Златомир Молдовански е актьор и режисьор, започнал творческия си път като дете на сцената на пловдивския театър. Завършил е Бирмингамската консерватория по класически театър, с магистратура по актьорско майсторство и драматургия в Консерватория „Асоло" и бакалаварска степен по драматичен театър в Консерваторията в Синсинати. Член на актьорските съюзи на САЩ и Канада. Играл е на Театралния фестивал в Стратфорд, Онтарио, в Театър „Лукинглас", Театър „Крийд", Театър „Асоло", Театър „Профайлс", „Дрилинг Къмпани", „Ню Стейдж Колектив", както и в американския сериал „Madam Secretary". Моноспектакълът му „Допустимо ли е?", по разкази на Чудомир, се играе пред пълни салони във Флорида, Ню Йорк, Чикаго, Минесота, Колорадо и Онтарио. 

След броени дни Молдовански ще представи пред публиката в Чикаго спектакъла по пиесата на Александър Секулов „Няма ток за електрическия стол”. Премиерата е в театър Trap Door.

„Няма ток за електрическия стол” поставя в катастрофична ситуация двама мъже – екзекутор и осъден. Те не знаят какво се случва зад стените на камерата за изпълнение на смъртни присъди. Един срещу друг, един с друг трябва да решат дали да продължат да спазват правилата на света до този момент или да приемат нови.

За некатастрофичните неща, успеха извън познатата родна среда и  радостта да работиш с текст на български драматург разговаряме с режисьора и актьор Златомир Молдовански. 

- Златомир, предстои ви премиера като режисьор на „Няма ток за електрическия стол” пред публика в Чикаго. Как открихте пиесата на Александър  Секулов и какво ви провокира да решите да я поставите на американска сцена? 

- Със Сашо се срещнахме, когато бях в България през декември миналата година. Моят учител и приятел Петър Тосков ни запозна. Той ми разказа за пиесата си и аз веднага реших, че идеята и сюжетът са точно по вкуса на театъра в Чикаго. Той ми изпрати преведения на английски текст. Започнах да го пращам от театър на театър и  Trap Door Theatre ми направи оферта. 

- Гледал ли сте българския вариант на представлението, който е част от програмата на Пловдивския театър? 

- Не съм. Радвам се, че ще го гледам, след като мине нашата премиера. В такива моменти плагиатството е подсъзнателно и неизбежно, особено когато постановката е толкова успешна. Затова е добре, че ще гледам българската постановка, след като вече съм поставил нашата. 

- Разкажете повече за останалите участници в проекта. 

- Единият актьор, Логан Хюлик, който играе „Осъдения“, е мой много добър приятел и един от моите любими актьори в Чикаго. Играхме заедно в спектакъла “Hellcab“. След това бях асистент-режисьор в „Ирландското проклятие“, в което той изпълняваше главната роля. Много талантлив човек е абсолютно удоволствие да работя с него.

Кристофър Доналдсън, „Екзекуторът“, е напълно нов колега. Запознахме се на кастинга. Влезна в стаята и без дори да каже една реплика вече знаех, че той е човекът за ролята. Някой път просто е ясно! Надявам се и публиката да е съгласна с моето решение. Три дни правихме кастинг преди той да се появи. 

- Обявени са първоначални дати за 6 представления. След това какво ще се случва със спектакъла? 

- Това за мен е пробен период. Искаме да видим как ще реагира Чикаго на пиесата преди да я поставим за по-дълго време. По принцип, с малки изключения, в театрите в Северна Америка пиеса не се играе за повече от месец-два. Затова и договорите са толкова кратки. Но ние ще запазим декорите - най-вече стола, който е изработен от най-добрия дърводелец на Чикаго Джим Тюдор, и се надяваме да поставим пиесата пак в най-скоро време. 

- Как се озовахте в Щатите и защо избрахте трудния път да се реализирате извън България особено в сферата на изкуството, където битката е още по-трудна? 

- В Щатите се озовах по начин, познат на много българи-имигранти тук. Майка ми спечели зелена карта, когато бях в 7. клас. В Пловдив живеехме много добре и детството ми беше прекрасно. От нищо не мога да со оплача. Майка ми беше преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, а баща ми—майор във ВВС. Но, когато дойде шансът за американската мечта, малко хора биха го пропуснали. Тръгнахме за Атланта през 2002 г. цялото семейство—баща ми, майка ми, аз и сестра ми (тогава тя беше на 3 години). Това е историята на моето заминаване. 

Що се отнася до изкуството, никога не съм чувствал, че дори имам избор да се занимавам с нещо друго. Никой не ме е и принуждавал. Родителите ми се радваха с каквото и да се захвана, само да е с хъс и мерак. Просто сцената ме грабна от първата ми среща с нея. От 6-годишен се влюбих в театъра. Приятелите ми ритаха топка навън, а аз бях на репетиции. Така продължи и в Щатите. Тук наистина средата е много конкурентна. Мога да кажа, че съм имал много успехи, но и доста разочарования. Мъдри хора около мен казваха: „Ако можеш да си представиш да работиш нещо друго, прави точно него. Ако не, ставай актьор!“ Колкото и да е трудна тази професия, тя за мен е призвание. 

- Разкажете за първите стъпки в театралното изкуство в Пловдив. 

- Аз съм горд пловдивчанин! Роден и израснал в този прекрасен град. За мен, всичко в пловдивските театри започна, когато майка ми ме записа да уча актьорско майсторство при пловдивската куклена актриса Соня Ботева, а после и в „Детски музикален театър“ към Центъра за работа с деца. След това същата трупа се прекръсти „Детски театър за възрастни“. Ръководител беше вече покойният пловдивски режисьор Владимир Николов (на когото бих казал, че дължа голяма част от страстта си към изкуството), а негов помощник и партньор—актьорът Петър Тосков, легенда на пловдивския театър. С гордост казвам, че им бях един от първите ученици, заедно с познати за българската публика имена като Яна Титова и Тодор Башиянов. 

В началото правихме основно драматизации на приказки: „Огнивото“, „Снежната царица“, „Куклена приказка“. След няколко години започнахме да се занимаваме с доста по-сериозна драматургия, особено за деца: пиеси на Валери Петров, Йонеско, Том Стопард. Всички наши изяви бяха на сцените на Драматичния или Кукления театър. Това са велики сцени. 

-  И така от пловдивската сцена в дълбокото – снимки с актрисата Теа Леони, изява в класиката „Ромео и Жулиета” на сцена и на кино екран. Какъв бе пътят ви до тези престижни изяви? 

- Завърших актьорско майсторство—бакалаварска степен в Консерваторията в Синсинати. След това записах магистратура в Консерватория „Асоло“ във Флорида в класа на проф. Андрей Малаев-Бабел, завършил Вахтанговската школа в Москва и в последствие поканен да преподава в „Асоло“. Когато завърших, веднага ме взеха за един сезон в Театър „Крийд“ в Колорадо. След това работих в Ню Йорк в „Двамата веронци“ по Шекспир, след което се снимах в “Madam Secretary” с Теа Леони. 

Преместих се след това в Чикаго с покана да играя главната роля в „Hellcab” („Такси от ада“) на Театър „Профайлс“. Много ме заинтригува тази роля. Представлението е чикагска класика и се играе тук вече близо 30 години. Нямаше как да откажа. След това играх в театър „Лукинглас“ за едно представление преди да замина за Стратфорд, Канада. 

Страдфордският фестивален театър (The Stratford Festival) е най-големият класически театър в Северна Америка. Там са играли актьори като Маги Смит, Кристофър Плъмър, Уилям Шатнър, Марта Хенри, Шона Макена и много други величия на англоговорящия театър. Всяка година Стратфорд кани един актьор от Чикаго да се присъедини към трупата на театъра. За 2017-а аз имах тази чест. В Стратфорд играх Тибалт в „Ромео и Жулиета“,  представление, което пожъна доста голям успех и ни предложиха да го снимаме на филм. Лентата вече излезе по кината, а на диск излиза този месец. Един друг българин е работил в Стратфорд—нашият велик режисьор Младен Киселов поставя „Петдесетница“ там през  2007 г. 

След Стратфорд се върнах в Чикаго и започнах наново работа по моя моноспектакъл по Чудомир (не го бях докосвал от 2016-а) и „Няма ток за електрическия стол“. 

- Доста митарства – такъв ли е професионалният път на артистите в Щатите? 

- Така е – на Запад  театрите нямат „щатни“ актьори. Всеки договор е от представление на представление или сезон на сезон. Местим се постоянно. Но, хубавото е, че заради работата ми съм обиколил толкова много места, а аз обожавам да пътувам. 

- Има ли рецепта за успех  в Щатите, за да си извоюва артистът име и после то да работи за него? 

- Най-вече трябва да имаш добър агент, който да те представлява и да ти намира място на добри кастинги. Аз подписах с една от най-добрите агенции на Чикаго - Gray Talent Group, след като те ме гледаха в “Hellcab”. Не мога да се оплача от моите агенти. Наистина се трудят и ме пращат на престижни кастинги. Има, разбира се, дълги периоди без телефонът да звънне. Тогава наистина си проличава кой има хъс и нерви за тази работа. Творецът трябва винаги да има собствени проекти, в които да се съсредоточи в тези моменти. За мен това идва от любовта ми към българските текстове. Моноспектакълът ми по Чудомир се породи точно по време на един четиримесечен период без роли. Благодаря на бог за този период, защото вече съм играл този спектакъл в пет щата и една канадска провинция. Скоро ми предстои ново турне с него в Канада. Поуката за мен е, че и от най-трудните ситуации може да се извлече нещо прекрасно, което да е с теб за много време. Това трябва да крепи всеки творец. Ако той се отчайва бързо, има много по-лесни професии, които бих му препоръчал . 

- Какво е отношението към вас, как успява чужденецът да се интегрира към артистичната среда в Щатите? 

- В киното и телевизията е едно, а в театъра—съвсем друго. Не мога да се сетя източноевропейски или руски актьор да е играл на камера герой с името „Стивън“ или „Джон“, например. Пред американските камери ние сме „лошите“.  Говориш малко руски, стреляш по някой, и това е ролята. В тези среди се действа много по-бързо отколкото в театъра. Все пак става въпрос за много пари и телевизионните и филмови кастинг агенти нямат много време за въображение. Надявам се това да се промени скоро. Много колеги от нашите краища (говоря за Източна Европа и Русия) имат много какво да допринесат за американското кино. Все пак почти всички методики на актьорско обучение в Запада идват от нашите краища, но това е друга тема. 

Трябва да съм честен, имам лек акцент като говоря на английски. С добър инструктор по сценична реч мога да го прикрия за дадена роля, но това става с много репетиции. На американска и канадска сцена съм играл американци, англичани, ирландци, и т.н. Театърът като цяло е по-широко скроен. Театралните режисьори не се притесняват толкова от това дали на някого му личи, че е чужденец или е по-нестандартен от това, което очаква публиката. Ако е достатъчно талантлив и може да завладее сцената, произходът му е маловажен. Даже някой път представленията стават по-интерестни. Мисля, че в театъра моят балкански подход към играта ме отличава по позитивен начин. 

- Как живеете, къде, как се забавлявате и зареждате  там? 

- Извън театъра мои основни страсти са две неща, които хич не ги мога (което ми позволява още повече да им се наслаждавам):  музиката и футболът. Аз обожавам да гледам хора, които правят нещо, на което само мога да се възхищавам, без да давам оценки или някакви „професионални“ мнения.  Чикаго е известен с музиката си - столица на блуса и също един от градовете с най-много музикални фестивали в Америка.  Така че имам много голям избор. 

А пък аз на шега някой път казвам, че ако бях толкова добър футболист, колкото съм фен, щях да надмина Меси или Роналдо. Обичам този спорт. Той е като театър: драма, умения, тъга, радост....

Едно от любимите ми неща е да водя приятели американци на български ресторанти в Чикаго или да им готвя български рецепти вкъщи. Знам, че винаги ще са доволни. 

- Колко често се завръщате в родния Пловдив? 

- Поне веднъж в годината. Имам семейство и приятели в България и времето, прекарано в Пловдив, ме зарежда винаги. Моят дядо Стефан е един от най-скъпите ми хора и правя всичко възможно поне веднъж в годината да го видя. 

- Следите ли развитието на българския театър и българското кино? 

- Винаги когато се върна, гледам поне 4-5 постановки из българските театри. Искрено казвам, че според мен  българският театър е на световно ниво. Гледал съм пиеси в България, които спокойно могат да се съревновават  за вниманието на публиката в Бродуей, Стратфорд или Чикаго. Много трябва да се гордеем с българския театър. 

Гледам и нови български сериали, когато имам време и се радвам, че телевизионното изкуство получава такъв ренесанс. 

Разбира се, всеки път когато дойде българска постановка в Чикаго, това е голяма емоция за всички българи тук. Скоро гледах „Чамкория“ със Захари Бакаров на режисьора Явор Гърдев и беше наистина изключително представление. 

- Правил сте моноспектакъл по Чудомир, който се радва на сериозен зрителски интерес. Повече българи ли идват на представлението и как другата публика реагира на текстовете на този толкова характерен наш творец? 

- „Допустимо ли е?“ (“Is It Feasible?”) по принцип е написан и пригоден за западна публика. Моя голяма творческа цел е да покажа българската драматургия по разбираем начин на тукашната публика. България си има предостатъчно прекрасни актьори и представления, които да дойдат на турне тук и да играят за българите в Америка. Няма нужда аз да правя това, което Стоянка Мутафова например го прави много, много по-добре. 

Досега не съм играл моноспектакъла си пред българи въобще. Само американци и канадци. Режисьорът ми е американец и той ми помогна да адаптирам историите по начин, който тукашната публика да разбере. Има моменти, в които българска публика би се смяла, докато западняците охкат и чак се плашат. Но това ни прави интересни като българи, особено в образите на Чудомир—ние можем да се смеем на собствените си неволи. Това ме привлича към този автор. 

- Какво ви предстои оттук-насетне след „Няма ток за електрическия стол”? 

- Водя преговори в момента с няколко театри, но не съм подписал и не мога да дискутирам. Единствено мога да кажа, че ще водя клас в Консерватория „Асоло“ във Флорида в началото на другата година докато Проф. Малаев-Бабел режисира в Москва. 

- Пловдив догодина ще бъде Европейска столица на културата. Изкушавате ли се да покажете свой проект, да участвате по някакъв начин в инициативата? 

- Да се върна на българска сцена като режисьор или актьор би било неописуема чест и гордост. Водим разговори за евентуално гостуване на нашата продукция на „Няма ток за електрическия стол“ и за моя моноспектакъл „Допустимо ли е?“. Пак не мога да говоря за неща, които са само в преговорен стадий, но надявам се да направим гостуване в България скоро. 

- Ще продължите ли да работите за популяризиране на българската съвременна драматургия в Щатите и Канада? 

- Това е една мечта, която се възроди от „Няма ток за електрическия стол“. Както знаете, тази пиеса спечели най-голямото българско отличие за драматургия на 2016-а —„Аскеер“ за най-добър текст. Това че американски театър я взе в сезона си само показва на какво високо ниво е модерната българска драматургия. Аз искам това да е само началото. Моята идея е, ако се представим добре с тази постановка, да направим един годишен фестивал на нови български пиеси в Чикаго и всяка година носителят на същата тази награда „Аскеер“ за нов текст да получи възможността да бъде преведен и поставен тук.

В заключение искам да кажа, че дори и след 16 години из Северна Америка, повечето успехи дължа на това, че съм българин. Манталитетът ми ме предразполага да съм артист. Изкуството, традициите и нравите ни се харесват и ценят навсякъде по света. Само и ние трябва да сме по-горди.