95 автобиографични разказа, 309 спомени, дневници и 62 видео интервюта, които като обем са около 32 часа - това е книгата на доц. д-р Мартин Иванов „Бившите хора“ на концлагерна България“, която той представи в препълненото до краен предел фоайе „Изкуствотека” на НБ „Иван Вазов”.

Срещата започна с едноминутно мълчание в памет на Българския патриарх Неофит. После директорът благодари на Иванов, че е избрал библиотеката за премиерата и то в годината, когато се отбелязват 145 години от създаването ѝ.

"Радвам се, че има толкова много хора, които искат да се срещнат с тази книга, които искат да прочетат историите. Такива, които са чували или помнят. Ние нямаме право да съдим героите, другите хора, защото нямаме доказателство, че ние бихме постъпили по друг начин на тяхно място", каза във встъпителното си слово авторът Мартин Иванов. После за книгата говори доц. д-р Михаил Груев. Той отбеляза, че има силна емоционална връзка с изданието, съпричастен е с него и резултата от изследването. Труд, който според Груев, няма аналог като комплексност на изследователските методи, които са използвани. Изрази възхищението си по огромната емпирична работа по извличането на информацията и оформянето ѝ.

"Историите не са само на конкретните герои,засегнати от народната власт, но и по-широк кръг от хора, семейства, родове, които носят кръста на потеклото си или професионалното битие. Това не са само градски хора, но и по-бедни, хора от селата, които заради опозиционна настроеност към комунистическия режим, са преследвани и наказани. Книгата следва класическа структура на научен труд. Увод, който съдържа критичен преглед на методологията. Авторът се е опитал да направи сравнение с други подобни изследвания - руски и американски и открива, че разликите са много повече от приликите", каза Груев.

По думите му Мартин Иванов си поставя за цел да провери може ли развитието на обществото и съдбите на десетки хиляди хора да бъдат реконструирани през официалните документи на държавата. Задава си въпроса до каква степен можем да се доверим на тези документи. Разделя другите хора на 3 поколения - непосредствено преживели репресиите; техните деца, които отчасти споделят съдбата; и трето поколение, за които тези събития са само спомен, разкази.

Книгата е написана с емпатия - към бившите хора и към читателя, който пази спомена за тях. Авторът очовечава разказите, които престават да са само суха статистика.

Може би и на това се дължеше фактът, че има толкова много хора и те задаваха въпросите, които ги вълнуват след финала на събитието.