Художникът Ангел Гешев открива изложба „Времето…“ в галерия „Аспект“ на 12 ноември със вернисаж от 17.30 до 19 ч. Експозицията представя повече от 42 творби с разнообразни формати, композиции и техника – живопис, графика, колажи, някои на платно, други върху фазер или върху каширан картон - подложки от Китайското ателие на Гешев, извърнали доста път, докато пристигнат в Пловдив. Най-силно в експозицията се открояват шест големи вертикални творби, рисувани върху азиатски ръчни - копринени хартии, допълнени от по-малки по размер платна, повечето от които не са показвани досега, както и някои от най-новите работи на автора върху дърво. 

- Г-н Гешев, предстои ви откриването на изложба „Времето“. Разкажете за работите в нея. 

- Тази изложба е под мотото „Времето“ – времето като понятие, времето в нас, отминалото време, времето, което ни предстои. Показва миналото, настоящето и бъдещето през моите очи. Някъде в това пространство, в което се намираме. Това е една съвкупност от неща, които показвам в момента. 

Ще ви дам пример за това пътуване във времето. Големите работи в изложбата всъщност са неща, които си донесох от Китай, като подложки. Рисувани са там върху китайски хартии и сега е дошло времето да ги довърша. Те са много работени, за да добият своето финално послание. 

- Връщайки се назад във времето открихте ли нещо и като артист, и като човек, което сте позабравил, или сте загубил, или пък нещо ново, което ви изненадва? 

- Разбира се, има го и преоткриването на себе си и вглеждането в себе си. Това, което ти си преминал в професионален план от Москва, през Китай и сега. И едно връщане обратно към всички ценности, които си имал и си се опитвал да претворяваш в изкуството си. Обаче сега това се случва вече с един съвсем друг поолегнал поглед на художник, достигнал до някакви по-сериозни познания в изобразителното изкуство. И доказал се много повече в изобразителното изкуство като автор. 

Но това детското търсене и експериментът пак си остава. Може би това е точно в вглеждането вътре, в това минало като начало на творческия процес.

 

- Извървявайки този път назад, с какво ви зарежда занапред? 

- Зарежда с най-хубави чувства. Това са едни прекрасни спомени. Младостта, както всички на тези години вече знаем, е една невероятна емоция, търсене, борба, самодоказване. Зарежда с една много голяма енергия. Връщайки се към спомените, към детството, и виждайки тези картини, които съм правил в миналото и ги награждам днес, ето това е залогът  за бъдеще. Явно съм имал предвид нещо подсъзнателно, за да донеса толкова много подложки, недовършени картини, които в момента довършвам със съвсем друг поглед. 

Явно тези 10-11 години, които съм в България, са ми се отразили по-добре, за да ги извадя тези неща от старите тубуси и да почна да ги работя. 

- Не се притеснявате да се променяте, да експериментирате, но имате нещо неотменно в работите ви – символите глаголически букви… 

- Символиката е основната движеща тема при мен. Има я още в началото, в московския ми период с глаголическите знаци, говоря за средата на 80-те години  на 20 в. и така до днес. Когато тази символика се появи в моето творчество, не беше актуална тема. Много рядко някой се обръщаше към нея, към облата глаголица. А аз се забавлявах да я рисувам. Така е до ден днешен. 

Но, от друга страна, това е една много малка част от промените в мен. Защото аз имам работи, които не ги показвам и не съм ги показвал. Например правя едни книги от 150-200-годишни дървета, една нова серия, която не можах да направя обемно. Мисля да направя 20-тина неща и тогава вече, на един път, ги покажа. В тази изложба акцентирам върху големите хартиени работи, които в момента ще покажа и това е най-новото.

 

-  Много художници казват: „когато вляза в ателието се самоизолирам, мисля или отдавам се на емоции“. А вие казвате „забавлявам се“… 

- Ами за мен е забавление. Наскоро си говорих с един приятел и колега и му се оплаквах, че имам само ден и половина-два в седмицата, в които отивам до ателието ми в Пещера и бачкам почти по 25 часа. Тогава той ми даде другата гледна точка – че по този начин имам шанса, пет дни нищо да не рисувам и да осмислям нещата. А после като вляза в ателието – да ги реализирам, защото в нередки случаи се получава едно зацикляне, когато човек е постоянно пред статива. 

И наистина, може би този шанс, който ми дава моето естество на работата – от една страна да развивам галерията и да се задълбочавам в мислите си в нещата, които ме вълнуват преди уикендите, които са творческите дни. 

- Какво ви отнема това, и какво ви дава това, че съчетавате тези две функции на галерист и на художник? 

- Като галерист имам шанса да се виждам с много приятели, много различни художници, много нови артисти. Това е много интересно, обогатяващо от една страна. Научаваш различни човешки истории, които се случват около теб.  От друга страна, работата с хора винаги изтощаваща. И човек намира спокойствие, когато седне и си твори неговите неща. Тогава вече си сам със себе си.

 

- Какво друго ви прави щастлив, освен работата? Как се откъсвате от битието на артист и галерист?

- Шофирането, колкото и е странно да звучи. 

- Шофирането? В други разговори сте разказвал, че в Китай то е било истински кошмар… 

- Там дори и не съм си помислял да шофирам, дори нямах кола.  Такситата бяха безумно евтини и ми спестяваха безумния трафик. Там наистина е страшно и можеш да получиш инфаркт директно зад  волана. Имам предвид начина, по който те карат, така че много по-безопасно. 

Аз говоря за шофирането в България, която е невероятно красива. Това, което виждам, ме кара постоянно да се наслаждавам. Да шофирам, да гледам. Понякога го правя безцелно. Ей така, да наблюдавам, да съм някъде в Родопите, просто да почивам се по този начин, да се радвам. 

- Кое е последното местенце, което посетихте без предварителен план? 

- Връщах се от Варна и минах да си купя при един познат едни дървени материали за книги в Елена. И оттам през един проход минах и честно казано, въпреки че нямам проблеми със завоите, се изморих. Но пък каква гледка – прекрасна, толкова красива, че те успокоява. Зад всеки завой изкача нов пейзаж, истинско удоволствие. 

- Пак споменавате за тези книги. Какво представляват те? 

- Това са книги, които се правят по поръчка. Един ден Мимо Райчев ме покани на премиерата на своя книга. Отидох и като се заговорихме, му споделих, че и аз правя книги. Той се засмя и ми отговори: „Правиш книги? Няма нищо публикувано в интернет“. Тогава го заведох в галерията и му ги показах. Райчев само каза, че е добре, че не ги показвам в социалните медии, защото все ще се намери някой, който да ми открадне идеята. 

А тези книги носят много лични послания, индивидуални са. Изработени са от много старо дърво. Дърво от бутнати стари плевни , което се обработва, и едни панти от стари съветски оръжейни сандъци. Вътре са изрисувани в моя дух и са изписани с глаголически букви. Някои от тези книги тежат по 8-9 килограма. 

Едно време царските офицери са имали такива походни икони, които са пренасяли в персоналните си палатки. 

Като бях на Атон преди година, си намерих едни страхотни дървета – ягодово дърво, с особен червен цвят. Питах да ли мога да взема. Разрешиха ми. От тях направих такива малки книжки. 

- Какво ви  предстои след тази изложба?

- Имам едно предизвикателство. Направих една работа. Тя е 3 метра хоризонтал на 80 см. Минавам на абсолютно големи формати. Не знам защо. Имам идея догодина или 2027 г. да направя серия изложби в държавни галерии с 60-80 работи голям формат.