Крис Шарков: Човек има нужда да се оттласне от бариерата на посредствеността

Режисьорът Крис Шарков се завръща в Пловдивския театър с премиерния спектакъл "Бариерата" по едноименната творба на Павел Вежинов на 31 март от 19 часа в камерна зала "Стефан Данаилов". Драматургичната версия по повестта е на Крис Шарков и Алекс Секулов. Сценографията и костюмите са дело на Никола Тороманов, а музиката - на Петко Славов. Видео визията е на Ралица Георгиева. Участват актьорите Климентина Фърцова, Иван Юруков, Борис Кръстев, Мария Сотирова.

Със спектакъла се отбелязват 50 години от написването на "Бариерата". 

- Г-н Шарков, защо избрахте повестта „Бариерата“  от Павел Вежинов за завръщането ви на сцената в Пловдивския театър след дебюта ви с „Куклен дом“ през 2011 г.? 

- Предложението бе от ръководството на театъра в лицето на драматурга Александър Секулов и арт директора Кръстю Кръстев. По принцип рядко приемам да поставям конкретни заглавия, в повечето случаи сам избирам текстовете. В случая се съгласих с желание. 

Първо, Павел Вежинов е един от най-добрите писатели във втората половина на ХХ век. Той работи много като сценарист в киното и неговата проза е много интересна, жанрова. В нея има елементи на криминален сюжет и на, да кажем, футуризъм. В същото време при него има една дълбочина, една плътност на характерите, на човешките взаимоотношения, всичко това предполага интересна сценична реализация. 

Странно ми е, че толкова рядко се поставя автор като Вежинов, защото прозата му е много добра. И разбира се акцент в нашия текст е темата на „Бариерата“, защото рядко българската драматургия се занимава с толкова големи теми, каквито има в повестта. Обикновено сме свикнали, когато говорим за българска драматургия, особено от ХХ век, темите да са много по-частни, да кажем, за някакъв определен социум, определен локален контекст. 

В текста толкова смело се говори за съществуването на метафизика в градския ни съвременен живот, че сметнах за нужно да се говори от сцена за тази тема и то по много интересен начин. Така че предложението дойде от ръководството на театъра, но когато препрочетох „Бариерата“ и преосмислих, видях, че има много потенциал в темите на Вежинов. 

- Как се драматизира текст, който върви като вътрешен монолог на героя, както е в „Бариерата“? 

-  Така е, но театърът е и литературно изкуство. Освен сценично, той е изкуство на словото. Аз бих казал обаче, че нашият спектакъл не е литературен театър. Въпреки че сте права, че извън сюжета ние разбираме за сложния богат вътрешен живот на героите, именно през монолози, а в театрален план е значително по-трудно да се покаже. 

Затова работихме много заедно с Александър Секулов-Младши, който е студент по българска филология. Ще издам един ход в спектакъла – цялата история се развива в ретроспекция, ние започваме с финала на пиесата, който все още няма да издавам какъв е. И в тези скокове във времето, между миналото, настоящето, между спомен, между реалност, се създава езикът на спектакъла. 

Тоест това е не само формален ход на разказа, това е самият театрален жанр, който  се състои от постоянни скоци в съзнанието и във времето. Това стана много успешно, много игрово в хубавия смисъл на тази дума. Така че има един ход, генерален, че започваме от финала. Оттам нататък вече мисля, че всичко се разбира - има ги и двата канала на настоящето и на миналото.

- Не мога да не ви попитам и за процеса на работа по този текст, още повече, че „Бариерата“ е и филмиран. 

- Първо, през цялото време, докато го работих, се стремях в театралния спектакъл, който правим, да има всеки един от пластовете, заложени в повестта. Т.е. да не неглижирам нито метафизичния, нито строго криминалния, нито сюжетния пласт, т.е. искам да направя спектакъл, който да действа на много нива, защото повестта на Вежинов е такава. И това не е лесна задача, като краен процес може би изглежда направено с лекота. Трудно се направи спектакъл, който да се държи естествено и да говори по сериозни теми и да стои непреднамерено сериозен. Това ни беше целта и мисля, че имаме много добър резултат, който с нетърпение чакаме да срещнем с публиката си. 

- Как ще „полетят“ в спектакъла ви Доротея и Антони? 

- Ами това нещо трябва да се визуализира. Аз минах през безброй варианти. Не искам да издавам как точно ще стане прословутото летене - кулминационна сцена в повестта. Но все пак това летене, разбира се, е и метафорично, и конкретно. В „Бариерата“ е многопластово както физическо, така и ментално. 

- Ще видим ли на сцената и д-р Юрукова, която макар и епизодична, има важна роля в сюжета? 

- Тя присъства като образ, както е подадено и в повестта, с трите основни епизодични сцени. Тя се оказва интересен персонаж, защото нея са заложени много повече неща, отколкото четем на пръв поглед. Тя освен психиатър и най-близкият човек Доротея, нейн настойник преди срещата ѝ с Антони Манев. Тя по някакъв начин е свързана много с 70-те години на ХХ век и с квазирелигиозните нагласи на социалистическото общество тогава. 

Знаем за култа към художници като Рьорих, вниманието към екстрасенсите и всичко, което е свръхестествено. Така, че нейният образ в нашите интерпретации е двупланов. Тя освен грижовната психиатърка, която замества майката на Доротея, е един много по-противоречив образ, в който е представен на ръба на гротеската и иронията. 

 - Обречен ли е светът на фантазията и възможните полети пред прагматичността на света в който живеем? Тоест предрешена ли е съдбата на Доротея, изправена пред реалностите? 

-  Това е много важна тема в повестта. Доротея, разбира се, като знаем, има трагична съдба, но в това, което според мен ние се опитваме да интерпретираме е, че съдбата на Доротея е предрешена, т.е. съдбата на различния, съдбата на човека с по-голяма фантазия, на човека с много по-силна чувствителност. Да, този човек има трагична съдба, но в нашата постановка, аз мисля, че има един такъв принцип, че всеки от персонажите се докосва до чудото. 

Тя може да има трагична съдба, но помага на цялото общество около нея, на всеки от персонажите да се измери с нея, което според мен е някаква стъпка към промяна на другите.  Това сме се опитали да постигнем в персонажите, нейното силно влияние върху тях. Всеки един от персонажите, дори бившата съпруга на Антони Манев, всеки един е засегнат от Доротея, всеки един е метафизично впечатлен и метафизично поразен от нея, което мисля, че е по някакъв начин защита на различните и на специалните в обществото ни. 

- Ако трябва да направя една вметка, всъщност бившата съпруга на Антони е човекът, който прозира съдбата на това момиче. 

- Да, точно така. Нейният образ също изглежда еднопланов, но тя разбира, дори тя не проявява типичната ревност, а разбира, че в Доротея има нещо много по-специално и извънредно.

- Защо прагматичният човек не може да премине бариерата? 

- Човекът, като че ли неусетно влиза в рамки, независимо в кое време, независимо в какъв тип общество живее. Дали ще е социализъм, дали ще е съвремие, винаги е така устроено обществото, че създава рамки за нормалност. 

Както самият Павел Вежинов в едно интервю много добре казва, това е преди всичко бариерата на посредственото мислене. Т.е.  така работи обществото, че независимо какъв е социалният контекст, то създава една посредственост, от която всеки в някакъв момент има нужда да се оттласне, да прескочи тази бариера. Аз мисля, че това е вечна тема, тя не е локална, не е само наша българска. 

Иска ми се да се знае, че две години след „Бариерата“ излиза „Пилето“ на Уилям Уортън. През 70-те години се появява и филмът „Полет над кукувиче гнездо“ по едноименния роман на Кен Киси. Т.е. това, че ние се задушаваме от конформизма на обществото, винаги ще е много важна тема за човека. Всяко едно общество създава по някакъв начин своите различни и именно те са интересни и обект за изследване на тази постановка. Как не само различният човек, а различното може да провокира баналното и какво става в тази среща. 

- Обществото ги създава, тези „лудите“ хора, а после се страхува от тях и ги игнорира. 

- Да, това е един от парадоксите, че това същност е реакция на обществото. То не може да ги приема обратно, създавайки ги. И дори хората да не са установени като луди, те са сигурно различни. 

- Как подбрахте актьорите за тези толкова характерни образи? 

- Аз мисля, че това представление без тези актьори нямаше да е същото. В ролята на Доротея ще видите Климентина Фърцова, която се връща след майчинство. Тя направи вече няколко роли в Пловдив. За първи път работя с нея. Мисля, че ще видите много интересна Доротея. Иван Юруков е един актьор, с който също за първи път се срещам на сцена, а ми се иска от много време да работим заедно. Той е композиторът Антони Манев. Материалът в „Бариерата“ е много негов, още повече, че Иван е и музикант. 

Той има група и свири на живо, композира музика.  Освен това, той е много парадоксален актьор. Попада в графата на странни интелектуалци, което в българския театър наистина е дефицит. Той разбира много добре материала и мисля, че прави много силна роля. 

Мария Сотирова играе и д-р Юрукова, и Надя. Тоест такова е решението, че тя играе два образа.  Борис Кръстев е един от младите актьори от Пловдивския театър. Играе добавения персонаж, който не присъства в повестта. Това е следователят, от когато тръгва цялото следствие. Има много важна част в цялостната рамка и концепция на нашата драматизация. Той присъства през цялото време на сцената. Това е образ, през който преминава цялата история.

 - Това означава ли, че в спектакъла търсите истината за случилото се, на трагичната развръзка с Доротея? 

- Да, спектакълът ни търси логично обяснение на финала. И мисля, че до някъде го намираме. И не искам да издам финала на представлението, но мисля, че той е в подкрепа на чудото.