Актьорът Вилиян Гешев е на 27 години от Пловдив. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2021 г. в класа на проф. Ивайло Христов. Участвал е в спектаклите “Ние, врабчетата” на Младежки театър “Николай Бинев”, “Актьори срещу поети” на ТР СФУМАТО, “Суматоха” и “Въпреки живота - всичко е любов”.
Гешев се завръща в родния си град с един изключително интересен проект – моноспектакъла „Писмо до баща ми” по Франц Кафка и авторски текстове. Режисьор е Ованес Торосян, сценографията и костюмите са на Ванина Цандева. Музиката е на композитор Христо Намлиев. Представлението ще се играе на 19 януари от 19.30 часа в театър „Хенд”.
„Казвам се Вилиян Гешев и това е писмото до моя баща. Заради него успях да разбера какво е да обичаш. Тази идея се зароди през лятото на 2022 година. И много вода изтече, за да се стигне до тук. Понякога предприемаме действия, които гадаят бъдещето. Извайваме ежедневието си от думи, които не винаги имаме възможността да изкажем. И въпреки че времето не стига, пътят винаги води до врата, зад която стои едно единствено нещо - Любовта. Тогава разбираш, че има смисъл. Наистина има смисъл”, анонсира моноспектакъла си артистът.
Освен с театър Гешев се занимава и с преподавателска работа и ръководи клуб по актьорско майсторство в Езикова гимназия „Иван Вазов” в Пловдив. За театъра, смелостта да разкриеш чувствата си пред публика, за работата с деца разговаряме дни преди да излезе на сцената под тепетата.
- Моноспектакълът ви засяга една чувствителна тема – за трудната, а понякога и невъзможна комуникация, за търсенето на път към другия и опрощението. Как се преодолява човек, за да разкрие тези свои много лични и интимни преживявания?
- Никога не ми е било трудно да преодолея себе си и да говоря открито за чувствата си и това, което преминава през мен. Да споделиш в днешно време е дефицит и ми се иска чрез своето откровение да успея да вдъхновя и други да го направят. Спектакълът говори за липсата на комуникация и именно това съм се борил да възпитам у себе си, а сега и у зрителите - да сме открити, да споделяме чувствата си, да можем да кажем “обичам те” без неудобството от това да сме уязвими и раними. Най-голямата болест на съвремието ни е да не разбираме любовта, да я отхвърляме и малформираме. Да я превръщаме в нещо, което не е. Може би и заради това всичко сега е по-студено, не гледаме по-далеч от себе си и сякаш сме забравили да чувстваме. Не се учудвам, че след всяко представление реакцията у зрителите е: “как успяваш да се преодолееш и да говориш открито за това”. Покрай този работен процес успях да разбера, че не само семейните отношения са тема табу, а вече и емоционалната ни зрялост и чувства започват да се превръщат в тема табу.
- Част от моноспектакъла е една инсталация, в която и зрителите могат да споделят своите лични преживявания в писмо. Активни ли са? Какво крият писмата им?
- Тази инсталация е на Светослав Митов и успява много прецизно не само да предразположи хора от публиката и да ги накара да седнат и да напишат своето писмо, ами и по-един интересен начин да отрази връзката между дете и баща. Зрителите са активни до такава степен, че често след поклона идват да ми разкажат за своите преживявания. Получавам и съобщения по социалните си канали. Но това е очакван резултат - хората имат подсъзнателната и естествена нужда да говорят, търсят на кого да споделят. Всичко е толкова подтиснато от социума, че все повече се убеждавам в това, че мълчанието убива. Да го напишеш на бял лист хартия също значи да го изговориш, да го изразиш. За някои хора това е по-лекият вариант, чувстват се по-комфортно. Някои от писмата са тежки и обвинителни, други - изпълнени с обич и благодарност. На този етап не бих цитирал нищо, бих запазил тяхната интимност.
- Как си комуникират вашите авторски текстове и тези на Кафка? Коя от творбите му сте избрали?
- Използваме фрагменти от “Писмо до баща ми” на Кафка (в превод на Ива Иванова) - писмо, което той написва до своя баща, но което така и не достига до него. Това е една творба с висока художествена стойност, но много тежка за четене и асимилиране. Първоначалната ми идея беше целият спектакъл да се осланя само на това писмо, но после осъзнах, че то може да бъде много трудно не само за драматизиране, но и за гледане, поради тежкия си емоционален багаж, който носи със себе си. А и самият аз преминавах през толкова наситени ситуации с моя собствен баща, че нямаше как да не говоря и за това. Ето как се стигна и до идеята моите истории да се преплитат с тези на Кафка. Сякаш той е бил нещо, което аз не съм сега, но и аз съм нещо, което той не е бил тогава. Създава се един контрапункт между това какво изричаме и какво вършим, как е постъпил той в отношенията със своя баща и как постъпвам аз, когато виждам, че моят татко си отива. Няма осъждане в нито една от ситуациите, има разбиране - така е постъпил той, така постъпвам аз, с единствената разлика, че през вдъхновението, което изпитвам от това, което Кафка е написал, аз взимам избора и поуката как да постъпя.
- Колко дълго и как човек върви до вратата, зад която стои единственото нещо – любовта?
- Толкова дълго, колкото ти е писано. Важно е да вярваш, че ще стигнеш до тази врата, защото любовта винаги ще те намери. Аз трябваше да извървя 26 години от своя живот, за да разбера колко силно мога да обичам. За мен това е нещото, което ме изпълва със смисъл.
- Какво би било вашето писмо към баща ви днес? Кои са нещата, за които не сте имал възможността да му кажете?
- Така и не успях да му кажа “Благодаря!” за това, което ми е дал, за това, на което ме е научил, както и за цялата грижа. Често го осъждах и критикувах, и в цялото това негодувание изпуснах момента да съм благодарен. Дадох си сметка чак на края. Тогава му подадох ръка, каквато е и символиката, стояща зад плаката на спектакъла, дело на Борис Далчев. Днес моето писмо до баща ми би било кратко и единственото, което бих му казал е, че го обичам и му благодаря. Повече би ми се искало да се разходим и свободно да си поговорим за живота.
- Работите с децата от езикова гимназия „Иван Вазов”. Разкажете как се стигна до това?
- През януари 2023 година аз и мои колеги организирахме театрална работилница в рамките на ден за учениците на Езикова гимназия “Иван Вазов” по програма “Творчески стипендии” на Национален фонд “Култура”. Знам колко талантливи и жадни за нови знания са те, особено като неин възпитаник. Тази идея се прие добре не само от ръководството, а и от самите ученици. Първоначално бях скептичен, но след като приключихме, не можех да повярвам колко може да бъде зареждащо любопитството в техните очи, желанието да научат повече, да говорят за това, да задават въпроси. През последните месеци в главата ми беше започнала да се заформя една цел - да намерим начин изкуството да навлезе в образователната система. Моето мнение е, че тя има нужда от разчупване. Трябва да търсим нови подходи към децата, поколенията се променят и това, което е било за нас преди 10 години, за тях вече е друго.
Въвеждането на изкуство в обучението им е важен ключ за тяхното развитие и нещо, което от години смятам, че трябва да се случи. Именно затова предложих на ръководството на ЕГ “Иван Вазов” да започна да водя клуб по интереси “Основи на актьорското майсторство” и съм им изключително благодарен за тяхното съдействие, защото за мен чувството е като да се завърнеш у дома, но този път с друга роля - ролята на преподавател. Останах впечатлен от наличието и на другите клубове по интереси, които гимназията предлага като допълнителни предмети, защото промяната се усеща осезаемо. Езикова гимназия “Иван Вазов” ме подкрепя и в това да ги водя на театър, което отново е пример за това, че училището като институция мисли за тях и тяхното развитие. Дали ще бъде театрално и танцово изкуство, творческо писане, музикално обучение, дизайн - вярвам, че което и да е от тези направления като предмети, ще събуди интерес в учениците и ще разчупи съзнанието им, ще събуди креативността им и ще ги направи по-уверени и по-зрели емоционално. Поне аз с това се сблъсквам и това виждам.
- Постоянно слагаме стигма на днешните деца, че не са това, което трябва да бъдат и което очакваме от тях. Вие какво виждате, когато общувате с тях?
- Ние очакваме от тях да бъдат това, което сме били ние преди 10-15-20 години или което ни се е искало да бъдем. Това е невъзможно и недопустимо. Те виреят в съвремие, което е много по-облагодетелствано, но пък, което има и своите дефицити. Опитвам се да вярвам, че новите поколения ще са по-отворени и иновативни, че ще продължават да търсят промяната към по-доброто и самите те ще се лишават от стигмите, които ние като социум постоянно си поставяме. Харесвам разнообразието в днешните деца, свободата да се себеизразяват, осъзнатостта какво и как се случва около тях. Като се върна назад, когато аз бях на тяхната възраст, ми се струва, че нищо не съм разбирал, или поне не толкова, колкото те сега разбират. Което може да бъде както плюс, така и минус.
- Изпратихме една турбулентна година, която провокира творческите гилдии да се обединят и да протестират срещу унизителното отношение към българската култура. Как оцеляват свободните артисти?
- Не съм част от трупата на никой репертоарен театър и все още не мога да разбера дали искам да бъда. Причината за това е, че положението в някои театри от страна на ръководството, е плачевно. Вместо да използват по правилен начин желанието да се развиват и работят активно, макар и в унизителни условия, на току-що завършили Академията актьори, те решават от рано да им прекършат крилете и да ги сблъскат с подмолната страна на нашата сфера, а именно задкулисието и шуробаджанащината. Свободните артисти оцеляват трудно - хонорарите са ниски и ти стигат за толкова, колкото да покриеш наеми и сметки. Опитваш се да създадеш стойностен творчески продукт, но той бързо губи живота си, защото няма зрители. Да имаш публика в днешно време се оказва непосилно още след второ, трето представление - или защото зрителите не познават достатъчно добре алтернативните пространства, или защото нямат навика да посещават независими спектакли, или и двете. Сякаш все още го има това мислене - че даден спектакъл в репертоарен театър е може би по-стойностен от един независим такъв. Което е проблем на обществото ни и на това как то възприема културата. Защото смятам, че все още не я разбираме и тя отсъства сред нас. Да живее достойно е желание на всеки творец и знам колко ни коства като артисти да се опитваме да живеем изцяло от професията си и от това, което сме учили и в чието образование сме инвестирали хиляди левове.
Още от категорията
Костадин Кисьов за „Старинен Пловдив”: Нехайно управление и некадърни реставрации