"В този район нищо не може да стане!" Така въздъхнал преди дни бизнесмен от Ивайловград пред зам.-министъра на културата Бони Петрунова. Дали защото е опитвал различни дейности, но все нещо им пречи да се случат, или в източнородопския край всяка човешка дейност се инати като магаре - не знаем.

Знам обаче, че днес същата реплика ще чуете из цяла България. А Ивайловградско е пресният пример за странното съчетание на културно-историческо наследство, чиста природа, добри хора и интересни обичаи с почти невъзможната мисия на държавата да облече тази даденост в прилична премяна. Да я облече, за да печели, и същите тези хора да имат заслужен по-достоен живот.

Краят на миналата седмица. Пътуваме към Ивайловград, където местните очакват празника на своя град - дребно щастие, събират се, черпят се... Избрали сме не случаен маршрут - от магистрала „Тракия" ще минем през новозагорското село Караново, за да разгледаме прочутите тракийски находки от Източната могила, а после, за да си спестим завоите до Ивайловград, ще минем през... Гърция. Все повече хора го правят, а и шегата, че това е единственото населено място в България, от което като вървиш на север, стигаш Гърция, не е лъжа.

Но всичко по реда си. Караново ми е стара „любов". През 90-те години на ХХ век бях свидетел на проучването на праисторическата селищна могила от екипа на проф. Васил Николов - уникално място на северозапад, където ясно са очертани седем културни пласта от неолита, халколита и ранната бронзовата епоха (VII-III хил.пр.Хр.). Сега обаче за втори път ще видя друга могила - Източната, която ако беше разкрита в друга държава, отдавна щеше да е представителен туристически обект.

Да, мястото е социализирано, идват хора да го разгледат, най-вече чужденци, но гледката отвън е срамна. За да стигнеш до него, задължително минаваш през покрайнините с ромското пъстрило, меко казано. Неприятна, мърлява картинка, за която едва ли само живеещите там са виновни. Самата могила с експозицията има временно покритие с пластмаса и найлони, а легените вътре издават течовете. А става дума за „най-ранната и богата гробница в римската империя". Твърди го не само откривателят й, археологът Веселин Игнатов от музея в Нова Загора, а и известният немски учен Маркус Шолц.

10 сребърни и една златна монета, три златни пръстена с геми, копия с врязана украса от стъклен емайл, три щита, колан с тока с четири лебедови глави, единствен засега изцяло запазен стъклен ритон с глава на охлюв, ковчеже, сребърни чаши с позлата от типа „Боскореале" (каквито очакваме у нас от Лувъра през пролетта!), да не говорим за следите от пира, който е устроен за погребението на очевидно знатен тракиец, и положените също в могилата четириколесна колесница с два коня и ловното му куче... Мястото е като учебник, по който можеш да отриваш тайните от живота по тези земи в средата на I век. Пари за продължаване на проучванията и превръщането му в подобаваща туристическа атракция - все не достигат.

Продължаваме нататък. Историческият музей в Ивайловград е пълен с хора, чакат връчването на наградата "Пръстенът на Лютица". Присъждат я от 2011-а, когато на близката едноименна крепост доц. Бони Петрунова открива златен пръстен от времето на цар Калоян. Ентусиасти създават общността "Кръгът на Калоян" с идеята да привлекат бизнесмени, които да помагат за опазването на старините. "Отличникът" за 2015-а е Николай Гюров, кметът на Бистрица, заради помощта му за разкопките на крепостта Урвич край София. Посмъртно наградата е присъдена и на ивайловградчанина Тодор Баладанов, доброволец в археологическите проучвания в Източните Родопи. Има и писмо от министър Вежди Рашидов с 3000 лв. от Министерството на културата, за да се издаде каталог за находките от крепостта Лютица...

Истинският живот обаче е навън. 14 февруари е специален и за хората от околността. Особено в село Свирачи, прочуло се с богатите находки от намиращата се там тракийска могила. За св. Валентин и дума не можеш да чуеш, но на св. Трифон Зарезан е посветен целият ден. Още от миналата година се знае кой ще е "баш Трифонът", който ще носи корона от лозови пръчки, ще зареже лозите, ще води шествието, благославяйки всяка къща, и хорото на мегдана. Всеки може да се кандидатира, но негласното правило е да е местен, почтен и добър човек, както и да носи на много вино и храна.

Димо Пехливанов е в центъра на веселието тази година. Прехвърлил 40-те, преподавател е във военното училище във Велико Търново. Родителите му са сред първите, появили се край лозята. Донесли са вино, крехко месце - специално сложено със сол в буркани по Коледа и запечатано с мас, за да издържи до Трифон Зарезан, сладка пита и баница. Събират се все повече хора, всеки носи нещо за трапезата, месото цвърчи на шиш на огнището, на скара с дървени въглища - кюфтенца, засвирва музика, лозите се зарязват и Трифон/Димо повежда хорото. Първо край лозята, а после и в селото. Цяло шествие се извива по главната улица. От всеки дом излизат жени, подават на Трифон по кана вино, той полива и благославя, а те го целуват и кичат короната му с кърпи, чорапи, пари... После веселбата се премества в центъра на селото и така чак до тъмно.

Важно им е на хората от Свирачи ритуалът да бъде спазен, разказва ми кметицата Тянка Пехливанова. Тя е тук със сина си Илия и със съпруга си, когото всички наричат Председателя, нищо че вече не управлява местната кооперация. Дребничка жена, не е добре със здравето, но държи всичко под око. Детска учителка е по професия, после учила за библиотекар, но вече четвърти мандат е кмет (други хора ми признават, че там всички се познават и гласуват за този, на когото вярват, а не за партии). Твърди, че в селото са останали едва 370 души, в училището все още има деца до осми клас, но младите заминават. Няма поминък, затворени са цеховете за платове, за катинари, за релета, асфалтовата база. Разчитат само на лозята и тютюна.

Няма роми. Свирачи е населено с т.нар. малоазийски българи - семейства, напуснали България в края на ХІХ век и тръгнали на гурбет, а после, когато започнали войните, се върнали обратно с консулска заповед и два кораба. Навремето във всяка къща имало младо семейство. "Сега е опасно жена да идва сама в Свирачи - шегува се Илия. - Има поне 40 ергени!" А после с майка си ми разказват мистериозната история на иконата на св. Богородица от тукашния храм "Св Димитър", построен през 80-те години на ХІХ век. Тежка е, но по неписана заръка от памтивека я свалят от иконостаса на 15 август. Жените влизат в черквата, всяка я държи в ръцете си, а иконата ги "бие": някои по-лекичко по челото, други - силно по тила. "Присмиват ни се, но сме го виждали с очите си", твърди Тянка, която е наблюдавала "общуването" на своята майка с иконата. Потвърждава го и Илия. Нямат обяснение за феномена, но добавят, че по времето на социализма в черквата решили да не спазват традицията и да не свалят иконата - на сутринта я намирали паднала пред иконостаса...

 Струва си да се разходите и другаде в околността. Например до близката "Вила Армира". След като бе безпощадно грабен от иманяри близо 20 години, уникалният паметник от римската епоха вече е реставриран и превърнат в туристически обект. Вложени са много пари и присъствието на доста посетители в момента не ме учудва. Изящни мозайки, колони, капители, спални помещения, салон, басейн... свидетелство за живота на аристократична фамилия от началото на І век. На фона на мраморния разкош странно изглеждат днешните пластмасови сандъчета за цветя и възстановката с лежанка, но, оказва се, там туристите масово си правят селфита. Дори дървена табелка „Аз Бях Тук" им е осигурена, но за правописа й с главни букви по английски модел също нямам обяснение. Иначе идеята със свежата зеленина е добра, но ми се иска другия път да видя около тях камък (обработва се в изобилие в района), а не пластмаса...

Все още далеч от блясъка на харесван туристически обект обаче е крепостта Лютица. Достъпът дотам е изключително труден. Пътят е черен и дори с джип можеш да затънеш в калта - изпитахме го няколко пъти на собствен гръб. Добре, че зам.-кметът на Ивайловград дойде с приятели на помощ...

Именно това засега спира желаещите да инвестират в социализацията на крепостта, твърди доц. Петрунова. А си струва. През последните години разкопките са редовни и със значими открития - освен споменатия златен пръстен, там са намерени комплект теглилки за благородни метали и монети, заедно с везната, оръжия, предмети на бита, както и странна представителна шпора (вероятно от рицарска церемония), която сега е в годишната изложба на Националния археологически музей в София.

Според доц. Петрунова става дума за огромен за времето си град на площ от 26 дка. Разцветът на крепостта е през XIII-XIV, но основният градеж е от ІV-V в. В периода на къснобронзовата епоха на това място е имало тракийско светилище. То все още не е проучвано, но за него се съди по намерени керамични фрагменти и култови предмети.

„В центъра на крепостта има огромен комплекс от църкви с неголям некропол. Едната е от XI век - от Константинополските списъци знаем, че тогава Лютица е била епископски център. Втората е по-късна - от края на XIV век, малко преди завладяването, но може би е съществувала и до XVII век. Един от гробовете се оказа много интересен, епископски. От различни извори знаехме за стар обичай висши свещеници да се погребват седнали. И за първи път и единствен засега открихме такова погребение. На гърдите на покойния е положен кръст, който точно отговаря на епохата - XI-XII век, но по-интересното е, че самият кръст е сглобен от два други кръста и има надпис „св. Георги", разказва археоложката. Тя вече подготвя две книги - едната ще е популярно четиво, а другата научна - за историята и откритията на Лютица.

„Всъщност най-труден е достъпът до крепостта и това отблъсква хората, които искат да инвестират в програми за този обект, но мисля, че ще го преодолеем. Защото самата община не можеше да кандидатства за направата на пътища догоре, тъй като има правило, че Министерството на културата трябва да й предостави стопанисването на крепостта и оттам нататък да произтичат всички кандатствания - въпросът със собствеността мори много паметници в България", обобщава доц. Петрунова.

Гледам от най-високата точка на Лютица и си представям как би изглеждало мястото като туристически обект. Невероятна природа, пълно е с история, наблизо има град със семейни хотелчета, където може да се отседне, просто трябва предприемчивост.

Според учени именно в Лютица се е оттеглил цар Калоян след настъплението си към Димотика. Върху намерения в крепостта средновековен златен пръстен от тази епоха пише: "Господи помагай" Но днес на местните не им се вярва, че нещо ще "помръдне" в района. Ако се върна на началото на този разказ, едва ли е заради местна магарешка инатливост - симпатичното магаре Пенчо и неговите стопани баба Митра и дядо Митьо са сред най-работливите хора тук. За другите, „горе", ми е думата. Лозя, чиста храна, старини, обичаи, усмихнати трудолюбивихора - какво повече за един печеливш туризъм. Не само в Ивайловградско.

TrafficNews.bg