За мнозина не е тайна, че солистът на Опера Пловдив маестро Мичо Димитров, освен несравним цигулар, е и много добър художник, върху чиято техника и внушения, осъзнато или не, повлиява музиката. Събитието откри уважаваната артистка Вихра Григорова, която сподели, че маестрото работи с материалите на изобразителното изкуство, сякаш са ноти, създава образите внимателно – като композитор, който собственоръчно изписва нотите върху петолинието. По този начин подрежда и разказва цяла история, проблем, сън, мечта, на моменти кошмар в своите художествени произведения.

„Понякога, за да създадат една творба, хората на изкуството са готови да се лишат от сън, почивка, някаква радост, дори да търпят физическа болка. Тази вечер Мичо Димитров е разкрил душата си в няколко различни посоки, в които се е втурвало цялото му същество, въпреки болката, страданието и ентусиазма, за да успее да преработи целия емоционален багаж, натрупан по време на всички свои пътувания и участия пред публика.” – коментира още Вихра Григорова.

Сред цялото движение, което артистът е изобразил върху платната, се забелязва отчетлив колорит при гамите на цветовете. Понякога тоновете се сблъскват с голям антагонизъм и създават бурна атмосфера, друг път носят омекотени стенописни нюанси, сред които се забелязват кули и замъци, католически средновековни катедрали, а някъде като артефакти изплуват и лица на хора.

„Не става ясно дали тези лица са създали света, или са го разрушили. Факт е обаче, че драматичното е налице. И във всички картини си проличава стремежа към намирането на естетиката там, където я няма.” – подчерта още Вихра Григорова.

А на какво се дължи този стремеж и какъв е процесът по създаването на творбите – на тези въпроси потърсихме отговор в разговор със самия маестро Мичо Димитров малко след откриването на изложбата.

- Маестро, най-напред поздравления за прекрасната изложба! Вие сте пътували много, затова нека тръгнем оттам какво е Вашето впечатление относно разликата в разбирането за естетика между България и чужбина?

- За мен в чужбина концертите и другите художествени изяви са на много високо ниво, затова артистът не може да си позволи да се отпусне, а постоянно се стреми към топ квалитет. В това отношение обаче България също не отстъпва. Родните хора на изкуството също се стремят към постоянно израстване.

Има обаче някои странни разлики. Например, когато отидеш на концерт в Холандия, публиката винаги скача на крака и аплодира бурно. В България обаче хората ръкопляскат седнали и, ако много им хареса изпълнението, тогава стават на крака. В Холандия реакцията изглежда малко като заучена, а у нас е по-скоро искрена.

А иначе емоционалността на дадено произведение може да въздейства на всички народи по сходен начин. Например, „Севдана” или произведение на Панчо Владигеров може да разплаче и чуждата публика. Така че усещането за естетика не е толкова различно в различните части на света.

Разлика има в това, че изпълненията се предават наживо, дори и тези на радио оркестъра, защото се счита, че живата музика е най-силно въздействаща. Докато в България предимно се работи със студийни записи.

А в Германия може би е най-тежката публика, защото тя много добре знае какво слуша. Дори ако хората разберат, че ще се изпълнява Владигеров, ще намерят партитура и ще дойдат с нея. Това е германското възпитание и традиция, която продължава с векове. Аз съм бил в една от големите зали на Оберхаузен в Германия, когато свирих Менделсон, концерт за цигулка, заедно с Пловдивския оркестър с диригент Васил Казанджиев, и мога да Ви кажа, че първите три реда стояха с партитури в ръце и следяха всяка нота.

- А тъй като Вие освен музикант, сте и художник, когато подготвяте творбите си, в едно и също помещение ли го правите?

- Ха-ха, ами не. Това е най-интересното. В галерията, която направих вкъщи и подредих с около сто мои картини, там свиря. Създава се атмосфера, която ме зарежда. А в помещението, където живея, рисувам. А тогава не слушам музика, а си пускам телевизор като фон. И само ако чуя нещо много интересно, тогава спирам да рисувам и започвам да го гледам.

А иначе предпочитам да рисувам при по-обикновени условия – върху кафява масичка, висока около 70 см. Или другият удобен вариант за мен е да легна по корем пред картината.

- Този начин е доста символичен всъщност – нещо като поклон пред творбата.

- Да, точно, аз й се покланям. Защото иначе няма удобно положение на тялото за твореца и от това всъщност всички страдаме цял живот. Представете си само да си вдигнете ръцете във въздуха и да ги подържите така десет минути, без да държите цигулка. Мускулите на гърба в един момент започват да се съкращават. При позата на художника не е по-различно.

- А това е като вид мъченичество пред творбата.

- В известна степен, да. Всяко мъченичество обаче се принася от чест, достойнство, но и носи някакво удоволствие, ако ще то да е мъчително, от онова, което все пак си преодолял в името на друго. Както във всяко нещо в живота.

- А как изкуството си подбира мъчениците?

- Ами то изисква от тях да са абсолютно отдадени на това, което правят, с цената на мъки и страдания. И това е било винаги. Да погледнем само Микеланджело и Сикстинската капела и да си представим как е възможно да рисуваш, докато боята ти капе на лицето. Отделно от това ние като наблюдатели само колко време можем да издържим с вдигната глава, макар само да я разглеждаме.