Мариана Попова и Веселин Плачков ще представят спектакъла си "Виновни" на 10 април от 19 часа в Дома на културата "Борис Христов". Двамата представят един изключително личен и комичен разказ за изборите, които ни определят и за които си плащаме в любовта и изкуството. Режисьор е Христо Мутафчиев. Спектакълът е със специалното участие на група "No More Many More" - Методи Кръстев – китара и вокали; Радослав Гергов – перкусии и вокали; Иван Гатев – бас; Камен Александров – китара и Петър Александров – ударни. Мариана Попова и Веселин Плачков, които са тандем и в живота, разказват, че са имали отдавна идея да направят нещо съвместно. Авторската постановка задава категорични и ясни въпроси - защо стигнахме дотук, къде точно стигнахме, къде искаме да отидем и до кога ще продължаваме така. И нещо важно - докъде можем да стигнем, за да сме угодни на хората и докъде -  за да сме богоугодни. Спектакълът поставя въпроси за вечната борба на твореца със себе си и че да избягаш от себе си е най-трудното нещо на света. 

За театъра, хората, любовта и вината си говорим с двамата: 

-Мариана, Веско, с какво толкова сте виновни поотделно и заедно, че решихте да кръстите спектакъла си „Виновни”? 

Веселин Плачков: Това беше идея на Марианка, понеже все някой ни обвинява за нещо и не само. Всеки обвинява другия за нещо и всеки е виновен, и все сме виновни, и все някой ни обяснява какви сме пък какви не трябва да сме, пък какви трябва да сме. Все така сме – в обвинителен режим. В един обвинителен тон минават разговорите и затова „Виновни”. Виновни сме за това, че сме такива. Извинявам се. Пример - като обичаш жена си, си чехльо и нещастник. Тя като се държи добре, е наплашена домакиня. Като е лоша – не става за семейство. Все си виновен. Като имаш претенция в изкуството – виновен, като нямаш – пак. 

Марияна Попова: Вината в България е нещо особено -  общонационална черта ни е да търсим винаги вината в другия. И ние, като едни месии, се появихме и решихме да поемем цялата вина за всичко, за да може оттук-нататък хората да започнат да надграждат над това. Така че, ако някой има проблеми с това, че не е виновен и трябва да обвини някого - ние сме насреща, ние сме виновни. 

- Николко вини успяхте да поемете от началото на проекта, от първата му сценична реализация? 

В.П.: Доста вини, всъщност като свърши спектакълът, всички ние и публиката излизаме много щастливи. Много хубаво, като терапия е малко, защото всичко се случва със средствата на комедията, на сатирата. Казвам го, макар че в последно време комедия стана нарицателно за нещо още по-така по повърхността. По-скоро бих казал, че се надсмиваме над себе си, над ситуацията. Правим го като добра енергия. Не може да си обвинителен към хората. Ние сме направили представление без обвинения в това или онова. Не се и жалваме - горките ние колко сме неразбрани. Просто се смеем на ситуацията, а който както иска да го разбира. Няма ограничения. 

- Вие сте партньори и в живота, и на сцената. Двама артисти под един покрив трябва да овладеят егото си. Кой е режисьорът у дома и кой – на сцената? 

М.П.: Режисьорът на сцената през цялото време е Веселин, тъй като аз смятам, че е важно да оставиш професионалиста да си свърши работата. Когато става въпрос за музика, аз режисирам, когато става въпрос за театър, за театрална постановка, е Веселин. Той знае по-добре как да се случи. 

Истината е, че сме се научили на толерантност през призмата на опита. Трудно се постига, но с времето се получава. Колкото до егото – за него са се погрижили децата отдавна. Няма такова. 

В.П.:  В личен план режисьорът вкъщи е Марианка. Така сме си разпределили нещата. Аз съм скритият катализатор, който прави някакви неща, подтиква някакви процеси. 

М.П.: Веси е „Бригада „Нов дом”, а аз съм „Хелс Китчън”. 

В. П.: Като наблягаме на Хелс (смее се). Не всичко си е наред. Чудесно си живеем и ние понеже сме оценили момента. Голямо разхищение на мигове е да заживееш с някой и да гледаш да прекарваш времето повече сам, защото „да не ти омръзнал”. Това е пълна тъпотия - да си намериш някого и да гледаш да си липсвате. На мен Мариана ми липсва дори и когато е в другата стая и се е зачела в нещо. Всички вече свикнаха  - и приятели, и роднини. Моля за извинение всички, които смятат, че сме виновни, че си обичаме другарчето и искаме да споделим с него всяка радост и болка. 

- А как преминавате през тези турбулентни времена, в които без да сме питани и да искаме, постоянно ни притискат до стената? Минавала ли ви е мисълта за бягство? 

В.П.: Никой от нас не е изключение от общата ситуация. В една лодка сме. Всички сме на борда и в някакъв момент някой започва да копее до теб дупка в лодката. Като го попиташ какво прави, той отговаря: „аз си дълбая пред мен”. Да де, ама ще потънем заедно. Същото е и със ситуацията, в която живеем. Всички ние сме принудени да търпим тази извергщина спрямо хората. Повярвай ми, не можем да се зарадваме на вечерята, като сме видяли колко глад има наоколо, какви хора има, които гладуват. И ние си задаваме въпроси като другите хора - откъде пък тия има пари за такива коли, за лукс и екзотични пътувания, за имения.

Задаваме си въпросите - кога някой ще даде някаква сигурност, кога ще има логика на живота, че „а” плюс „б” е равно на „с” по някаква формула. Ти учиш, работиш и си достойно заплатен. Изживяваш живота си достойно, работейки. Грижи се за себе си и околните, имаш достойни старини и си отиваш. Това е в най-първичен план. Тук идва и духовното израстване. За съжаление в тази посока всичко е надолу. Затова при такъв такъв въпрос, всеки човек започва да изглежда като малоумен идиот, защото докато обясниш кое не е наред и наистина приличаш на идиот, на някакъв опозиционер. Ето така ни действа реалността, в която живеем. Да, мислили сме да живеем в чужбина, но и там е същата работа. Опитахме да живеем в провинцията, обаче пък там няма условия за деца, болници, нещо лекари. Опитахме всякакви неща като всички. Надявам се, че решенията ни са били правилни. 

- Кои са онези хубави моменти, които ви зареждат и ви дават сила да се изправяте срещу всяко предизвикателство? 

М.П.: Ами може би това, че сме еднакви. Много се намерихме като усещане за живот, като полет на мисълта, като енергия. Човек може да се изолира достатъчно добре и в вкъщи от целия този деградирал свят. Аз отдавна повтарям на Веси, че за мен еволюцията е синоним на деградация що се отнася до духовното. Така че в крайна сметка това, че се подкрепяме и главите ни вибрират на една и съща честота, ни зарежда. Имаме много общи неща, които харесваме, след толкова години заедно имаме и много общи истински приятели, които обичаме безкрайно. Помагаме си, оцеляваме, създали сме си нашата малка общност, в която ни е хубаво и уютно. И това според мен е най-важното. 

- Когато се събрахте, имаше ли хора, които ви загърбиха, защото се писа много около връзката ви?

М. П.: Не ,ние имаме абсолютно стабилни приятели, които не се интересуват от всички глупости, с които се злоупотребява. Основният способ на жълто-кафевите журналисти да вадят от контекста нещо от големите интервюта, което е възможно да впечатли хората, не ни повлия, нито пък на нашите приятели. 

Знаете ли, спомням си малката Мариана, която с токчетата на мама пееше с дезодоранта пред огледалото. Мнозина са го правили, аз не съм изключение. Тогава мечтаех да пея на сцена. Мечтата ми се сбъдна, но тя върви и с тежестите да си популярен човек. Нали това исках. Популярността е отговорност – да спреш, да си поговори с хората. Да те мразят, да те обичат, да те одумват. Просто това е част от славата и няма абсолютно нищо лошо. 

- Предстои ли нов албум, с който да зарадвате феновете си? 

М.П.: Съвсем скоро излезе една нова песен от проекта „Пеещи артисти” на Игор Марковски с малко скандално заглавия „Как мразя”, но всъщност, когато човек си пусне песента и я чуе, аз пея „как мразя да живея без теб”. Да, лека полека записвам песни, вече започнах да пиша и текстове. Много ми е трудно, признавам си, чисто емоционално да се от измъкна от майчинството. Трудно ми е да съчетавам две големи любови в едно. 

Толкова много обичам децата си да се грижа за тях и музиката, другата голяма любов. Някак си енергията не ми стига достатъчно и за двете да ги направя на 100%, но живот и здраве Кати си тръгва на училище тази година, така че ще могат да си посветя душата и сърцето на музиката отново. Знам какво ми предстои и да си кажа честно – на мен ми е по-лесно, когато децата тръгнат на училище. В момента, в който каката тръгна на училище, започнах да записвам и издадох албум. Надявам се, че и сега ще се получат така нещата. 

- Тоест с училището настъпва моментът, в който се откъсват от нас… 

М.П.: Искаме или не искаме, когато класната ги хване за ръка за ръчичка някак си друг става животът и те започват да откриват го друг начин. Започват да пишат, да четат, да философстват и по-лесно. Наистина е по-лесно. С бебе не е така, нямаш и една свободна секунда. Голямото дете се обслужва само, можеш да го помолиш да те остави да довършиш работата си. Не се притеснявам, че тя ще направи беля. Как да кажа - голямото дете вече е много по комфортно и удобно за изкуство. 

- Да ви върна към спектакъла „Виновни”, каква е ролята на музиката в него? 

М. П.: Ами много голяма, защото този спектакъл е. Става дума за комедия, в която през призмата на смеха, разглеждаме заниманията и живот на Мариана Попова и Веселин Плачков. Тоест ние не играем други герои. Затова и е логично, когато аз съм на сцената да пея. Има много песни, защото ние минаваме през целия ми музикален живот дотук. Най-хубавото е, че с нас на сцената ще бъде любима наша група – No More Any More. Те ще свирят наживо. 

- Ще има ли „Още по-виновни” – продължение на спектакъла? 

М. П.: Не сме го мислили.  Аз ще се отдам на музиката, а Веселин Плачков – като един голям български актьор, ще си направи моноспектакъл. 

В. П.:  „Виновни” тепърва ще пътува и ще се играе. Ние творците в България претоварихме публиката. Имам чувството, че има хиляди концерти, представления. Направо е агресивно: „елате, заповядайте, елате, заповядайте”. Няма смисъл. Нека представленията, които са готови и и се вижда, че в тях има смисъл, да бъдат изконсумирани, да си живеят живота. Ние можем да си поставим задача да правим, да бълваме, докато сме живи. И какво от това? Аз предпочитам да играя в 1-2 неща, но да знам какво казвам по теми, които ни вълнуват и в живота, и на сцената. Това да се случва през класически текстове, през песни. Да направя така, че да жегна отвътре. Другото е издевателство, пренасищане на сетивата. 

А и „Виновни” може да се доразвива. Ние сме заложили това нещо да се доразвие. Да се включи балет или симфоничен оркестър заедно с рок групата, например. Така ще ги има всички нюанси в изкуството.