидено пространство за голям двор, именно за физическото възпитание на децата. Второ, както е в Европа, в тази сграда да има една представителна актова зала, в която не само да се извършват церемониите на гимназията, а там да стават и концерти, тържества.

Постоявайки тази сграда, знаете, че тя е досега една от емблемите на Пловдив. В продължение на следващите 70 години, тази същата зала, която е проектирана, построена и изписана от него, се превръща в един от най-значимите музикални и културни центрове на Пловдив.

Поръчват му да построи сграда на Областното събрание и това предизвиква една много интересна шумотевица. Защо трябва да строим сграда на Областното събрание, при положение, че ние говорим за Съединение, рано или късно то ще се случи и няма да има парламент в Пловдив.

На което той отговаря: да, аз съм проектирал една сграда, която, колкото господ бог даде, ще има заседания на парламента на Източна Румелия, но след това тя ще бъде културен център. И наистина става така. След Съединението сградата оставя първоначалната си функция, след това е предоставена на Пловдивската народна библиотека и музей и досега тази зала е културен център (днес там е Историческият музей).

Особено във времето до средата на ХХ век, заедно със залата в Мъжката гимназия, това са двете места, където се провеждат концерти, художествени изложби. Провеждат всички елитни мероприятия, които се организират за сграда. Разбира се, проектира и много други сгради.

- Там и до днес се провеждат концерти и културни събития.

- Така е зала „Съединение“ в Историческия музей продължава да е активна сцена. Между другото, повече от 30 години бях директор на музея и постоянно си задавах въпроса - как така този човек, проектирайки сградата и залата за парламент, т.е. както сега казваме за говорилня, в крайна сметка е постигнал тази акустика. И се оказва, че в едни вътрешни скрити помещения, които обират тази заобленост на залата, той е монтирал едни глинени съдове, акустични гърнета. И тази зала има най-добрата акустика в Пловдив и досега.

Разбира се, той строи и първата военна сграда в Пловдив, която, за жалост, е съборена при строителството на хотел „Ленинград“ сега „Санкт Петербург“.

Тя е представител на европейския тип военни сгради, които имат за цел, когато младите войници влязат вътре, да има усещане за страхопочитание. И, разбира се, нещо, което не на последно място искам да кажа, е, че арх. Пиетро Монтани за тези 8 години, в които живее в Източна Румелия до смъртта си и живее в Пловдив, става един от най-големите приятели на българите.

Още на втората година във вестниците „Марица“ и „Народен глас“  започват да го наричат не арх. Пиетро Монтани, а започват да го наричат бай Петър Монтани, приятеля на българите. Той е един от първите, заедно с Иричек, който обръща внимание на тракийската древност.

Разбира се, той не е професионален историк или археолог, но е един от първите, който обръща внимание на тази история. Разбира се, това, което е характерно за XIX век, той е учен енциклопедист. Занимава се с проучвания в областта на физиката, химията, биологията. Изобщо изключително интересна личност, която ни показва времето и хората, които са дали тогава.

- Колко време продължи проучването ви, за да разкажете историята на този забележителен човек?

- Горе-долу мога да кажа 27 години, като постепенно се натрупваше тази информация. През всичките тези години имах един чудесен контакт с наследниците на Пиетро Монтани. Става така, че след неговата смърт през 1887 г., неговото семейство остава тук в България. Дъщеря му се жени за българин и нейните наследници по настоящем живеят в Италия и в България.

Аз имах контакти най-вече със Светлана Григориева - правнучката на арх. Пиетро Монтани, която живееше в София, работеше в агенция „Митници“. Те направиха изключителни дарения за Историческия музею. Това са неговите работни тефтери, много интересен снимков материал, негови портрети, портрети на Гарибалди, на негови приятели от цяла Европа. Това са скици, които използва, когато създава художествените си произведения. През 30 години на ХХ в., неговата дъщеря дарява на Академия дел Линчей в Рим неговите архиви. Това е една академия, която е създадена още през 17 в. и съхранява материали за италианци, които работят извън територията на Италия - в Ориента, във Франция, в Германия и в други страни.

Благодарение на директора на тази академия ми изпратиха ксерокопия на целия архив, който се съхранява там. Много интересни изследвания има и на турските историци, най-вече това на проф. Паоло Жирардели, който е италианец. Той работи в Истанбул и се занимава с делото на италианските архитекти и инженери, които са работили в Османската империя. Те наистина са много и с огромен принос.

Разбира се, през последните години и български изследователи и архитекти започнаха да работят по темата за делото на арх. Пиетро Монтани. И така обединихме усилията, за да мога да напиша тази книга от 200 страници, в която съм публикувал и обнародвал всички тези свидетелства, включително негови картини, рисунки, негови изследвания, всичко това, което е достъпно и съм успял да открия тези последни 21 години. Много трудно се пише една такава книга, защото той бил изключително скромен човек.

Умира млад, на 59 години, и не е оставил спомени, не е оставил мемоари, не е имал времето да опише всички тези неща. Съхранени са много малко неща, най-вече негова кореспонденция с посолството на Италия в Цариград, документи, които са свързани с живота му в Цариград, архитектурната му дейност в Цариград.

- От това, което ми разказвате, оставам с убеждение, че най-малко съхранена информация има в България, а той има сериозен принос.

- Така е. Трябва да кажа с неприятно чувство, че архивите в България са изключително опоскани. Давам няколко примера. Първо, строителните книжа за строителство на сградите в Източна Румелия след Съединението се съхранявали в София в  Министерството на строителството и благоустройството. И някъде през 1920 г. в един момент решават, че тези архиви не са необходими и всичко е унищожено.

На второ място архивите на Източна Румелия, които се съхранявали след Съединението тук в Пловдив, именно в сградата на Хюнкяр  хамам, служила за Областно събрание. В началото на 20 век са били превозени с два вагона в София с цел да бъдат по-добре съхранявани. През следващите десетилетия много пъти те са преглеждани и винаги има едно заключение, че не са ценни. Става дума за едно подценяване на историята на Източна Румелия. В момента има няколко десетки архивни единици, които са останали в Централен държавен архив.

Всичките тези много по-ценни неща се съхраняват за Пиетро Монтани в Цариград. Имам предвид кръщелни свидетелства на неговите деца. Имам предвид смъртния акт, който е издадена в една църква на успенците в Кадъкьой в един от тази аристократичните квартали на Истанбул, протоколът за погребението му в католишкото гробище в Шишли.  Турските архиви са много по-богати, много по-съхранени, отколкото архивите в България.

Много трудно беше да изградя този негов образ, ползвайки документи от турски, от италиански архиви, от чуждите вестници. Защото всичко това се нуждаеше от превод.

- Кои други архитекти бихте посочили като създатели на красивия облик на Пловдив?

- Има и други архитекти, разбира се. Например Йосиф Шнитер,  който работи заедно с Монтани.  Монтани е главен архитект на държавата Източна Румелия, а Шнитер - главен архитект на Пловдивския департамент тогава и по-късно на Пловдивската община.  Арх. Шнитер продължава да работи доста дълго до смъртта си през 1914 г. в Пловдив. Той създава първия градоустройствен план на града, той строи Девическата гимназия, има още реализирани проекти по протежение на главната улица, днешната сграда на Уникредит на „Княз Александър“, ъгловата сграда на Джумаята, където имаше книжарница и още много обекти.

Заедно с Пиетро Монтани работи и един френски архитект, за който също знае много малко, това е Оскар Льофре. Той участва в строителството на всички обекти, проектирани от Монтани от името на предприемачите, които строят тези сгради.

Не трябва да пропускаме и арх. Мариано Пернигони, който проектира сградата на Пловдивския университет и сградата на Централна гара, на арх. Якоб Хайнрих Майер, който проектира сградата на БНБ.

20 години след създаването на Източна Румелия и освобождението на България вече се появяват и българските архитекти, които са завършили своето образование в големите учебни заведения по архитектура в Щутгарт, във Виена, в Париж, в Австрия, в Германия, в Франция. Тези архитекти продължават делото на първите чужди архитекти.

Те създават облика на нашия Пловдив на Малката и Голямата главна, страничните улици като например „Антим Първи“, „Отец Паисий“, „Иван Вазов“.

Така че в Пловдив имаме щастието да са работили както много и авторитетни чужди архитекти, така и български.

- В предговора отбелязвате, че у нас я няма традицията за изучаване на архитектурното наследство и не го популяризираме.

- Така е, и може би е наша задачата да направим нещо. Аз водих един от духовните маршрути, организирани от издателство „Летера“ и имаше огромен интерес. Обиколката и разговорът ни продължиха 2 часа.

- А как можем да популяризираме имената им?

- Би било добре всяка от сградите, проектирани от знакови архитекти, оставили своята следа в Пловдив, да има табела с информация кога е построена и кой е нейният автор. Това е практика в цяла Европа. Така се опознава делото на тези големи архитекти. Бих се радвал да дам някакъв тласък в тази посока. Защото ние трябва да погледнем от друг ъгъл – творчеството им в България е част от европейското културно наследство. То не е просто български.

По темата са писали и Никола Чинков, и Петко Петков. Пловдивските архитекти Вили Раева, Жана Джугаланова се занимават с историята на архитектурата на Пловдив. Тоест има достатъчно проверена информация, за да се започне отнякъде.