Адама Диоп е френски актьор със сенегалски корени. От години той играе на най-големите театрални сцени във Франция включително и в Комеди Франсез. Снима и в киното и телевизията. Диоп е в Пловдив за участие на фестивала „Сцена на кръстопът” с „Разстоянието” на автора на пиесата и режисьор Тиаго Родригес.  Спектакълът, в който си партнира с младата френска актриса Алисон Дешан, откри тазгодишното издание на един от най-престижните театрално форуми в света – този в Авиньон. А привилегията да гостува под тепетата дължим на факта, че Пловдивският драматичен театър е копродуцент на „Разстоянието”. В две поредни вечери - на 17 и 18 септември, той се срещна с публиката в голямата зала на Драматичния театър.

С Адама се срещаме, за да си поговорим за онова, което създава дистанция между нас и има ли начин да я преодолеем през любовта и споделянето.

- Адама, добре дошъл в Пловдив. Вече имахте среща с публиката под тепетата и с екипа на театъра, какви са впечатленията ви?

- Почувствах много голяма концентрация в публиката, слушаха ни внимателно. Във  Франция има хора, които се смеят по време на спектакъла, а тук интересното беше, че пловдивската публика усети, че това представление е тежко, мъчно и драматично. Всъщност красотата на това да пътуваме с представленията си е, че можем да усетим по съвсем различен начин как публиката ги слуша и приема.

Бяхме посрещнати изключително добре и от партньорите ни и домакини от Пловдивския театър. Вчера на вечерята след спектакъла споделих колко рядко се случва човек да е така добре приет. Това се случи от мига, в който стъпихме на летището и след това в театъра. Наистина гостоприемството е страхотно. Беше прекрасна среща с целия екип на театъра, Александър Секулов беше с нас, Диана Добрева беше с нас. Беше прекрасно.

- За какво си говорят хората на изкуството по време на тези неформални срещи?

- Това, което ни беше интересно, е как функционира Пловдивският театър и въобще театрите в България. Например тук има постоянни трупи, а във Франция е доста по-различно. Ние имаме страшно много независими театри, трупи, екипи и актьори, които работят с режисьорите, но не е както тук.

- Има ли подкрепа от страна на държавата към такива частни компании?

- Имаме една специална система във Франция. Трябва да си работил определен брой часове през годината и когато ги събереш, попадаш в тази система. Тогава, през месеците, в които нямаш спектакли, държавата ти плаща. Това е огромна подкрепа за независимите артисти.

- Живеем във времена на разделение като на различни планети, с различни философии и най-страшното с примирение за обеценения човешки живот. Какво е разстоянието, което дели хуманността и любовта от агресията и омразата?

- Аз смятам, че ние живеем в държави, в които политиците управляват чрез страх. И, разбира се, има един инстинкт в хората да искат да се защитят от страха и от риска да срещнат някой, когото те не познават. Било то от различен град или от различна държава. В недалечното минало чужденецът се възпремаше като човек, от който можем да научим нещо, нещо, което носи със себе си. Сега вече не е така. Сега чужденецът носи страх. Винаги е много лесно да обвиниш другите и да кажеш, че проблемът е в тях.

- В този момент ли се появява отчуждението?

- Да, виждаме, че има все по-голяма дистанция. Хората говорят все повече, че искат да си затворят границите. Много е трудно да се говори, че всеки един ще си остане защитен в собствените граници. Видно е, че крайно десните партии набират сила навсякъде и тяхната първа цел е точно това - да сложат граници, да установят дистанция.

- И какъв е отговорът на изкуството?

 

- Това е късметът, който имаме ние - артистите. Може би никога нямаше да имам шанса да бъда в България, ако не беше "Разстоянието". Самите зрители могат да видят, да усетят, да разберат, че това, което виждат по телевизията, не е толкова страшно. Има нещо много силно в театъра - когато видим един персонаж на сцената, дори и да е някой, когото не познаваме, идва отдалеч с непозната за нас история, благодарение на преживяната емоция, можем да разберем, че всъщност много си приличаме.

- Една от най-важните роли в живота на един мъж е на бащата - как оцелява любовта от разстояние, разкъсана между две планети? Обречена ли е тя?

- Това, което е много интересно в спектакъла, е, че наистина има голяма дистанция между две планети. Но всъщност първото отдалечаване между бащата и дъщерята е от времето, когато са живели заедно. Спектакълът говори за това. Накрая се оказва, че дъщерята трябва да заживее на Марс, за да започнат да контактуват и да се опознаят.

- Кое спасява тази любов, как двамата герои намират пътя към себе си?

- Първата роля е на комуникацията. Любовта винаги е била присъствена между двамата, но тъй като има прекалено много неща в живота - починалата майка, проблеми в обществото, липсата на работа, стрес, правят така, че дори понякога толкова просто нещо като да си кажем нещо е много трудно. Например - те никога не са си говорили за факта, че майката е мъртва. И сега, когато ги дели такова разстояние, тя започва да се пита защо не се е състоял този разговор. Най-накрая дистанцията им позволява да започнат да си говорят и да разберат, че любовта винаги я е имало.

- Това ли е пътят да преодолеем дистанцията между хората - говорейки си?

- Отново искам да кажа, че в основата на тази дистанция е страхът. Родителите също имат своите страхове в едно много комплексно общество с много опасности - социални медии, изкуствен интелект. Всичко това, което родителите не могат да контролират. Смятам, че и родителите, и децата, трябва да намерят една златна среда за комуникация. Защото в противен случай всеки си остава в неговия свят, на неговата планета, и не разбира другия. Родителите, разбира се, трябва да проумеят, че в един момент, че децата им растат и започват да правят, каквото си искат. Пътуват, намират любовта, професията. Но също така децата трябва да разберат, че е нормално родителите да се притесняват.

- Вие как съхранявате себе си на фона на всички тези страхове, които ни дистанцират едни от други?

-Всички актьори са много различни, когато става дума за това. Аз се чувствам като един занаятчия, който в ателието си хваща едно голямо дърво и от него прави маса. Моите инструменти са моите думи, поезията, литературата. Спектакълът става моята маса. Вярно е, че доста често темата в един спектакъл или в един филм е нещо, което ние - актьорите, преживяваме в себе си. И е трудно да се дистанцираме от образите.

Тогава работата става комплексна и се изискват усилия, за да се предпазиш.

- Вие снимате и в киното. Къде се чувствате по-добре и нещата е случват по-интензивно?

- Аз съм играл много в театъра и го обожавам, защото мога да работя върху един персонаж с години. Докато в киното изведнъж, когато снимките приключат, ти оставяш образа зад гърба си. Например през юли играехме "Разстоянието" в Авиньон и колкото повече време минава, толкова по по-различен начин можем да видим спектакъла и той да се променя. Има една много особена емоция, когато си пред публика. Тъй като границата между фикция и реалност е много тънка, имам един любопитен пример. Децата, когато видят в театъра герои да се прегръщат, казват "ау". Когато това се случва във филм, от екрана, няма такава реакция. Просто заради дистанцията!

- Как виждате нашия свят през 2077 г.?

- Аз съм оптимист. Когато погледнем напред - в бъдещето - се страхуваме от икономиката, политиката, екологията, войните в света, изкуствения интелект. Но аз дълбоко вярвам, че ако ние не гледаме света през нашето тясно прозорче на име Франция, България или Сенегал, светът е едно голямо богатство. Цялата тази глобалност има красота, защото срещите са възможни, запознанствата са възможни, надеждата е там, любовта може да е там, колаборациите, приятелтвата. Благодарение на моята работа съм пътувал по света и това ми позволява да почувствам, че всички ние сме човеци. Расизмът, например, е проблем в нашето общество, но пък от друга страна ги има приятелството и любовта. Те дават надежда. Смятам, че ние на тази земя имаме един наистина голям проблем всички заедно и той е екологичният. Разбира се, че всеки има своите локални проблеми, че те са различни във времето, но големият упадък на човечеството е именно провалът му в екологията.

- Какво пази в актьорското си чекмедже Адама Диоп? Кои роли, пиеси, които искате да изиграете?

- Няма много неща. Обожавам срещите и обичам да не знам предварително. Обичам тепърва да откривам  текста, режисьора, ролята. Например - аз не можех да мечтая за ролята в "Разстоянието", защото тази пиеса не съществуваше. Но моята среща с режисьора Тиаго Родригес беше много силна, много важна и ние имахме желанието да се открием и да работим заедно. И ето - моята и неговата мечта заедно родиха "Разстоянието".

- Благодаря ви за отделеното време и ви пожелавам да опознаете Пловдив и да се влюбите в него.

- Благодаря ви и аз и ще си призная, че вече съм влюбен в Пловдив.