След успешното откриване на своята изложба в галерия Artdepot в Инсбрук, Константин Константинов привлича вниманието на австрийската публика с експресивната си живопис, неочакваните детайли и смелите си експерименти. Творбите му – едновременно интуитивни и прецизни – са смесица между детска фантазия, стая с играчки и огромна емоция.
Художникът, син на легендарния Анастас Константинов, отдавна е излязъл от сянката на фамилното име и изгражда свой собствен визуален свят, в който детската спонтанност, абсурдът, хуморът и свободата са водещи елементи.
В това интервю той разказва за срещата с чуждестранната публика, за „погледа на дете“ като творчески мотор, за играчките, превърнати в изкуство, и за нуждата произведението да бъде достъпно, честно и живо.

– Току-що открихте изложба в Инсбрук. Каква беше реакцията на публиката в Австрия към вашите творби и има ли нещо, което ви изненада в начина, по който чуждестранната публика „чете“ вашата живопис?
– Реакцията беше много позитивна. Присъстваха и доста колекционери. Това, което ме изненада – и което всъщност търся с моето изкуство – е то да бъде разбрано и усетено навсякъде по света. Искам чрез картините си да създам универсален език и емоция. Вярвам, че едно силно творчество не принадлежи на град или на държава, то принадлежи на света.

– В статия за изложбата се разказва как едно дете е било „магически привлечено“ от вашите картини. Какво означава за вас подобна непосредствена реакция?
– Както казах и на журналиста там – моето най-голямо вдъхновение са детските очи. Това означава чистота, непосредственост и усещането, че съм на прав път. И е муза за нови произведения.

– Често говорите за „погледа на дете“ като източник на вдъхновение.
– Абсолютно. Правилно сте уловили, че детската наивност и спонтанност са нещата, до които искам да се докосна. Както казва великият Димитър Казаков – Нерон: „Художникът – това е неговото детство.“

– Къде минава границата между детската свобода и спонтанност, и дълбочината и професионализма?
– Много добър въпрос. И аз често си го задавам – и търся отговора с четка и бои в ръката.

– В картините ви има много образи на различни животни. Как попадат те в творбите – случайни импулси или част от цялостна идея?
– Просто взех няколко играчки от моите деца за първи опит и усетих, че в това нещо има живот. После добавих и малко професионализъм, за да се превърнат в истински творби. Интересното е, че именно тези произведения най-силно впечатлиха галерията в Австрия.

– Идеята, че творбите ви могат да се гледат „без предварителни познания“, звучи много освобождаващо. Какво е усещането да правите изкуство, което не изисква „интелектуална надстройка“, а по-скоро отвореност?
– Винаги съм искал изкуството ми да е достъпно за всеки човек, да оставя в душата му топлина и вдъхновение. И, разбира се, малко шантавост!

– Последните две години работите усилено върху експерименти – нови техники, форми, медии. Кой от тези експерименти ви изненада най-много и как промени начина, по който гледате на живописта?
– Скулптурата. Тя донесе ново усещане за мен. Това е друга дисциплина, която внесе много разнообразие в изкуството ми.

– В творбите ви има и хомогенност, и детски абсурд, и хумор. Колко съзнателно оставяте „пакостта“ да се промъква в картините?
– Задължителна е. Няма ли нещо абсурдно – няма и картина. Иначе е просто хабене на бои.

– Обичате ли да въвеждате повтарящи се образи и символи – и какво ви носи тази игра с детайла?
– Бих предпочел самата творба да е символ. Предпочитам разнообразието, но стилово винаги има допирни точки. Играта с детайла ми носи наслада и понякога именно тя е завършекът на произведението.

– Предпочитате ли зрителят да търси свои собствени истории, или има посока, която тихо му подсказвате?
– Искам да се чувства напълно свободен. Ако е така – значи съм си свършил работата.