Две млади учителки от Пловдив създават със собствени средства болнична библиотека за деца в Клиниката по педиатрия и генетика, пише PlovdivTime.bg. Собственикът на издателство „Жанет 45“ Манол Пейков разказа в профила си в Фейсбук за срещата си с тях и за малкото чудо на Златина и Радослава.

Ето и какво написа той: 

Тази сутрин станах случаен свидетел на едно от онези малки чудеса, които озаряват с неочакван смисъл краткото ни време на тази земя.

Всъщност всичко започна вчера, докато карах към работа. Телефонът ми потрепна и когато погледнах екрана на първият светофар установих, че съм получил съобщение от Юрий Вълковски, озаглавено "Молба за съдействие". В него се разказваше как две млади учителки в Пловдив, Златина и Радослава, се опитват да създадат малка болнична библиотека за децата в Клиниката по педиатрия и генетични заболявания.

Не знаех нищо повече за инициативата но импулсивно реших, че трябва да се включа. Още на следващия светофар набрах един от двата телефона в края на съобщението. Отговори ми Радослава. Обясних кой съм и й предложих малко дарение от книги, което да й занеса още на следващия ден.

Днес сутринта, помъкнал два кашона с всички издадени от Жанет 45 детски книги през последните десет години (77 заглавия, както се оказа), спрях на бариерата на пловдивското ВМИ, където ме чакаха двете момичета. Здрависахме се, после се качиха в колата и ме отведоха до клиниката, за да ми покажат мястото, където работят с децата.

Клиниката има 100 легла, средната им заетост е 70%. Около 1/3 от децата са бебета, останалите са на възраст от 3 до 18 години. Идват от цяла Южна България. Заболяванията варират от онкологични до пневмония, престоят им -- от три дни до месец, понякога и повече. За година през клиниката минават около 3000 деца.

Радослава и Златина ми разказаха (срамно е, че не го зная, но уви, няма как да знаеш всичко), че до миналата година в България е имало четири болнични училища (в София, Пловдив, Плевен, Момин проход) чиято (логична) цел е била там да се обучават децата, които се намират в период на болнично лечение.

(Бележка: далеч не всички детски клиники в България са разполагали с подобни училища. Тези четирите, обаче, очевидно са си вършели работата добре, а в едно от тях -- пловдивското -- са работили Радослава и Златина.)

После държавата, вместо да разшири инициативата и в други градове, незнайно защо решава, че дванайсетте учители, ангажирани в системата на болничните училища в страната (да, общо12 души за цялата страна!) са й в тежест и ликвидира всичките четири училища, които до момента са се грижили за образованието на болните деца в България.

"И вие двете какво?", питам. "Ами ние решихме да продължим", отвръщат. "С какви пари?" "Без пари." "Как така, кой ви издържа?", изумявам. "Семействата ни", усмихват се те.

Златина и Радослава ми показват стаята, предоставена им от Клиниката по педиатрия. Една от тях двете е донесла от къщи стара библиотека, която са напълнили със стари книжки (от нечия домашна колекция, очевидно) и различни игри. По стените има детски рисунки, които мирно си съжителстват с географски карти и портрети на Раковски, Левски, Вазов.

Когато отваряме кашоните, двете момичета грейват. Разгръщат книжките благоговейно, галят ги, гушкат ги. "Друго са си новите книги", отбелязват. "Само ако знаете колко ще им се зарадват децата! Тук те умират от скука и книгите за тях са голямо забавление."

Междувременно в стаята влиза и трета дама, малко по-възрастна. Радва се на книжките, благодари. После пита другите две дали разполагат с релефна карта -- "защото иначе как да му обясня на Мартин какво е разлом, какво - котловина!" Както се оказва, тя се занимава с децата от началното училище. Също работи без заплата, на половин работен ден (но тя поне наскоро се е сдобила с пенсия, та не е съвсем без никаква издръжка).

"И какво, докога така?", осведомявам се аз. "До април ще издържим, така сме решили". Двете са създали собствено сдружение "Образование и здраве" и кандидатстват по всички програми, за които се сещат, за да си осигурят финансиране поне за следващите няколко години. Определят шансовете си като добри.

"А какво става с хората в другите закрити училища?", любопитствам. "Намериха си друга работа, но не искат да правят това, искат да се занимават с деца. Затова всички гледат нас и се надяват да успеем, за да тръгнат по нашия път."

На излизане ги прегръщам (макар през цялото време да са се обръщали към мен на "ви") и им казвам, че им се възхищавам. Че обещавам да помагам, с каквото мога. Че съм сигурен в успеха им.

Или поне ми се иска да съм го казал. Всъщност бях толкова зашеметен, че не съм съвсем сигурен какво точно казах.

Обещавам си едно: следващия път, когато някой ми се обади на 1-и ноември, за да ме поздрави за празника, да му дам номерата на Златина и Радослава. Хора като тях са истинските будители -- онези, заради които човеците бавно и мъчително са додрапали от мразовитите пещери до топлото, сухо и безпределно оптимистично място, което обитават днес.