Служебният министър на културата - пловдивчанинът Найден Тодоров, заедно с директора на Националния институт за недвижимо културно наследство арх. Петър Петров, са били на среща с кмета на Пловдив Костадин Димитров, зам.-кмета по култура, археология и туризъм Пламен Панов и бизнесмени и инвеститори на 10. септември. Темата на разговор е била бъдещето на Тютюневия град и как проблемите там постепенно да намират своето решение. В интервю за медията ни министър Тодоров разказа за разговора. 

- Г-н Тодоров, имахте среща с директора на НИНКН, кмета и зам.-кмета на Пловдив миналия ден. Какъв бе поводът?

- Дойдох в Пловдив по няколко повода. На тази среща разисквахме проблема с Тютюневия град.  Аз смятам, че той може да се реши. Камъчето на раздора е,  че толкова много години, да не кажа десетилетия, нищо не се е случило. Вярвам обаче, че при добра воля от всички страни, а днес като че ли имаше такава, нещата могат да се решат.

Националният институт за недвижимо културно наследство по принцип е едно от непослушните деца на Министерството на културата, но не са виновни за това. Да, по-бавни са, но са по-бавни защото са малко, защото обслужват цяла България и то, за съжаление, са поставени непрекъснато в ситуации да спасяват пожари и после да си вършат нормалната работа. В момента е хубаво за града, че министърът на културата и директорът на НИНКН сме от Пловдив.  Така че това, което видяхме днес, въпреки известното недоверие, което бизнесът отново имаше, аз съм обнадежден.

- Как се включиха инвеститорите и собствениците на имоти?

- Те подходиха с известно недоверие, но също така и с позитивно очакване. Не мога да ги обвинявам за недоверието, но съм щастлив, че тръгнаха да търсят решение и стигнахме до следното начало на решение. Община Пловдив ще предложи няколко възможности, за да се избере най-добрата от тях за среща на експертите едновременно от страна на инвеститорите, от общината и от НИНКН.

Защо? Защото Институтът иска всичко да се свърши като хората, от друга страна инвеститорите искат всичко да се свърши бързо. Разбирам ги. И аз да съм имал очаквания в продължение на толкова много години, също ще се съмнявам.

От друга страна разбирам и колегите от НИНКН, които също имат своите съмнения, защото знаем какво се е случвало с част от сградите през годините. Но като че ли днес наистина забеляза някакъв тон на позитивизъм и на желание за съвместна работа за решаването на проблема.

- Как ще се пристъпи към конкретни действия при положение, че зоната няма уточнени граници и режими на опазване?

- Това е целият проблем.  Инвеститорите искат бързо да се въведат тези граници и режими, да е ясен статутът на района. Само че няма как да не разберем и хората от НИНКН,  за които е важно не само целият район, но и всяка една сграда поотделно, защото те имат различна ценност, да има граници и режими на опазване. Арх. Петър Петров неслучайно каза, че някои от сградите са ценности, които въобще не могат да бъдат закачени, за други може да се допусне известен баланс в решенията. Как да се направи общо решение за цялата зона, когато не са обследвани всичките сгради.

- Защо не са обследвани, този процес тече от толкова години?

- Така е, но е имало много взаимни спирания, дори и дела. Знаем историята. Пак казвам - това, което беше различното за мен днес, е, че имаше и очаквания, и отношение обаче от всички страни, с желание нещо да се случи. Така че поне аз това, което ще се постарая да направя за времето, което съм в министерството, е нещата да забързат ход и да започнат да се случват. Ако трябва да сме съвсем честни и при бърз ход ще отнеме поне година. Тоест около година го виждам.

- Има ли някакви възможности да се въведе буферен период, през който институциите да си свършат работата, но и недвижимото културно наследство да бъде съхранено и да се спрат действията на недобросъвестните собственици?

- Проблемът е, че тези, които са добри стопани, страдат заради останалите. Ето това е, което също е причина да не можем да намерим решение и затова се опитвам в момента, как да кажа, да разделим големия проблем на малки проблемчета и да ги решим  един към един.

- Има обаче един много сериозен проблем. Стопаните в Тютюневия град са придобивали сградите и много от тях не са знаели, че те имат или биха могли да придобият статут на недвижима културна ценност, а сега има големи очаквания към тях без помощ от никоя институция.

- Аз ще генерализирам проблема. Иска ми се да се възползваме от това, че догодина Комитетът за световно наследство на ЮНЕСКО ще бъде в България, за да осъвременим закона. Да се възползваме не само от техния опит, но да ги използваме като мотивация и за експертите, и за политиците да направим тези промени, защото в закона има дупки, има гафове, но те са поправими. Ние знаем къде са.

Сега ние имаме такъв проблем, че служебно правителство няма необходимите правомощия. Надявах се на два пъти да има редовен кабинет и номинираният министър на културата да припознае нашите каузи. Но е опазно едно временно правителство да взема перманентни решения и това малко ме обърква.

- Да, но истината е, че никой не може да гарантира излъчването на редовен кабинет. Не трябва ли и служебните кабинети да поемат своята отговорност?

-  Трябва, аз го правя. Започнах да вървя по един дългосрочен път с идеята, когато и да дойде следващият министър, просто да му предам щафетата и да продължи. Имам надеждата той наистина да продължи, защото тези 3 години всеки министър е в очакване кога ще дойде следващият. Това допълнително усложнява проблемите. В момента си говорим с колегите в министерството – оттук-нататък да разсъждаваме в дългосрочен план.

- Споменахте, че сте тук и по други теми.

- Сега разговаряхме за Епископската базилика, но това така беше между другото по повод целта тя и мозаечното богатство на древния ни град да влязат в списъка за световното културно наследство. Смятам, че предстои да научите добри новини.

- Овладяно ли е напрежението по повод ремонта на Концертна зала с проектанта?

- Не. Проблемът остава. Ще трябва в един момент да се срещнем с него, защото не е добре да има вътрешни конфликти. Всички имаме една и съща цел или поне се надявам да е така. Не може само заради това, че всеки върви по различен път, да унищожим общата цел.