Във време, когато всепозволението да пишеш в интернет залива като вълна и поглъща в себе си все повече хора, умението да познаваш цената на думите се превръща в рядко явление. Още по-голяма рядкост са хората, които гледат на езика не само като на средство за общуване, но и го възприемат като сигурно лекарство – срещу болките на човека и заразите в обществото, пренесени от годините на комунизма. Един от тези хора – съвременният мислител д-р Любомир Канов, се срещна с пловдивската читателска публика в последния януарски вторник в Литературен клуб Spirt&Spirit, а поводът беше последната му книга с фрагменти „Късен следобед”.

„Вече съм сигурен, че познавам човек, който си е платил за всичко в живота,” – сподели модераторът Александър Секулов. Той разказа, че д-р Канов е политически затворник, лежал зад решетките три години и половина. На 36-37 години емигрира в Канада, където се сблъсква със съвършено чуждия му до този момент английски и там започва да учи медицина. – „Представете си само за какво усилие става дума – да учиш абсолютно чужд език и в същото време да изучаваш и медицина на него,” – отбеляза Секулов. След години д-р Канов успява да се реализира като добър специалист, а преди няколко години се завръща в България.

„Ако в предишно интервю споделям, че аз и Америка сме квит, то с родната ми България сметката още не е платена. Защото е доживотна и обикновено се плаща в края на живота, когато настъпва времето за равносметка,” – разкрива д-р Канов. Той добавя още, че чувства България по-скоро като своя мащеха, която го е родила, но след това го е оставила да бъде осиновен. По-късно той се връща при нея, но вече я усеща отчуждена.

Според д-р Канов държавата в момента не представлява сговор, а заговор срещу народа си. А това се корени тъкмо в годините на социализма, когато човекът се е превърнал във функция на идеологията, а не обратното, както би трябвало да бъде.

„Когато живеех в Канада, езикът, с който съм роден, не спря да ме дращи отвътре, докато основното сечиво, с което си служех в работата, беше английският. Наложи ми се да започвам да съчинявам себе си на 40-годишна възраст. Понякога се случваше да изрека българска дума, когато говоря с пациент, тя просто ми се изплъзваше. В тези случаи веднага се прокашлях и покривах с някоя английска,” – спомни си д-р Канов. Според него думите имат съдбоносно значение, особено в медицината, защото от тях зависи, първо, да разбереш другия, а после и да излекуваш болката му. А пък ако трябва да определи българския като конкретно сечиво, би го оприличил на рало – заради множеството на звуковете „р” и „ъ”, например. А английския определя по-скоро като свръхзвуков самолет от модела F16.

„Дълги години живеех в „Желязната кошара” затова в първия момент, когато се озовах в Канада, не можех да разбера какви хора имам срещу себе си. После разбрах, че моите разбирания са релевантни на техните, а проблемите на канадците са общо взето същите като на българите,” – разказа още д-р Канов. А Александър Секулов се вмъкна с уточнението, че ако за повечето хора „Желязната кошара” е по-скоро метафора за годините в комунистическия режим, то за автора е в изцяло пряк смисъл. Изричайки тази фраза, той визира престоя си в затворническата килия.

Д-р Канов сподели мнението си, че комунизмът се е загнездил толкова стабилно в съзнанието на обществото, тъй като е уцелил момент на нещо като религиозна несигурност, когато мнозина са търсели Бог, на когото да се уповават. Тогава той „преписал” от ценностите на религията, определил доброто и злото, само че не през метафоричното, а с определяне на явен враг. С това дал лесно обяснение на хората на редица проблеми, докато съвсем неусетно премахнал от съзнанието им истинския Бог. И в този ред на мисли д-р Канов сподели, че в същността си човек е едновременно егоист и алтруист, затова, ако успееш „да масажираш” достатъчно умело неговите инстинкти, то доста бързо ще го намериш подчинен на себе си. А комунизмът е направил точно това – накарал го е да изгуби от добрите си качества и да се модернизира криворазбрано и в общи линии насилствено.

 

ЦИТАТИ

„БЪЛГАРИНЪТ Е ЗЕМЕН ЧОВЕК. НО ОСТАНА БЕЗ ЗЕМЯ. Беше скъсан този корен. Българинът сега е обезземлен земен човек. Експроприиран от държавата беше. Това е голямо престъпление, така че той скъса с народната си душа и с всички си обичаи и вътрекултурни регулации, които го държаха като едно доста здраво патриархално общество, което имаше някакъв морал и някаква спойка помежду си. Също и църква, разбира се, която също беше унищожена. Така че, българският народ загуби много от своите добри качества, които бяха описвани през вековете. И той се модернизира по един насилствен начин през социализма. Даже не зная дали думата е модернизира. Беше похабен и окепазен по-скоро, отколкото модернизиран. Беше криво разбрана модернизация и цивилизация. Не беше и никаква цивилизация, беше диктатура. Дали българинът има регенеративни сили, както е било в миналото, отново да възникне като някаква общност от хора, които се наричат българи и използват този наш прекрасен език… И отново могат да засадят тази земя, която толкова често изглежда опустошена, обрасла с бурени, с насякъде разхвърляни боклуци, със замърсени реки и така нататък. Аз съм разколебан, честно“
 
„СВОБОДАТА ВИНАГИ Е БИЛА ОСНОВНАТА МИ ЦЕННОСТ. Мисля, че най-важното нещо на този свят за човека е първо – да бъде свободен, второ – да има своето достойнство и трето – никога да не лъже пред себе си и пред своята съвест за истината. И да не живее в лъжа.
Попадайки в Северна Америка, видях как тя пред очите ми започна да се променя и да придобива донякъде озадачаващ облик доста постепенно, който последните десетилетия премина в някакво особено идеологическо кресчендо и сякаш обезобрази всичките мои представи за свобода. Аз го изживях като посегателство върху свободата.
Това посегателство беше извършено от хора с лява идеология, неомарксистка идеология, които, за разлика от сатрапите, които унищожиха десетки милиони хора и общества на изток, те действаха много по-перфидно през идеология, промъкваща се като култура, като образование, като медии, като преса, изповядвайки същия този Маркс Кампф, същият този брадат пророк, който разхождаше призрака из Европа още от 1848 година. Същият човек, дегизиран другояче, си появяваше в университетите. Това ме учуди и все повече се смайвах как културни институции постепенно станаха идеологически левичарски инструменти. „Ню Йорк Таймс“, който много обичах да чета, неделното издание особено, с различните му части беше много интересно. Той се превърна полека-лека в една платформа за лява пропаганда със сериозно изкривяване на истината в полза на левичарство, на социалистически възгледи, на дисторсия на истината в крайна сметка. Това го преживях като посегателство върху свободата и върху истината. Не искам да говоря за другите неща, които ставаха в училищата, с възпитанието на децата, с квотите в университетите. И всичко това – в името на добруването, дегизирано като борба за равенство, за бедните, за угнетените… Така се прояждаше и корумпираше обществото отвътре. И това ме оскърби. Аз си мислех, че това свободно общество не може да си позволи да бъде завладяно от марксисти отново. Но социалистическата поквара или инфекция, как да го нарека, беше започнала да влияе върху това свободно общество. И както споменах, това ме наскърби доста.“