Необикновен спектакъл за бебета и деца до 3-годишна възраст ще има своята премиера на 15 април от 10 и от 11 ч. „Кой съм аз?” е разходка в света на животните, които децата виждат в книжките. Но нашите книжки са различни – в тях всичко оживява. Една малка гъсеничка се запознава със света и неговите обитатели, докато накрая, вече пораснала и научила много нови неща, се превръща в красива пеперуда. Емоционална среща отблизо с куклите и актьорите, изпълнена с нежност и топлина. А накрая малките зрители могат да разгледат куклите, да се разходят (или да попълзят) сред декорите. Зад проекта стоят Галина Савова (идея и режисура), Стефка Кювлиева (сценография), Петя Недева (музика). Участват актрисите Наталия Василева и Михаела Андонова.

- Галя, Петя, как се роди идеята за бебешки спектакъл и има ли той почва у нас?

Галя: Идеята ни е от години, откакто се срещнахме си, говорехме да направим нещо за най-малките.  И двете сме куклени актриси и логично се обединихме около идеята за спектакъл. Театър за бебета в България доскоро нямаше, но първите стъпки са направени - в Столичния куклен театър има, в Бургас – също. Аз направих едно в Благоевград и сега с Петя правим  спектакъл в Пловдив. Имаме още един проект, на който търсим къде да му дадем живот.

- Какво ще видят възрастните и какво ще възприемат бебетата?

Галя: За най-малките това ще е един хубав спомен. Дали музиката ще остане в техните главички, или куклите, дали цветовете, или животинките, които оживяват пред тях, всяко нещо е важно. Защото след време това усещане може да е причина отново да влязат в Кукления театър. Докато при големите – за тях според мен най-хубавото ще е преживяването с техните деца. Те ще са зрители на реакциите на бебетата си. Специфичното е, че тези представления се играят много близо до децата. Те могат да допълзят до актьорите, да докоснат куклите. Идеята е да не се страхуват, както става понякога в залата, когато осветлението угасне.  Тук не е така – те са на сцената заедно с актьорите. Ще седнат на възглавниците заедно с родителите си, ние ще играем, прожекторите ще осветяват и нас, и тях. Спектакълът ще бъде изцяло на фона на музика, което е много важно. Децата проговарят по-късно, но те запомнят, слушат звуци, запомнят движения, цветове.

Петя: В „Кой съм аз?” разказваме една извечна история  за пътя на растежа. За раждането, срещата с другия, израстването, през които преминава всяко живо същество. И малките, и големите ще се потопят в сюжета и всеки оттам, откъдето е стигнал, ще почерпи личен опит и преживявания.

- Кои животинки ще разказват историята в „Кой съм аз?”?

Галя: Не искахме да е животно, което всички знаят като зайчето или мечока. В обсъжданията с Петя търсехме онова живо същество, което в началото го виждаме едно, но после се променя. Така се появи гъсеничката, която по-късно става пеперуда. Гъсеничката се среща с други животни, става приятелка с калинката, но за съжаление не може да лети като нея. Не знае, че един ден и тя ще може да разпери крила.  Това са нещата от живота, както и в тази малка историйка, се случват.

Петя:  С много внимание, нежност и любов се прави този спектакъл. Защото всичко това попива в съзнанието на публиката.С такива чувства трябва да се подхожда към най-малките,  защото най-лесно и неусетно се изгражда отношението им към театъра. Първият път да е гушнато в майка си. Уж на друго място, но все едно си вкъщи благодарение на сигурността и спокойствието на майчината прегръдка. В спектакъла участват много инструменти наживо и после децата могат да се докоснат, да пробват и открият звуците, които издават. Може пък при по-големите ни зрители точно този контакт с инструментите да събуди интерес към музиката, който после родителите им да развият. Този спектакъл е и вид музикално общуване.

- В какъв декор се „облича” такава малка история?

Галя:  Решихме декорът да е като книжка. Всяко дете още в бебешката количка разтваря книжка. Няма значение дали просто разглежда картинките, или я гризка, дали си я носи като чантичка. Затова декорът е една голяма книжка – голяма колкото децата. Те ще могат да застанат до книжката, да станат герои в нея, да влязат в нея и да видят къде живее гъсеничката, откъде минават мравките. След края на спектакъла ще могат да пипнат абсолютно всичко.

Живеем във време, в което заради телефоните и таблетите деца и родители са толкова отдалечени,  а това е жалко. В един момент родителят казва: „ами то не говори с мен”. Как да говори като ти, докато е било мъничко, не си му разказал приказка. Не сте правили нищо заедно, а просто си подал един телефон да гледа нещо там и толкова.  Затова идеята на този спектакъл е родителят да влезе, да гушне детето си, да седнат заедно и просто да се усмихнат, да се успокоят и да видят една красива история с много музика.

Петя: Преживяването в театъра ще помогне и на тяхното общуване.  Важно е да не губим връзката с децата си.

- Петя, оказва се, че музиката има изключително важна роля и чрез нея се разказва историята…

Петя:  Завършила съм за куклена актриса в НАТФИЗ, но първото ми образование е музикално. Това ми дава възможността и знанията да прекарам сценичните идеи и през музикалното изкуство. Всички цветове и настроения минават и през смяна на тоналностите, на ритъма. Той ще се  променяппрез инструментите, които ще прозвучат. При една добра комбинация на всички тези неща наистина можем да помогнем на хората най-малкото да се почувстват по-добре.

Галя: Петя е като музикален художник. Тя има трудната задача да облече историята, така че целият този труд на другите – актьори, режисьор, сценограф, да звучи като едно цяло. Тя стои на нашите репетиции и през цялото време със синтезатори нарежда тоновете, гледайки ни какво правим. Ние я слушаме, даже актьорите по някое време казват: „Петя, свири, защото ни е много хубаво”.  А тя нещо си тропа, пуска си барабанчета кое животинче как да ходи.  Това е много ценно, защото така се пише музика – хубаво е композиторът да участва в процеса от началото до края. А не да напише три песнички и едно начало.

Петя:  За мен това е много ценно, много важно да изходя от самия екип, защото същото нещо с други хора ще прозвучи по различен начин. Всеки си е някакво тонче и не е хубаво да го  вкарваш в други, които не са толкова негови. Така се получава една естественост и благост. Музиката също носи информация в този спектакъл.

- То май това представление не е само за бебета, а и по-големите ще се забавляват…

Галя:  Така е. Ние ще издадем една тайна за приказката „Кой съм аз?”. Когато решихме, да я правим, аз я разказах на деца между година и половина и 5, с които работим в София. Споделих им, че нещо ми липсва, нещо не достига в тази история.  Децата са много сладки, когато възрастният сподели с тях, че има нужда от помощ. Ние дори не можем да си представим, но те успяват да помогнат по най-разумния начин.  Да посочат най-верния път. Така бе и в този случай - започнаха да предлагат.  Всяко дете си кръсти героя по неговия начин. Те ми помогнаха за историята как гъсеничката пада във водата и има опасност да я изяде рибката.  Сега постоянно се вълнуват какво се случва с представлението.

Петя: Те са ни коректив.

- Защо точно Наталия и Михаела влизат в този спектакъл?

Галя: И двете не са случайно част от спектакъла. Искахме актьорите да бъдат родители, защото те ще се срещнат очи в очи с родителите на бебетата.  Представлението не е толкова сложно ,но духът, който ще създаде, емоцията, която ще се преживее, спокойствието и любовта, които ще предаде, това е важното.

- Колко бебета ще присъстват на представлението?

Галя: Ушили сме 20 възглавнички, но тъй като за първи път се прави подобно нещо в Пловдив, тепърва ще преценяваме колко публика ще е най-подходящо  на гледа.

- 20 бебета ако запълзят към вас няма ли да излязат извън контрол нещата?

Галя:  А нас няма да ни има вече на сцената (б.а. смеят се).  Извън шегата това беше  най-голямото притеснение на трупата. Наталия и Михаела нямат такива тревоги обаче.  На мен ми е случвало това по време на представление и просто съм сменяла посоката на пълзящото бебе и то си продължава.  В момента, когато започне музиката, то сяда, започва да се клатушка.  Бебетата пълзят, клатушкат, посягат да вземат нещо интересно. Наистина е много забавно и непринудено.

- Създаването на театър за бебета е световна практика. Стъпва ли едно такова представление на някакви конкретни анализи какво ще запомни бебето, как да му бъде привлечено вниманието му, как трябва да е изграден спектакълът и колко да е дълъг?

Галя:  Правейки едно от представленията в София, дойде психолог, който разговаря с нас. След това попаднах в Монтесори детска градина. За да отида да преподавам, трябваше да отида на един курс. В един момент се оказва, че те не ми казват нещо повече от това, което знам. Имам опит. Тази историйка също я споделих с приятелка психолог и тя ме стимулира, че историята е страхотна и засяга важни за всички теми – за страха, за храната, за израстването.

Петя: Много важен е нашият опит, защото от години работим с деца в Монтесори градина и училище в София, както и с други детски центрове.  Имаше период, в който интензивно работех с деца на възраст от 1.5 до 7 години. Посещавали сме и педагогически курсове.  Смятам, че артистите са авангардът, те носят новите идеи. Когато чета някакви разработки по тази тема, всъщност вече съм го изпитала, видяла, направила.  

- Каква е реакцията на родителите?

Галя: Всички излизат усмихнати от залата. Търсят контакт с нас, казват, че пак ще дойдат. Казвам им, че това е много важно, даже задължително. Защото детето няма да си създаде отношение към изкуството с едно посещение в театралната зала.  Ако след две седмици дойде отново, ще стане да танцува.  На следващия път ще влезе в салона вече на „Мечо Пух” и ще знае какво го очаква. Трябва да има повтаряемост, да има разговор, да се правят много неща заедно.

Петя:  Ние артистите в Кукления театър имаме мисията да помагаме в това общуване, в заедността на родители и деца.

- Пандемията – как ви се отради този период, в който нищо не функционираше?

Галя: Когато се качих на сцената на Столичния куклен театър се разплаках. Мислех си, че никога няма да можем отново да играем.

Петя:   През пандемията преминахме през труден период – в чисто икономически план виждаш как доходите ти стигат до нула, а после падат и под нулата. Слава богу, с общи усилия и на семейството нямаше тежки сътресения. При мен в този период се получи едно ново начало, обновление някакво.  Спирахме да играем, но  пък имахме онлайн часове и това бе форма на спасение.  Не че може да замени живото общуване, но поне се случваше нещо.