Литературният живот през 2021 г. бе пъстър и пълнокръвен въпреки всички рестрикции, наложени заради пандемията. Някои от най-знаковите ни творци издадоха нови книги. Една от тях е романът на Недялко Славов "2020".

Четенето на книгата е смазващо преживяване. Тази  роман е емоционален валяк. Мисля, че ще разбуни читателските духове, така  както го стори и прочутият роман „Камбаната“ от същия автор. Романът „2020“ е единствен в съвременната ни литература, който бърка по болезнен начин в шизофреничния днешен свят.  Защо един творец пристъпва в полето на забраненото, накъде ни води настоящето, има ли мрачен план или пък надежда за бъдещето? За всичко това днес разговаряме с известния ни писател:

- След финалния акорд ми се щеше да ви попитам - всъщност какви са шансовете на човешкото да оцелее?

- За себе си засега не виждам особени шансове. И веднага, по асоциация, си спомням заглавието на онова стихотворение на Константин Павлов, казва се „Убийство на спящ човек“. Това заглавие май най-точно характеризира съдбата ни днес.

- Четейки “2020”, през цялото време си мислех - за кого е написан романът, за нас или за бъдещото поколение?               

- Първия ред написах,  когато ни заключиха -  спомняте си оня мартенски ден преди две години, нали? После продължих, докато накрая героите ми сами приключиха романа.

- Гротесков, дехуманизиран свят, една антиутопия - това ли е времето, в което живеем?

- Мисля си, че не се ли събудим, магията на света, дадена ни Свише, ще приключи. И ще ни връхлети Трансхуманизмът.

- Трансхуманизмът?

- Да, очевидно това е целта.

- Какви са уроците? Как вашите свободни герои от романа ще оцелеят и всъщност имат ли шанс?

- Героите ми  идат от самия живот и отразяват собствената ми житейска нагласа, а тя е, че винаги има изход.

- Защо посегнахте към нашето объркващо днес, за да разкажете история за утре?

- Не бих си позволил да пиша за нищо друго, освен за това което ни връхлита.

- Това е най-сложно написаният ви роман.  Четири сюжетни линии са навързани  в романовото действие. Дори един от главните ви герои е куче – Далматинеца. Именно той произнася моралната си присъда на съвремието ни. Защо животните, нашите най-добри приятели, се превръщат в наши морални стожери и ни питат: "Защо загубихте достойнство и как поклонихте глави"?

- За себе си знам това –  че сме единосъщни с Природата, но не сме центъра ѝ, а сме съставна прашинка от нея. Но някой много убедено си мисли, че като сме на върха на хранителната верига, сме и над върха на Природния смисъл. И бърза да ни натика в измисления си свят на Матрицата.

- Имам усещането, че тези особени хора на хълма имат своите прототипи – истина ли е?

-  Да, така е, има много прототипи в романа, но най-важният е Дановият  хълм. Неслучайно той е и на корицата и стълбите към него водят направо в събитията от книгата.

- Кое е най-страшното нещо днес според вас?

- Страхът от свободата. Няма по-страшен от тоя страх. Той ни е сковал днес. Напоследък много ме занимава една мисъл. За оня трагичен момент в националната ни история – времето, в което Христо Ботев слиза на Козлодуй и стига до смъртта си на Околчица. През целия му път (в тия 120 километра през робската българска пустош към четата се е присъединил цифром и словом само  1/един/ !!! човек), та през целия тоя път, който по някакъв начин уподобява този на Христос по Виа Долороса, Ботев е пресичал онемели български села с изгасени хора. Навсякъде са го посрещали и изпращали с омраза и с „Разпнете го!“. И защо ли? Ами защото е минавал Човекът (Ecce homo), който е разбутвал робския им страхлив покой. Ето това е омразата към свободата, към свободната воля, към свободните хора. А без нея, свободната воля на свободния човек, не може да е получи синергия  с  волята на Твореца, който ни е създал. “Романът  ми „2020“  е точно за тези свободни хора.