Режисьорът Асен Шопов се завърна на пловдивска сцена с премиерата на спектакъла "Майстори" по Рачо Стоянов. Представлението ще се играе на 28 януари, на 11 и 12 февруари в Драматичния театър. Роден е в Брестовица на 16 февруари 1933 г. През 1956 г. завършва актьорско майсторство, а през 1962 г. режисура при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. През същата година дебютира на сцената на Драматичния театър в Димитровград с постановката „И утре е ден“ на Георги Джагаров. Актьор е в Драматичен театър – Сливен и Държавен сатиричен театър. Последователно е режисьор е в Драматичните театри в Димитровград, Хасково, Бургас, Народен театър, Драматичен театър - Пловдив, Театър 199. 

- Маестро Шопов, спектакълът „Майстори” е поредното ви завръщане в Пловдивския театър. Какво е усещането и защо избрахте точно това заглавие? 

- Не куртоазно, а от сърце искам да благодаря за вниманието, за жеста на театъра към мен - сега с „Майстори”, а преди това и с „Да провреш под дъгата”. На моите години всяко занимание с театър е своеобразно прощаване, не може до безкрайност да продължава това. Затова ми е изключително важно, особено когато имам възможност да поставя пиеса, която аз искам, а не репертоарна. Вече не бих могъл да тичам по театрите и да правя нещо заради самото правене. Поставям с идеята, че нещо не съм свършил.   И тук е парадоксалното. Правил съм „Майстори” много пъти, включително и в Пловдивския театър през 1971 г. Дори в летописа на на Стефан Янков е отбелязано, че представлението е гостувало успешно в Полша. 

Това повторение  има смисъл, когато е опит да се реализира произведението плътно, догонвайки всичко, което е било пропуснато по една или друга причина в предходните представления. Всяка постановка реализира нещо и нещо не успява. Повторението е и поредният опит да се впише произведението, което е една класика, в днешния ден. 

Аз гледам на пиесата „Майстори” като на фигура, която с единия си крак е стъпила в 1838 г. във Възраждането, а с другия – в днешния ден. Пиесата иска да коментира това, което ни засяга днес. Това, което става на улицата днес. Ако щете – това, което става в Щатите. Скандалът е просто илюстрация на конфликта в пиесата на тема – „стига, майстори, с това безобразие, което вършите, нарушавайки правила, норми, закони, морал, принципи”. Тоест идеята ми е да напусне произведението рамките на сюжета и да влезе в коментар на смисъла днес за нас. 

- Затова ли Найден е облечен в червено, а Живко - в синьо, като отправка към съвремието ни? 

- Уловили сте намека. Имах желание така да прозвучи, макар че и турското синьо, и керемиденото топло червено са характерни за нас - българите. По стечение на обстоятелствата, точно както в пиесата, могат да се срещнат два характера, две позиции, два полюса, две гледни точки, но ако щете и в груб политически смисъл – два цвята. 

- В спектакъла обръщате действието на пиесата – финалът става начало. Защо? 

- И това решение е в същия контекст, в желанието, излизайки, почвайки представлението, да кажем: „ето затова играем тази пиеса, защото днес тя ни засяга”. Тоест – еди кога си, в миналото, се случи еди какво си, а то е валидно и днес. Днес ние вършим същите безобразия, които предизвикват обща реакция в пиесата: „майстори, стига с това”. И това „стига” засяга всички аспекти на нашия живот днес. 

Сюжетът, интимният характер на пиесата между трима души – двама мъже, влюбени в една жена, е само сюжет. Той остава вътре в черупката, а това, което се стреми представлението да предизвика, да коментира като възприятие, е друго. То е – не можем да се отървем от нещо, което носим със себе си като народопсихология, като състояние, в което се намираме. Това е най-грубо казано. 

Повече от 30 години мелим на едно и също място и не можем да се освободим. И все говорим за добро поведение, което отсъства, което не се реализира. 

- Говорите за по-общо възприятие на тази история. Тогава символ на какво е Милкана? 

- Милкана е сложно присъствие. Нямам предвид непременно представлението, имам предвид и самата пиеса. Тоест – пиесата като материя се обръща към хората на творчеството. В най-различните си човешки прояви, във всички творчески аспекти съществува импулсът на зареждането. 

Не е случаен препинателният знак на финала на пиесата: „в нея живееше нашето майсторство и с нея умира. Сега вече ние загинахме като майстори, след като я убихме”. Така че способността ни, склонността ни да убиваме това, което ни вдъхновява, е проблем. 

- На какво искате да кажете „стига”? 

- На всичко, на всичко, на това, което става на улицата. Точно затова „Майстори” би могла да бъде погледната като битова пиеса, но не само. Това, което ни кара да кажем, че е една от най-хубавите ни пиеси, е нейната обществена значимост. Тя ни засяга и ни засяга в библейски план. Когато крещиш по адрес на поведението на двама души - един Юда, който завижда на Христа. Това разпъва пропорцията на пиесата като значимост. Това я прави бих казал най-хубавата българска пиеса, която е преживяла времето, преодоляла го е, и се е превърнала в класика.                                                 

И това има своите корени. Рачо Стоянов пише пиесата. Тя не е съвършено произведение, носи белезите на драматургичния опит. Ценното е, че той не си изсмуква от пръстите историята. Той взема една истинска случка – облог на майстор и калфа в Трявна през 1808 г. Майстор Димитър Ошанеца и калфата Иван Бочуковеца се състезават да изработят тавани слънца в две от стаите на Даскаловата къща, за да покажат кой е по-добър. Тази истинска случка, превърната в пиеса, попада в ръцете на Николай Масалитинов и Николай Лилиев през 1934 г. Първият преструктурира пиесата, а вторият я прави перфектна като литература.  И този текст е като музикално произведение. 

- Направи ми впечатление, че Живко влиза в дома на майстора, от който се е учил, за да поиска прошка, а е толкова гневен. Хвърля бохчата и съвсем не изглежда смирен и разкаян. Защо? 

- Той е хвърлил нещо още в Одрин, нещо още в миналото, научавайки, че Милкана е жена на Найден. Това е поведението на човек, който е загубил. Напуснал е преди време дома си и е загубил и любовта си. 

В реалността мнозина – немалка част от цяло едно поколение, напусна България и отиде по света. Това е съдбата наша, проблемът ни. Живко е персонаж, но Живковщината е нарицателно. Всеки, който е избягал, е отприщил бента, напуска с негативно отношение към държавата с идеята, че тук не може да се живее. Връща се, научава, че нещо е загубил и е яростен, хвърля. Този жест не е случаен – той е отношение. 

Живко се връща и е като паун, демонстрира: „изгонихте ме, защото не правя това, което е канон, а си позволявам да проявя творчество”. В това не виждате ли явлението – дори и чисто идеологическото. 

Вие сте млади, но аз съм преживял живота си в това. Да слушам непрекъснато за идеологически вредни неща: „променете това, забранете това, махнете това”. Тоест – всичкото ни 50-годишно присъствие в театъра беше усилие да се надхитря, да се излъже, да се заобиколи в пряк текст или в интонация, или в намек. Живко се е изправил срещу това.

Знаете ли за онзи пласт деца на величия, които винаги стояха на първи ред? 30 години се въртим в едно и също нещо в реалния живот, а в пиесата тези 30 години се дължат на Найден, който е син на майстора и се ползва от общественото си положение. Виждате ли, че не е просто сюжет в пиесата, не е бит в пиесата, а е явление? 

Две творчески фигури, очевидно и двете носят някаква степен на талант, но единият е традицията – правиш това, което е правил баща ти, а другият носи вдъхновението на човека на изкуството, който няма граници.

И между тях има не просто една жена, не една любовна връзка – обичала единия, пък се оженила за другия, а вдъхновение, творчество. И в конфликта си те го унищожават, убиват. 

Това се случва и в живота. Затова ние не можем да направим потребната крачка. Ние унищожаваме непрекъснато нещо помежду си. Ще бъда вулгарен – единият седи в едната сграда, другият – в другата. И не искам да казвам цинично какво си мерят. Каква обществена достойна работа вършат? И тези на улицата, които крещят, са с правото да изискват промяната, но се оказва, че не са наред. И няма да бъдат наред в процеса на изборите, ако не проявят всичката си енергия, ако не заложат всичките си изисквания.  За добро или за зло това е формата на демокрацията. Народът обаче е важен, той е този, който може да се изправи и да каже „това искам, това не искам”. С криене няма как да се получат нещата. Тоест виновни сме си ние за всичко. 

Така не е в рачостояновата интерпретация, така е в жизнената случка, която живеем.

Фотография: Георги Вачев