Актрисата Мария Генчева ще представи пред публика моноспектакъла си "Цигуларката на Бога" на Стефан Цанев на 19 март от 19 часа в камерна зала "Стефан Данаилов" в Драматичния театър. Постановката е дело на проф. Атанас Атанасов, сценография - Борис Далчев, композитор - Явор Карагитлиев, снимки - Георги Вачев. Следващите дати са 1 април, 17 април, 29 април. 

„Цигуларката на Бога“ е театрална изповед за съдбата на артиста. За таланта като дар от Бога. Или може би от дявола. За славата като миг от вечността. За времето, в което паметта съхранява спомена за миналото време. За Паганини и за отчаяното цвилене на кон в далечността. За художника и неговата картина. За циганина Сали. За красотата, която ще спаси света. За изкуството като съпротива срещу смъртта. 

Спектакълът се реализира с подкрепата на община Пловдив, част от Културния календар на града за 2026 г. 

В момента актрисата играе и в спектаклите "Капан за самотен мъж" и "Дебелянов и ангелите". 

- Г-жо Генчева, как решихте да влезете в предизвикателството моноспектакъл и избрахте именно пиесата на Стефан Цанев? 

- След толкова години на сцена се реших за първи път да пробвам творческата си енергия в моноспектакъл. Беше дошъл моментът. Прочетох пиесата още през 2024 г. и изключително много ми хареса. Много. Четох го един, втори, трети, пети път и започнах да мисля как да се реализира, как да стане. През тази година празнувах юбилей на сцена и търсех някаква по-камерна пиеса за двама - трима актьори. Взех томчето с пиеси на Стефан Цанев и така открих „Цигуларката на Бога“.  Започнах да мисля на кой режисьор би му допаднал такъв текст. Обадих се на проф. Атанас Атанасов дали иска да прочете пиесата. На другия ден ми звънна и каза, че много му харесва. Оттогава мина доста време. Нямаше свободен коридор в театъра, за да се започне пиесата и то моноспектакъл. През 2025 г. кандидатствах с проект в Община Пловдив и той бе одобрен за финансиране. Всичко това, разбира се, се случи под шапката на Драматичния театър. 

Започнахме репетиции през декември, на няколко пъти ни се наложи да прекъсваме поради ангажираността на Атанас Атанасов в театрални,  кино проекти или преподавателската му работа в НАТФИЗ. Преминахме през интересен и труден процес с много откровени разговори за душата на артиста – независимо дали е актьор, цигулар, писател, художник. 

Героинята ми е световноизвестна цигуларка, която е минала огромен път, път не само с цветя, но и с бодли и тръни, както самата тя казва. В оригиналния текст Стефан Цанев допуска на сцената да се води диалог между цигуларката и художник, който рисува портрета ѝ. Атанас Атанасов обаче реши да бъда сама на сцената. Това допълнително ме изпълваше с напрежение и въпроси, защото ги няма очите на колегата, на партньор. Това много помага. Но мисля, че с проф. Атанасов се справихме. 

- Какви отговори намерихте в този дълъг разговор за душата на артиста? Каква е душата на артиста? 

- Душата на артиста... Много е трудно да се каже с едно-две изречения. Душата на артиста е изпълнена с болезненост и тотална отдаденост на изкуството. Всичко това е за сметка дори на личния живот, личното щастие. Не че го прави умишлено, но така се случва много често при големите артисти. Текстът на Стефан Цанев говори точно за това. Задава въпроси, разказва истории за Паганини, за художника портретист.  Героинята размишлява за изкуството – какво е то, за да открие, че изкуството е съпротива срещу смъртта. 

- Как се играе един такъв текст, който всъщност, може би не в пълна степен, е свързана и с вашия път на сцената? 

- Аз мисля, че всеки истински артист би видял себе си в образа на тази цигуларка. Би открил частици от своя живот и своя път в изкуството. Мисля, че ще се срещне със себе си. Публиката пък ще открие колко трудно и самотно е понякога на сцената, а и в живота. 

- Кои са тези въпроси и тревоги, които продължават да вълнуват душата ви, въпреки огромния опит на сцена? Защото, вероятно, в този много личен спектакъл вие говорите и за такива моменти, и за такива съмнения. 

- Животът е кратък - изкуството вечно, казва героинята ми. Това, което ѝ дава изкуството, срещите с други велики творци обогатява. От другата страна е усещането, че откриваш и даваш душата си на другите в зрителната зала и това се случва чрез цигулката. Това е велико усещане, че си отдаден, че си открил душата си пред тези хора. Но е и болезнено, изключително болезнено преживяване. Но го понасяме с удоволствие, както и тя казва. 

Ето, пак цитирам. Но не може да ни е цитирам, защото от два месеца и половина само с този текст се занимавам. 

– Да откриеш душата си героинята ви определя като трудно поносим самотен път. Това не е ли стряскащо?

- Артистът не мисли за това, когато се хвърля в нова роля, в нов концерт или изложба. За мен например моноспектакълът е такова хвърляне в бездната.  Но пък е и провокация спрямо самата себе си, а аз обичам да провокирам себе си. По природа съм такъв човек. Дори обичам да ми е трудно. И когато се случи, когато стане работата, тогава удоволствието е още по-голямо. 

- Как успявате  да бъдете в такава кондиция и да излизате от зоната си на комфорт при положение, че имате толкова успешен професионален път? 

- Това съм аз. Трудът е огромен – денонощен. Не е само в театъра, но и у дома. Просто още искам да се провокирам. В случая всичко бе провокация като започнем от текста, който е около 40 страници. Оставих всички и близките си хора, и семейството. Не виждах друг освен екипа, с който работя. 

- Не ви ли измъчва чувство за вина към тях? 

- Вина към кого? Не, защото се надявам  в крайна сметка да им доставя удоволствие, когато дойдат да гледат. На предварителното завъртане съпругът ми Веселин (скулпторът Веселин Ламбрев, б.а.) гледа и беше много, много впечатлен.  Той е човек на изкуството и може да оцени работата ми. 

- Значи продължавате да го изненадвате. 

- Ами така казва и той. 

- Вие сте доказателство, че един такъв артистичен тандем все пак може да премине през бурите на живота и да продължи да се подкрепя в името на големите цели. 

- Така е. Аз мисля, че ако той не е артист, той нямаше да ме разбере.  Просто това е трудно да се издържи. 

- Какво ви е сега на душата преди премиерата на 19 март? 

- Изпитвам вълнение, дори страх, защото тръпката е огромна. Преминахме през толкова интересен репетиционен период с Атанас Атанасов. И той беше отдаден. Пътуваше през нощта от различни краища на България, за да можем да продължим работа.  Затова съм и толкова развълнувана преди срещата си с публиката. 

- За вас хората на изкуството казват, че сте разпилени. Вниманието ви се люшка от ляво на дясно. Но май се оказва, че има и много дисциплина. 

- Без самодисциплина до никъде не се стига в изкуството. Ние може да сме разпилени в живота, в ежедневието, но на сцената и в репетиционната се изисква страхотна концентрация в целия период. Иначе не става. Важно е да се знае, че дори и в един моноспектакъл театърът е екипна работа. Изключително съм благодарна на колегите – режисьора Атанас Атанасов, художника Борис Далчев, композитора Явор Карагитлиев, фотографа Георги Вачев и разбира се на техническите служби. 

- Какво е усещането да работиш с режисьор като Атанас Атанасов? 

- Усещането бе на радост. Той е работил с Леон Даниел. Това ме накара да му предложа пиесата, защото и аз съм работила много с Леон. Преди това играх при него в „Бурунданга“ в Пловдивския театър. Атанас Атанасов познава дълбоките води на режисурата, учил се е от Леон Даниел, от Красимир Спасов, светла им памет на тези големи режисьори. 

- Между другото има интересно съвпадение – през 2026-а  Стефан Цанев отбелязва 90-годишнината си. 

- Да, през август. Представлението е посветено на 90-годишнината на Стефан Цанев. Когато харесах „Цигуларката на Бога“,  му се обадих лично малко преди да започнем репетиции. Зарадва се и пожела успех на екипа ни.