Атанас Хранов открива поредната си вълнуваща изложба "Сънят на аргонавта" днес - 13 май, в столичната галерия "Ракурси". Художникът показва 18 творби - две от тях са с по-големи мащаби 135/200 см и 135/135 см., а другите са в обичайните за пловдивчанина формати. Експозицията може да бъде разгледана до 9 юни.

-Г-н Хранов,какво ще види публиката в новата ви изложба?

- Този път са само живопис основните неща, има някои и от моите обекти, но те са вън от темата. Заглавието "Сънят на аргонавта" дойде естествено от Александър Секулов, който най-упорито продължава да ми помага и да пише текстовете към изложбите. Да е жив и здрав този аргонавт! Картините ми са вдъхновени от вътрешните светове, страховете, победите, върховете и спадовете, през които всеки търсещ човек преминава. И всъщност като се замисля, не сме ли ние аргонавти? Малко закъснели в историята, но в крайна сметка не е ли същото? Плаването, откриването, стремежът да събереш най-големите герои на твоя кораб "Арго", извадени от себе си, естествено! Тях няма откъде да ги вземеш освен от душата си. Е тук-таме идват отнякъде, както в случая със Секулов. После идва търсенето на това златно руно, което се оказва абсолютно ефимерна величина и стойност, защото в крайна сметка в самия мит няма щастлив край.

- Означава ли това, че често хората са устремени и търсят нещо, което се оказва една илюзия, една безсмислена цел?

- То това е интересното, че в крайна сметка целта може би не е оправдана, но пътят е важен. Докато стигнеш до тази цел, ти, минавайки по пътя към нея, всъщност натрупваш още много други цели. И вероятно те са много по-важни и по-интересни от едно златно руно.

- Към тези цели ли е устремено вашето друго пътуване - търсенето?

- Да, търсенето в неговото многообразие, защото в него има и тази напориста агресия да преодолееш себе си, но също така има и този по-сдържан тих страх от провала, от някаква несигурност ще успееш ли или не. Тези неща вървят ръка за ръка. В крайна сметка, както е казал класикът Секулов - за да развиеш нещо, първо трябва нещо да навиеш. И това е абсолютно вярно. За да разбиеш и една теза, първо трябва да навиеш нещо в себе си, така че да стигнеш до нея.

- Какво вижда капитанът от носа на кораба, когато пътува към тази своя си цел?

- Вижда себе си - разколебан образ, съставен от много части, от много елементи. Защото когато си срещу себе си, няма от кого да се криеш и няма пред кого да се представяш в по-добра светлина. Такъв си, какъвто си.

- Как човек успява да се пребори със своите страхове, със самотата, как ги преодолява? Успява ли?

- Трябва да успява, длъжен е, защото иначе историята няма да върви напред, а ще замръзне на едно място. Това да преодолееш себе си е най-силното предизвикателство.

- А как се случва това през изкуството, защото вероятно там съпротивата е още по-силна?

- Така е. Истината е обаче, че няма точна рецепта. Става по на-различни начини - понякога и Господ помага, а в други случаи е резултат от инат. Даже много често е въпрос на инат. Много е лесно да се откажеш и да потърсиш някаква по-стандартна съдба и път. Но когато го приемеш това като мисия, не като работа и средство за оцеляване, нещата стоят по друг начин. Между другото Мирослава Кацарова беше казала нещо, което много ми харесва: "Това да завършваш нещата, е едно специално качество, което да го имаш. Да ги измисляш и да ги формулираш е едно, но да ги закараш до успешен край, това вече е едно специално качество". Точно така е.

- Тоест вашите картини са облеченият във форма и цвят процес, в който опознавате своя вътрешен свят, своите колебания и търсения?

- Точно така и това е всичко, което съм навил в себе си живеейки, за да го развия после в изкуство. Надявам се публиката да открие в тези картини онова дълбокото и съкровеното, което съм разкрил от себе си. Дай боже да ги докосна. Иначе като всеки човек на изкуството и аз преминавам през своите колебания и настроения. Особено заради това, че имах премеждия с придвижването си с картините. Развали се бусът ми и се наложи да търся помощ. Едно такова нелепо стечение на обстоятелствата малко разсейва, но както виждате старото момче, аргонавтът, няма да се предаде. Ще посрещна гостите си, ще си поговорим и всичко ще бъде наред.

- Приемате ли подобни случки като знаци?

- Предпочитам да го приема като битова случка, а после ще мисля дали е било знак. На мен на няколко пъти са ми се случвали такива неща и са били знаци. Имам една много емблематична история. Пътувах към Варна, за да прибера една изложба, на която не се беше продала нито една работа. Придвижвах се аз посърнал, без никакво настроение. Навън бе горещо. Бръмчах към Варна и след Бургас има едни възвишения с много завои нещо каза "пук" и колата замина. Приятел ми помогна - намери пътна помощ и сервиз в Бургас. Майсторът за секунди отстрани повредата и дори не ми взе пари. Колата се оправи, но аз вече бях в такова настроение, че си казах: "а, не, не ме интересува, отивам в Созопол при капитан бате Стефко да изпия едно узо. Кой ще прибира изложбата, не ми пука". Видяхме се, поговорихме, пийнахме, хапнахме и на другия ден си взех количката и се прибрах в Пловдив. Зарязах картините. Ден по-късно обядвам в едно ресторантче и се обажда галеристката от Варна и казва, че е продала една картина. Зарадвах се много и реших да почерпя. Поръчах една бира на непознат за мен човек. Още не я бяха донесли и звъни галеристката пак: "Наско, продадох още две". В крайна сметка до края на деня 70 процента от изложбата бе продадена. Ето след тази случка как да не кажеш, че няма знаци?