За пети път Пловдив посрещна в галерия „Signa”  известният художник и ръководител на катедра „Живопис” в НХА проф. Кирил Божков и неговата самостоятелна изложба. С нея той отбелязва 60-годишния си юбилей, поставяйки й заглавие  „60 и т.н.”. Разпознаваемият почерк на живописта му не остави безразлична публиката, която беше дошла, за му се наслади. Защото цветовете и светлината в картините завладяваха всеки поглед с истинността си, а изобразените фигури изглеждаха не като рисувани, а като истински пълнокръвни същества. Изложбата ще продължи до 31 октомври. 

И сред цялата тази обстановка на естетика, жизненост и колорит, проф. Божков избра да сподели няколко думи специално за читателите на Traffic News.

- Проф. Божков, добре дошли отново в Пловдив! Как можем да тълкуваме използваните цветове в картините –  като отразяващи духа на творбата, характера на автора или нещо съвсем различно?

- Здравейте и благодаря, че съм тук! Вижте, характерът на автора е едното, което отразяват, а духът на творбата е другото. Духът е свързан с нещо конкретно, което авторът решава да нарисува или най-често – с някаква емоция, която го движи. Това определя и колорита.

Аз в момента съзнателно избирам по-голяма цветност и светлина, в сравнение с по-младите ми години. Защото с времето човек, особено когато е в момент на духовно търсене, си дава сметка колко е важно самият той да носи съответната настройка, за да може да я предава на останалите. Затова цветовете могат да отразяват и нагласата, която рефлектира в колорита, в светлината в картината и дори в настроението от темата.

- В този ред на мисли според Вас обществото ни в момента в какъв цвят е?

- Ами аз малко се отдръпнах от така наречената политика в България, защото като повечето българи сметнах, че наливаме някаква енергия в съд без дъно.

А колкото до цветността в обществото – има едни неща, които са отразени и в миналото, най-вече в народното творчество. И то е, че народът ни е много здрав, много дълбок. На него злободневието и временните ситуации трудно могат да му повлияят дълбоко.

Смятам, че макар в България нещата да са трудни, все пак в хората живее един много здрав дух, който е доста шарен и жизнен. Той може да не блести в момента, но аз много силно вярвам и съм се убедил, че хората го носят и се опитват да го съхраняват, сякаш чакат да дойде момента, в който той пак свободно ще бъде показан и изявен.

А и да Ви кажа честно, виждам, че това шарено и жизнено в масата на българския народ се проява както в по-лични изяви, като една самостоятелна изложба, така и в по-масови събития, като народно хоро. А хората обичат да играят хора, да пеят. Това също е един превес на позитивното в духа. И затова смятам, че така нареченият цвят на обществото се съхранява в една позитивна посока.

- А според Вас човека ли избира да се занимава с изкуство, или изкуството избира човека?

- Много ми е трудно да говоря от името на хората, които се занимават с изкуство. Но наблюдавайки и връщайки се към своето начало и развитие, смятам, че в някаква степен изкуството избира творците. Така нареченият подтик да се започне и да се продължи даден процес сякаш се подава отвън. Друг е въпросът, че се подава на доста хора, но пък не всички му обръщат внимание.

Смятам обаче, че не би било нормално някой да щракне с пръсти и да каже, че от утре вече е художник. Това е нещо, което явно е живяло, макар и неосъзнато в личността, дори в пластовете на тази личност. А тук вече нещата са свързани с това как е устроен човешкият живот и съществуване. Някои вярват, че има връзка с прераждания, други – с висши сили, с Бога. За мен има един Бог, който решава кой ще бъде политик, кой ще бъде ИТ специалист, програмист, художник и т.н. Не всеки би могъл.

- А понеже споменахте, че подтикът към изкуство идва отгоре, според Вас какви качества трябва да притежава един човек, за да реши изкуството да се довери на точно неговите ръце?

- Аз съм дълбоко убеден, че процесът е взаимен. Преди малко казах също и, че ако човек получи някакъв подтик да рисува, пее, пише и т.н., но не му обърне внимание, няма да се получи. По принцип процесът напомня игра на пинг-понг – духът идва, ти връщаш енергия, после той на теб и т.н. И в този ред на мисли намесата на човека в създаването на едно произведение е съществена и напълно равностойна на тази на изкуството.

- Вие освен художник сте и дългогодишен преподавател. Какъв е съветът Ви към младите хора, които се занимават с изкуство?

- Основното ми разбиране като преподавател, е, че младите хора трябва съзнателно и доброволно да направят собствения си избор да вървят в дадена посока. Аз не вярвам в трайността на това някой да те ръководи и постоянно да те стимулира отвън. Нещата трябва да бъдат дълбоко вътрешно изживени, за да бъдат силни, истински и трайни.

В противен случай ще работиш, докато някой те стимулира, било преподавател, близък или пък някакъв материален фактор. Ако мотивацията изчезне, спираш и ти. Докато, ако го превърнеш в своя същност и работиш върху него по такъв начин, че то да бъде част от тебе, каквото и да се случва, то ще продължи да бъде твоя същност и в даден момент ти ще може да се облегнеш на него в трудни моменти, в щастливи моменти, когато трябва да се препитаваш или да напоиш духовните си интереси и потребности. Изкуството се отплаща много, ако ти даваш от себе си и го култивираш.

- И за финал ми се иска да завършим с един мой много любим въпрос. Професор Божков, какво щеше да Ви каже малкият Кирил, ако можеше да Ви срещне днес?

- Знаете ли, скоро си бях преснимал кадър на малкия Кирил от детската градина и си направих колаж със снимка на сегашния Кирил (смее се). Мисля, че има много щафетна връзка между двата образа. Но сякаш сегашният Кирил е станал прекалено шлифован, докато онзи гледа по-сърдито и сякаш изглежда по-самостоятелен, въпреки че е малък и е зависим от всички.

А сегашния Кирил го наблюдавам и го усещам как се е научил хитричко да излиза от трудни ситуации, да прави комплименти, да подхожда рационално. И това донякъде ме озадачава, защото мисля, че много трябва да се внимава с тези неща. Наистина, успехът е хубаво нещо във всичките му аспекти. Но като че ли най-големият успех остава, като го погледнеш оня малък човек, да му кажеш – виж, аз съм същия като тебе, макар да съм поостарял. Душата ми още е твоята.