Разхождаме се с очарователната актриса Радина Думанян в разгара на златната есен върху едно от живописните тепета – Дановия хълм (Сахат тепе). Слънчевите лъчи, така безмилостни през лятото в Пловдив, все по-рядко се появяват, но този следобед надничат с любопитство. Разговорът ни се прекъсва ритмично от звъна на Часовниковата кула, напомняйки за отминаващото време и за обстоятелството, че работният ден не е свършил.

 Интервю на Руслан Йорданов в PlovdivTime.bg

- Уважаема Радина, къде витаят мислите ти напоследък?

- Мислите ми се носят между двете светли дати - 1 ноември и Коледа. Денят на народните будители е най-същественият за душата ми празник по много причини. Винаги се сещам за хората в живота ми, които са ми повлияли - да ме развиват, мотивират, да ме направят по-добър и мислещ човек.

А Коледа наред с всичко съм обвързала и със стартирането на Операция „Плюшено мече“ – благотворителна кампания за подаряване на подаръци за хора в неравностойно положение. Включвам се за трета година и я намирам за истински честно и достойно събитие.

Мисля си за хората, които ме будят - имам учители в НАТФИЗ, които не подозират колко много са ми дали. На първо място, разбира се, е проф. Пламен Марков, но такъв е и учителят ми по семиотика проф.  Мирослав Дачев - изключителен човек, помогнал ми е да пренаредя целия си литературен свят и да погледна на всяко изкуство като на палимпсест върху друго, отдавна забравено.

Д-р Николай Михайлов, който ни преподаваше психология, е такава вдъхновяваща личност. Асен Аврамов също. Това са хора, които ти разкриват нови светове, провокират те и те привличат към откриването на нови знания.

Само мисълта за тях и ерудицията им, начина, по който анализират света, какво те търсят и към какво препращат – те зарежда и изпълва с желание да правиш най-доброто, на което си способен. Има много такива хора, специалисти в своята област.  Достойни са за възхищение и уважение. Например Петър Дундаков – композитор на съвременна класическа музика, той написа и музиката за пиесата „Анна и тропиците“.

- Кое е най-важно в работата на актьора?

- За мен не е важно да ме харесват, а да се вълнуват от това, което правя в работата си. Напоследък все повече ме вълнуват моите приятели. Искрено се радвам на успехите им. Яна Титова започна снимки на своя филм „Падение и спасение“ по великолепната книга на Весела Тотева. Алек Алексиев наскоро имаше премиера на филма „Възвишение“. Забележи кои са темите в творчеството им, кое ги вълнува!

От моя клас е и Весела Бабинова. Заради нейната работа искам да гледам „Вездесъщият“. Тя е изключително честна и искрена в работата си, прекрасна актриса! Никола Стоянов изкара представление,което предстои да видя. Обградена съм от много талантливи съвременници. Ованес Торосян пък е човек, с когото си пожелавам да работя един ден. Знаеш ли колко будни млади хора има?!

Много се вдъхновявам от хората от моето поколение. Когато отида в НАТФИЗ да гледам изпити или представления, се зареждам за доста време напред. Студентите там са толкова енергични и самоотвержени в работата си, че аз мога само да им се възхитя. Естествено, че всички се стремим към това, но те просто имат вярата и наивността в работата си.

Будители са ми и тези, които идват да гледат представленията ни. Има едни дечица, които са ми почитатели от сериала „Откраднат живот“ и благодарение на участието ми в него, струва ми се, дойдоха в театъра - Нели, Нина, Светла, Наталия. Хората пътуват от различни краища на  България, за да дойдат в Пловдив и да гледат нашите представления. Имат отношение към нашата работа и това много ме радва!

Признанието е много важно не за друго, а защото повечето хора не разбират колко трудна е тази работа, ако те самите не са опитвали да я вършат. Това ме окрилява и си казвам: „Има смисъл всичко, което правя“.

 

- Повечето от зрителите намират театъра за един по-възвишен свят, създаващ сценични вълшебства.  Доколко е вярна тази представа?

- Хубаво е в театъра. Не само заради актьорите, а заради всички хора там, които публиката не вижда. Заради сценичните работници, които идват първи на работа в 6 часа сутринта и си тръгват в 12 часа вечерта. Заради разпоредителите, които посрещат публиката и я настаняват.

Заради колегите в кабините горе - ако не се обърнеш специално да погледнеш кой е там, няма да разбереш, че има някой.  Заради всички звена, които ни помагат да вършим по-добре работата си на сцената и да изглеждаме добре! Заради хората от административния екип, които движат целия този мравуняк.

Това е непрекъсната работа на нашият Трети етаж, на касата и счетоводството под тях - публиката не знае кои са тези хора, а те са ни като камертон... Дават и посоката, и нагласата на всички ни. Прекрасният тандем на Кръстю Кръстев и Александър Секулов е част от формирането на облика на българския театър.

- Някоя сензационна новина около теб, с която да ударим в земята жълтата преса?

- Уау! Сензация! Новина: „Радина Думанян изкачва Еверест“?! Не. Бих искала да го изкача, но преди това искам да случа много други неща, затова експедицията в Тибет ще я оставя за по-нататък.

През лятото покорих Мальовица и Мусала. Има толкова много места в България, които искам да посетя, че не знам какво правя с теб тук, а не съм някъде по Балкана... А да, тук съм, защото довечера имам представление в театъра...

Ха, ето това е много интересен момент – когато нещо много ти се иска, но трябва да си професионалист и да подчиниш искането си на безопасното и отговорно поведение. Не можеш да си позволиш това тяло, което използваш като инструмент за спектаклите, да го похабиш. Да си изкълчиш крак или нещо такова.

Много пъти съм искала събота и неделя да скокна някъде с парашут. Аз съм доста екстремен тип по душа. Въпреки че нямам такива дейности в биографията, съм готова във всеки миг да направя нещо небивало. Доста съм импулсивна - в живота си първо правя нещо, после мисля. В работата е обратното - дълго мисля, после евентуално се заемам да свърша нещо. (Смее се)

Искам да скоча с парашут, но си казвам: „Виж какво, Радина, това би било крайно непрофесионално. В понеделник имаш представление. Не можеш да отидеш гипсирана и да кажеш: „Салонът е разпродаден, но аз си счупих крака“. Участвам в осем различни постановки. Нося отговорност за тях.

- Вече година живееш постоянно в Пловдив, което ни изпълва с радост, но все пак липсва ли ти София?

- Винаги искам да съм там, където не съм... София ми липсва по някакъв странен начин. Вече година живея постоянно в Пловдив. В София се случват нещата с друга интензивност. Има повече от развлеченията, които обичам да правя. Има повече танци, галерии, кино, театър - всичко е повече.

Откакто съм тук – репетирам постоянно, скоро беше премиерата на третото ми поредно представление. Нямам време да се завъртя и да си дам сметка за някои неща. Просто се потапям от един процес в друг.

Имам премиера, и на следващия ден - репетиция на нова пиеса. Трябва да настроиш сетивата си, да изключиш от всичко и да започнеш отначало. Актьорите често казват за театъра, че имаш възможност всеки ден да започнеш отначало - точно така е.

Все едно сега завършвам НАТФИЗ и всеки път започнам отначало. Без натрупвания, без представи, без нищо – tabula rasa. Понякога ентусиазмът и въображението са ми в повече, което може би не е плюс.

- Как премина репетиционният процес с руския режисьор Владимир Гурфинкел, който постави пиесата „Руски мармалад“ в Драмата? От неговите изяви пред журналистите останахме с впечатление, че работи на ръба на провокацията.

- Пиесата „Руски Мармалад” от Людмила Улицкая е намигване към Чехов. Опира се на Чеховите пиеси и герои, но разглежда историята на други хора в наши дни.

Много беше интересна работата с Гурфинкел, защото когато дойде в театъра, ние нямахме никаква представа кой е, нито той имаше представа ние кои сме. Започнахме настина без скрупули и натрупвания. Знаехме, че трябва да свършим една работа. Той проведе вътрешен кастинг в театъра за разпределението на ролите в спектакъла.

И още на кастинга видяхме, че той е доста провокативен. Никога не съм се чувствала по този начин. Сякаш той просто дълбаеше с лъжичка за сладолед леко и постъпателно вътре в теб. По време на репетициите успях да открия много нови неща за себе си като личност - той ми го обеща още на първата репетиция. За по-малко от два месеца той успя да извади от мен като човек и като актриса неподозирани за самата мен неща.

И аз съм безкрайно благодарна за срещата с него. Той е представител на руската школа. Мечта е на много актьори да отидат в Русия, да погледат театър и да работят с руснак. Много задълбочена работа.

Владимир Гурфинкел е педагог и умееше с всеки един от нас да взаимодейства по различен начин. Имам усещането, че знаеше кой какво ще го мотивира да изгради персонажа си. Да бръкне дълбоко в себе си и да извади на показ това, което не иска. Той е истински психолог. Много искам пак да работя с този режисьор.

Доведе екип от хора, които бяха с нас от първата репетиция до премиерата. Присъстваха на всяка репетиция! Много съм впечатлена как си вършеха работата - композитор, хореограф, лайт дизайнер (създател на светлинна картина), сценограф и режисьор. Постигнали са неповторима симбиоза - толкова добра организация, че работят като един човек.

- Последната постановка, в която участваш, е „Работно време” под режисурата на Камен Донев.

- Щастлива съм, че го срещнах. Дълбоко се възхищавам на Камен Донев като личност, като актьор. Всяко негово интервю, което успея да изгледам, е пример за това как човек може да каже важни неща, дори когато ги поднася с чувство за хумор и за естетика.

Беше важно за мен да работя с него, защото той е човек, който изпълва всички мои представи за това как актьорът трябва да поддържа своите инструменти глас и тяло в непрекъсната кондиция и да придобива нови актьорски умения.

Освен всичко, той е човек, който безкрайно много уважава труда на другите, което, повярвай ми, не е едно от най-срещаните качества в професия като нашата, която в голяма степен е борба със собственото его.

(В този момент бие часовникът на кулата на Сахат тепе.)

 Иха, винаги се сещам за Крикор Азарян, като чуя звън изневиделица. Има един филм на Лилия Арабаджиева за него - „45 градуса по Азарян”. Гледай го. Докато разсъждава за магичната сила, която обръща погледа на човека, за Бога, камбанен звън прекъсва за секунда мисълта му...  И аз все за него си мисля, чуя ли камбана... в случая часовника. Азарян е човек, с когото не съм работила, вече няма как. От разказите на учениците му си сглобявам пъзела от света на този магнетичен човек.

- Играеш и в пиесата „Анна в тропиците“, която е доста по-различна от първите две.

- „Анна в тропиците” е безкрайно поетичен текст с награда „Пулицър” за драматургия. Прочетох пиесата още преди да започнем работа. Текстът е толкова поетичен и така ме трогва, че наистина много горях, докато репетирахме. Приятно ми е на душата всеки път преди представлението. За мен е важно текстът на пиесата, в която играя, да ме вълнува.

- Дойде ли време да се разгърнеш в нова амплоа - например музикално?

Ако знаеш колко ми се пее… Обичам да пея, не че мога. Пея вярно, но не мога да кажа, че имам глас, който е обработен. Много обичам да си грача вкъщи. Леле майко, горките ми съседи. Толкова много ги съжалявам. Обичам да надувам главите на хората, като си пея сама.

Силно се надявам скоро да ми се случи да участвам в спектакъл, в който някой би пожелал да работи с мен музикално върху гласа. Или нещо друго свързано с пеенето. В зряла възраст осъзнах, че ми е минус, че не мога да свиря на пиано. И тъй като много ми се иска, понякога си взимам ноти на произведения, които обичам и започвам на пианото в театъра да се опитвам да ги разработвам.

Много е смешно отстрани, защото нямам понятие как се четат нотите и след две минути напразно взиране в нотния лист, който прилежно е поставен на пианото, така за самочувствие, си вадя телефона и намирам клипчето в Youtube, което нагледно ми показва как да изсвиря произведението. Минус е, че не съм се занимавала с вокално обучение достатъчно, а имам такова огромно желание да се занимавам с музика!

Творецът е творец - не можеш да му сложиш граници. Интересувам се и от музика, литература, цирково изкуство и танцови техники. Не мога да си представя как бих седяла в офис по цял ден и бих изчислявала нещо. Това не е в моята природа и би било издевателство над мен да го правя.

Обичам да се откривам в някакво друго изкуство. Да поглеждам в огледалото и да виждам другите страни на личността си. Представи си седем огледала, подредени в кръг, насочени към теб. Ти гледаш едно и също нещо, но се разкриваш пред себе си в зависимост от гледната точка, в която избираш да се взираш.

- Кроиш ли творчески планове за Пловдив 2019 – Европейска столица на културата?

- Участвам в едно видео с моите приятели от Lindy Hop Bulgaria, което скоро ще излезе. Те са спечелили проект за фестивал на суинг танците, който ще се проведе в Пловдив. Идеята е по-активното навлизане на суинг културата в Пловдив. Тази култура е свързана и със стил на обличане, и с музикалния вкус...

Тази култура е много интересна и точно Пловдив е мястото, където може да се случи по много красив начин. Защото суингът, джазът и рокендролът са красиви и вдъхновяващи. Повече джаз, повече суинг, повече рокендрол през 2019 г. в Пловдив. А също съвременна и класическа музика. 

 

 

 Интервю на Руслан Йорданов