Отиде си големият пловдивски художник Чавдар Пашев. Художественият свят в белязан от пореден удар, като загуби един от творците, които очароваха галериите не само с платната си, а и с мъдростта и човечността си. 

Той дойде на този свят през 1928, десетилетия създаваше смисъл с бои, където ние да намерим своите отговори, и ни остави да ги търсим сами от тук насетне. Живот - пейзаж. Почивай в мир, маестро Пашев, каза собственикът на галерия "Aeterna" Стоян Даскалов.

Беше един от най-мъдрите хора, които имах късмета да нарека свои приятели. Човек, който беше отдаден на изкуството. Не обичаше суетата, имаше огромен талант, каза колекционерът Димитър Инджов, който бе близък приятел на маестрото. В знак на почит към твореца Чавдар Пашев публикуваме текста на Димитър Инджов, посветен на изкуството му.

"В края на 2012 година се озовах в Милано, заедно със семейството си, в апартамента на Енрико Карузо. Един велик човек, починал твърде млад, но поне признат, както от сънародниците си, така и от целия свят. Лежах в огромното легло, слушах класическа музика и размишлявах за живота и невероятните превратности, които ни спохождат. Питах се дали Енрико е доволен от съдбата си, тези 48 години били ли са достатъчни? Струвало ли си е да изтърпи всичките трудности и изпитания и каква е цената на славата? Бил ли е щастлив под оглушителните аплодисменти в Америка и Ла Скала? Намерил ли е покой сега, когато той и неговата история вдъхновяват Лучо Дала да създаде една от най-чувствените и разтърсващи балади, посветени на най-човешкото и велико чувство – любовта? Въобще, въпросите ме връхлитаха непрекъснато и в хотела, и в Ла Скала, и в градската галерия, и между картините в Пинакотеката. Превръщаха се в лавина, която ме затискаше и не ми даваше мира. Ненадейно, някак си неочаквано, но сякаш съвсем естествено, мислите ми се насочиха към картините на Чавдар Пашев и него самия. И докато Енрико Карузо е пеел по улиците и в началото невероятният му глас не е бил признат нито в родината му, нито от собствените му учители, то той познава славата и световната почит. Пред таланта му се прекланят всички, дори великият Шаляпин го поставя по-високо от себе си. 

А как ли се чувства един човек като Чавдар Пашев, който не е усетил славата, признанието, както от колегите си, така и от публиката, за нито един ден през нелекия си и отдаден на изкуството живот? В действителност, това едва ли го интересува. Познавам го добре и знам, че тези проблеми за някои, блян за други, него не го занимават! Светлините на прожекторите, медийното внимание, ухажването на аудиторията в изложбените зали и цялата светска суматоха са последното нещо, за което би отделил време Чавдар. Самотник за някои, проклет и твърд характер за други, особняк и мъдрец за трети, в действителност твърде малко са хората допуснати от художника по-близо и още по-малко тези, изпитали удоволствието да посетят ателието му и да надзърнат за миг през открехнатата врата на сърцето.

Рядко и трудно показва картините си и то само при наченки на сродна индивидуалност, провокиран на едно интуитивно ниво, развълнуван от някаква човешка трагедия или споделена мъка. Епизодично и без желание продава творбите си, независимо колко голямо и изкушаващо е предложението. Отказва да се съобразява с общоприетото схващане за предназначението на произведенията от пластическата култура. За Чавдар Пашев картините, извикани на живот от ръцете му, са не само свидни рожби, те са част от неговото съществуване, от миналото, мирогледа, настоящето и бъдещето му. Той е като една стара, мъдра катедрала, която си е самодостатъчна. Платната са съграждащи звена, а знанието, опитът, откровението, любовта, талантът са онази гальовна обич, обединяваща и извисяваща ги в една величествена, монументална сграда. Катедрала свързваща земния, преходен свят с вечния и безконечен. Художникът допуска в този храм всеки, имащ желание и нужда от място за размисъл, споделяне или духовно прозрение. Древните източни мъдреци познали писменото слово повече от 30 века преди новата ера казват – ,,Когато ученикът е готов, учителят сам ще се появи”. Една простичка теза, но изпълнена с мъдрост и познание!

Някои всезнайковци нямат нужда от обучение и прозрение, те се изживяват като природна забележителност, с чиито „мъдри” словесни и живописни блудства, задължават човешкия род на вечна признателност и преклонение. Други – умни и интелигентни творци, са вечно търсещи, благодарни, добронамерени, осъзнаващи с всяко придобито ново познание предстоящият им дълъг път.

Най-малката група са последните. Към тях принадлежи и Чавдар Пашев. Те са наясно със себе си и заобикалящия ги свят. Тук ще си позволя да цитирам нашия приятел Атанас Згалевски, споделил малко преди да почине в далечната Америка свое откровение в една от пловдивските кръчми: „Аз вече нямам никакви въпроси, за съжаление или радост имам само отговори”. Отдавна и Чавдар спря да задава своите въпроси. Затвори се още повече в своя свят и ателието си, там където се чувства истински жив и щастлив.

Защо рисува Чавдар Пашев и какво представляват картините му? 3а него рисуването отдавна няма нищо общо със занаята или средството за препитание. То е вътрешна необходимост, вулкан от мисли и спомени, емоции и радости, бесове и гняв, копнеж и надежда. Една стихия, която няма как да не изригне и с претворяването й върху платното катализира огромна мощ и проникновение. Тази сила е разбираема за малцина, защото много гледат, но малко виждат! Чавдар Пашев рисува, за да живее, рисува, за да можем ние неговата неголяма аудитория да откриваме смисъла на съществуването си и да намираме нашите отговори. Картините на твореца са теореалистични духовни прозрения. Веднъж са драматична мелодия, водеща началото си от детските спомени, друг път – уловен миг от вечността, понякога са сакрална молитва пред олтара на невидимото и бленуваното, но винаги в тях откриваме най-важното за всяко произведение на изкуството – състоянието – искрено, дълбоко, субективно и стойностно.

Чавдар Пашев уважава различните жанрове на живописта, особено портрета, но бивайки почтен и последователен в избрания творчески път се е конкретизирал върху пейзажа като необходима първоначална отправна точка. Приликата и документалната правдивост отдавна са извън живописния речник на художника. За него пейзажът е само средство за материализиране на духовните му стремежи. Независимо дали става въпрос за морския бряг, морската шир, равнинния чернозем, или планинската непристъпност, подходът на изобразяване е винаги един и същ. На принципа на обратната перспектива предният план е най-малко видим. Той е максимално обобщен, изчистен от всякакви ненужни детайли, приковаващи вниманието. Този подход позволява, дори принуждава зрителя да навлезе навътре в изобразеното и самият той в един момент да се окаже част от общото цяло. Окото на зрителя спира да търси конкретни мотиви, а съзнанието се освобождава от ежедневното напрежение и се слива с общото настроение стаено върху платното. Колоритът също кореспондира с основния похват на художника и за да не разсейва, а да допълва цялостното възприятие, е монохромен, независимо дали е издържан в студена или топла гама. Така отделните компоненти от композицията се балансират в единна и убедителна музикална хармония. И за да бъде произведението напълно издържано в дух на простота, лаконичност, ненатрапчивост и дълбоко проникновение, дори фактурата на масления слой е обработена в традициите на старата фламандска живопис, с полагането на няколко слоя фин материал смесен с дамаров лак и покрит с майсторски дозирана велатура.

За елементарните интелекти картините на Чавдар Пашев нямат свежест, пъстрота, примамваща красота, подкупна сюжетност и лесно смилаема понятност. Всичко това би било загуба на средства и време. Тези ненужни, епидермални понятия, присъстващи в ежедневието ни, никога не са били предмет на интерес за автора. Този художник не направи компромис със съвестта си, не се отклони от пътя и естествено не бе споходен от признание. Но световната история всеки ден ни доказва с факти, че когато нещо е истински стойностно, създадено по честен и достоен начин, то рано или късно ще получи своето божие благоговение и световна слава. Сигурен съм, че един ден човешкият род и въобще нашият свят, ако не се самоунищожи, ще отдаде заслужена почит на изкуството на големия художник Чавдар Пашев!"

Зима, Чавдар Пашев (1984)

Дъждец, Чавдар Пашев (1990)