Росица Обрешкова завършва “Актьорско майсторство” в НАТФИЗ при проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. Специализира режисура при проф. Маргарита Младенова. Дълги години е преподавател в Академията, където е главен асистент на знаменития си вуйчо – актьора Стефан Данаилов.  Води упражнения по “Актьорство за драматичен театър”. Режисьор е на постановките „Змей”, „Нина”, „MOVIE”, „Една добра жена в една лоша зима”, „Роберто Зуко”, „Камино” и „Лека нощ, Патриция”. 

Тази вечер Росица се завръща на театралната сцена в аплоато на актриса с премиерата на моноспектакъла „Страшносмешно необщуване”. Представлението е от 19 часа на 13 септември в Драматичния театър и е част от програмата на фестивала „Сцена на кръстопът”.  За театъра, любимите хора, уроците на живота си говорим с Росица Обрешкова говори пред Plovdivtime.bg часове преди премиерата. 

- Росица, страшносмешно и необщуване – не си ли противоречат тези думи, не е ли някакъв оксиморон?

- По принцип аз съм оксиморон – хем режисьор, хем актриса, хем пишещ човек. Хубаво , че имам сценограф, който от време на време да ми казва колко съм зле (смее се). Честно казано, трудно ми е да обясня заглавието, защото то е плод на спонтанност. Нищо около този текст не мога да опиша. Той се появяваше в едно драматично, травматично за мен време, после се дописваше в едно постдраматично време.  Става дума за последните три години от живота ми и когато си се поотдалечил от тях, можеш да ги разкажеш малко по-комично, с отстранена самоирония. В началото това бяха едни спорадични мигове, в които изливах душата си в текстове. Появяваха се в някои много тъмни нощи, в някои болезнени утрини. Полека-лека започнах да чувам актьора в себе си, да ги разигравам тези текстове в главата си. Да ги изговарям като актьор. После се появиха и светлите текстове. Първа пиесата прочете сценографът Елена Иванова, моята най-добра приятелка. Тя ме подкрепи, тя беше и първият човек, който ме гледаше как играя. След това я дадох на Елин Рахнев с едно треперещо натискане на бутона Send. И той ми даде сила, защото в такъв момент човек се чувства уязвим в очакването на оценката. Чувстваш се удобно малък и незначителен. В началото този текст трябваше да бъде прочетен. Но в мен се роди усещането, че трябва да бъде изговорен през актьорска уста, иначе би било кухо.

- Каква история разказвате?

- „Страшносмешно необщуване” е един пачуърк от малки истории, които имат връзка, синхрон. Не бих казала, че са изповеди, защото звучи лигаво. Просто е омнибус от споделени неща, които ще разкажа в общуване с публиката. В крайна сметка какво е театърът? Думата идва от „театрон” – място за гледане. Когато има кой да те види, когато има какво да оголиш, да отвориш някакви вратички към душата си, може да се случи театър. Днес е премиерата на един текст на една актриса, която от много отдавна не се е връщала на сцена. Но сцената я привлече отново.

- И какво е чувството преди това завръщане?

- Чувствам се хем уплашена, хем щастлива. Емоциите са смесени. Не мога да спя нощем, мисля си, че гласът ми ще падне, че ще получа пристъп на уплаха. Какво ли не не ми минава през главата. Забавно е, защото бях забравила тези актьорски емоции. Изключително много се радвам, че това мое завръщане ще се случи на „Сцена на кръстопът”. От 23 години съм на този фестивал, само на първото издание не бях, защото бях беглец в Америка. В живота ми някои от най-хубавите моменти са свързани точно с фестивала. За мен Пловдив е „Сцена на кръстопът”.

- Кои са тези моменти, с които свързвате фестивала?

- Тъжносмешни са тези спомени и както шефът (б.а. Стефан Данаилов) казваше: „да живее фестивалът”. Радвам се, че продължава и ще го има. Няма да забравя,беше преди много време, репетирахме „Декамерон”. Живяхме в Пловдив десет дни целият актьорски клас. Тогава, в едно заведение, по време на вечеря, която Стефан Данаилов организираше за студентите си, той ни прикани да играем, да пеем, да танцуваме. Аз взех една бутилка, излязох и казах, че това е моят Оскар. Заредих една смешна, но и тъжно-сърцераздирателна реч, на която той се разплака.  

- Значи е била убедителна тази реч, защото Стефан Данаилов беше много взискателен към студентите си и не се поддаваше на емоции…

- Така е. Всъщност аз като актриса съм го разплаквала още веднъж. Благодарение на това и ми позволи да кандидатствам в НАТФИЗ. Отидох при него и му казах, че имам намерение да се пробвам. Отсече: „В никакъв случай, няма да ме излагаш. Първо идваш при мен и после ще видим”.  Подготвих монолог на Бланш Дюбоа, явих се пред него, той избърса тайно сълзата и с типичния си тон каза: „Добре бе, ставаш, хайде, ще те подготвя”.

- Всъщност какъв остава той в спомените ви?

- Искам да си го пазя в спомените усмихнат. Даже искам да си го пазя такъв, какъвто беше в детството ми, с хартиената папийонка, по бански, как правеше сватби, как правеше купони на Царево. Беше весел, безгрижен, въпреки че и тогава адски много работеше.  Идвайки на Царево да си почине – било е за максимум 10 дни, но беше толкова наситено безумие тогава. Той се появяваше с една лада, надул „Мама Леоне”. Тормозеше всички. Боян Иванов пееше в едно празно шише, после танцуваше с една балетна пачка. Ицко Финци свиреше на цигулка, Мастера пееше. Едно приказно и бохемско беше като усещане. Помня, че когато отидехме в дома му, винаги трябваше да пазим тишина, защото той си почиваше.  А аз тайно се промъквах в стаята при него..

- Трудните моменти, как минаваше през тях Стефан Данаилов?

- Имало е такива, разбира се. Трудно беше, когато се разиграваше драмата в Биг Брадър със сина му. Но умееше да излиза от такива ситуации с порядъчна доза самоирония, а беше жестока драма, раняваща. Спомням си как разказваше: „И аз седя, като скулптурата на очакващата завръщане майка на Дебелянов в двора на дома му и пуша”. Беше мълчалив у дома. В компания беше шумен, имаше изумителна енергия.

- Георги Тошев в разказа си за Ламбо каза преди дни, че е умеел да прощава всичко. Наистина ли?

- В Стефан Данаилов нямаше завист, нещо, което много рядко за нашите географски ширини. Това му бе дар от бога.  Суетен беше като всеки артист, харесваше си се. Но харесваше и други хора – например колеги, които имат успех. Радваше им се. Беше щедър, но с щедрост хвърлена зад гърба. Не очакваше благодарности, правеше всичко от сърце. Майка ми беше същата. Наскоро четох едни текстове за къщата на рода им в Родопите. Имало одая, в която всеки закъсал може да се приюти, да бъде нахранен. Били са много щедри, добри хора. Този ген Стефан Данаилов го носеше. Нямаше сметка в него.

И прощаваше, да. Не обичаше да таи лоши чувства, просто не беше такъв човек. А и какъв е смисълът – това разболява теб, не другите. На това ме научи.

- Мислите ли какво ще направите и в бъдеще време името му и постиженията му да се помнят?

- Той никога няма да бъде забравен. Стефан Данаилов е толкова огромен, такава кройка има, че няма как да потъне в забвение. Ще ви кажа нещо изумително – той възпита и даде път на цели 8 класа в Академията, ужасно много хора. Във всеки един от тях посади семенцето  любов и благост. И то  продължи да расте в тях.

- Няма ли архив, който да издадете?

- Стефан Данаилов и архив? Неговият живот бе публичен,  в интервютата, в които беше пределно искрен и честен. Нямаше тайни, които да изровиш. Но например някакъв начин той присъства в пиесата, която ще представя днес. Там са и майка ми Росица Данаилова, брат ми. Знаете ли, и майка ми, и вуйчо бяха тежки хора. Можеха да си искат и да хвърча около тях като пеперуда в изпълнение на някакви задачи. Но сега като ги няма, си давам още по-ясна сметка, колко съм била обичана. Това е привилегия. Най-голямото ми наследство са техните гени.

Иначе освен пиесата, в която и те присъстват, работя по още няколко проекта. Единият е сценарий за филм за Стефан Данаилов. Работим го заедно с Ивайло Христов, журналистката Петя Дикова и продуцента Кирил Кирилов. Ще бъде един по-различен филм.

Много врати ми се отварят. Предложиха ми да водя клас в Югозападния университет. Завърнах се на сцената.

- В последната година той не играеше, но накрая се впусна в предизвикателството с „Актрисата”. Защо?

- Предлагала съм му няколко пиеси преди това, но той не пожела да се върне на сцената. Чудото се случи тук в Пловдив – на фестивала „Сцена на кръстопът”, когато направихме премиера на книгата му.  Тогава той се почувства окрилен, хареса му това чудо с препълния салон, с добрата енергия, когато му изпращаше публиката. Беше невероятно! Те го обливаха с любов и това се усещаше. Пожелавам такава любов на всеки актьор.

- Чувствате ли се късметлийка, че сте израстнала в такова семейство?

- Ако трябва да бъда честна, най-големият ми късмет е дъщеря ми. Тя е моят дар от бога. Да, естествено,много е хубаво,  че съм живяла в едно прекрасно семейство. Но понякога е било и тежко, защото хората казват: „е, племенницата, не си колкото тях”. Не съм, аз съм аз. Вървя по свой път.

- Тези сравнения тежат ли?

- Не е проблемът някой да те сравнява с тях. Проблемът е ти да не се сравняваш с тях, защото тогава вече боли. В един момент аз просто разбрах за себе си, слава богу, много рано, че не мога да бъда Стефан Данаилов. Че той е нещо извънмерно. Че не мога да бъда Росица Данаилова – тя беше една шармантна дама, красива, с енергиите и лудостите си. Аз мога да бъда Росица Обрешкова, която е силно свързана в театъра.

- Как минахте през карантината, която затвори света?

- В началото се стараех да разсъждавам разумно, докато не се появи безумието с леглата в Арена Армеец. Това беше пикът на ужаса – мисълта, че можеш да бъдеш захвърлен там, без да има кой да те погледне.  След това си казах, че светът трябва да си вземе уроците, защото тази пандемия не е случайна.  В същото време не мисля, че трябва да сме пленници на страха. Трябва да сме разумни. Вирусът е сериозен, не е шега. Ако искаш да си егоист – пази себе си, ако си алтруист – пази другите.