На 11 октомври галерия „U.P.A.R.K.“ ще отвори врати за новата изложба на големия български художник Атанас Хранов, озаглавена „Фрагменти“. Творецът, чиито платна разказват истории с дълбоки морски сини тонове и архетипни символи, ни кани да надникнем в неговия свят – свят, който той сглобява от частици и детайли - колелца от странни машинки, четки, чинийки, порцеланови чашки за кафе, резенчета от праскова, зърна от грозде, тубичка боя, парче корабно платно, ръка, протегната за благослов.

В навечерието на откриването Атанас Хранов споделя своите размисли за смисъла на фрагмента, за границите между реалност и измислица, и за пътя, който го е довел до тази изложба.

 

– Фрагментът е намек за нещо разпиляно , но и възможност да се събере едно цяло. Какви са вашите Фрагменти? 

– При мен фрагментите са съсредоточаване. Това е моят прочит, защото така мисля, че функционира съзнанието. Това е моята гледна точка към света. Събирайки фрагменти, вие образувате от тях някакво цяло, не обратното. Никой не може да види реалността в нейната цялост. Никой. Това само Господ може да види. Ние виждаме само части от нея, които са достъпни за нас. Всеки си избира от тази истинска реалност неговите фрагменти, които са му интересни, и на тази база вече съставя всичко останало.

– Казват, че Дяволът е в детайлите.

– Дяволът е в детайлите. А защо да не е и Господ в детайлите? Къде всъщност е Господ? Може би Господ е в цялото, а пък Дяволът е в детайлите. Добре, това е тема за размисъл. Сетих се и за нещо много важно – поетът Христо Фотев го е уловил: „Море – единствено си вярно Ти в строгата абстракция на картите“. Ето това по същия начин е поглед върху темата. Единствено и само на картата морето е такова, каквото е. Във всички други измерения то е по някакъв начин или доизмислено, или недовидяно, или е просто метафора, или каквото и да е друго, но не е всичкото, което е. Така че може би е правилно това, че Господ е в цялостта, в някаква цялост, а пък Дяволът е в детайлите. Но така или иначе, на нас ни е писано да стигнем само до детайлите, но това все пак не е толкова зле.

– А откъде идват фрагментите във вашите картини – от образи, спомени, чувства или материални неща?

– Всичко това. Има много фрагменти от морските пейзажи, които са се пропили в съзнанието ми през годините. Може би оттам идват и преобладаващите сини тонове в картините. Но кой знае кой фрагмент точно откъде изплува? Между другото, тук има едни обекти, които се казват портрети, и всъщност всички те са автопортрети, без да го уточнявам, защото аз мисля, че точно това е истината. Човек не изглежда по един и същ начин. Ходейки по света, събирайки детайлите си, човек се променя, изглежда различно. Може би външно да не е чак толкова различен, но в същността си, в неговия си детайл, той е много различен.

– Предполагам, че е излишно да говорим в категориите „по-добър“ или „по-лош“?

– Е, да, за съжаление, трудно можем да ги оценяваме реално тези категории – „по-добър“, „по-лош“. Трябва доста време да мине, за да разбереш каквото и да е, къде да го сложиш, в коя графа да го поставиш – добро или лошо.

– А вие самият как се усещате? Как ви променя времето?

– О! Не съм си голям фен, както се казва, аз също не се харесвам. Всеки може да е по-съвършен, в това число и аз. Иска ми се да правя много повече неща, отколкото мога.

– В работата си или извън нея?

– И в работата си, разбира се, но и извън нея също, но в работата си – определено. Нормално е. Всеки се стреми да се усъвършенства и да направи нещо по-добре, отколкото го е правил. Не знам дали всеки, но мисля, че голяма част от хората го правят. Би трябвало.

– Във всяка ваша изложба има повтарящи се фрагменти. И всеки път са различни. Защо точно те?

– Да. Ами, аз ги възприемам като главни герои тези детайли. Те ме съпътстват в някакви периоди от работата ми, и всъщност самите картини ги пораждат тези детайли. Самата картина има нужда от еди какво си нещо, което съм нарисувал. Когато рисувам даден детайл, аз го възприемам не само в неговата реална същност. Например чашата. Чашата е съд, в който наливаш нещо, пиеш и така нататък, но аз я възприемам и като материал. Имам една порцеланова чашка, която рисувам много често, и точно тази перфектна форма и това перфектно излъчване на порцелана, този блясък и начинът на поглъщане на светлината... Порцеланът много особено поглъща светлината. Има едни интересни отблясъци – много резки и остри. Както и четката. Четката е една перфектна права, която може да използваш и да манипулираш композицията. Ако я сложите вертикално, тя говори едно. Ако я сложите хоризонтално – друго, в някакъв диагонал – вече трето и четвърто, и така нататък. Така че с тези предмети аз манипулирам композицията, защото всъщност това е нашата работа – да направим измислицата по-истинска, да размием границата между двете, между реалния и нереалния свят. Всъщност кой е по-истинският? Кой знае.

– А вие в кой от двата пребивавате по-често?

– Моята професия съвсем ясно и конкретно ме слага в единия свят. Той е измислен. Аз по-голямата част от времето си съм някъде там, „бръкнал в контакта“, но така или иначе другият седи плътно зад мен, няма мърдане от другия. Човек по някакъв начин си манипулира и реалния свят, в който живее, така че да му е по мярка. Слава богу, щастлив съм да кажа, че и реалният ми живот е добър. Не се оплаквам.

– Бихте ли разказали историята зад тази картина?

– Ами, тя е от цикъла „Сънят на аргонавта“. Той е свързан с мита за Язон, който в последните си дни, скитайки по света, достига до своята печална кончина. Отива и ляга до кораба си „Арго“, той се срутва върху него и всъщност корабът му е неговата надгробна могила. Странен и поучителен е животът на този гръцки герой. Човек може да извади много изводи от него. Според мен е доста тъжен герой. Затова ги харесвам тези картини. Но истинското приключение е точно такова.

– Кои са метафорите в новата изложба?

– Всичко е метафора. Цялата изложба е метафора. В крайна сметка, това, че досаждате на света със собствените си метафори, е доста луксозно нещо.

– Смятате ли, че хората, които ще видят изложбата, ще открият собствени фрагменти?

– Да, винаги е така. Добронамерените зрители ще открият много такива. И това, което вижда зрителят, е много по-различно от това, което е нарисувал авторът. Затова се опитвам да нямам много конкретни заглавия, а да са такива отворени заглавия, които да не подвеждат зрителя в една много конкретна посока. Те просто трябва да му дадат някаква посока, но тя да не е конкретна, така че той да може да работи върху самата картина, както например „Сънят на аргонавта“. Това е толкова отворено заглавие, но все пак е по-конкретна метафора от „Фрагменти“.

– Чии са другите портрети?

– Ами, това са моите жени от Мадрид, които лично видях по различните кафенета, пиейки вино тинто със зелени маслинки като мезенце. Едно прекрасно преживяване, което си остави неговите фрагменти. Ето това е един фрагмент. Мадрид си е Мадрид. Той е огромен град, който е какво ли не. Но това, което аз видях, си е моят личен Мадрид.

– Тази изложба каква част от Вашата творческа биография е?

– Мисля, че е краят на един етап. Не съм тръгнал още към прехода, но чувствам, че това е така доизчерпване на това, което бях търсил доста време. Преди десетина години тръгнах в тази посока. Сега горе-долу гледам, че съм изгладил всички ръбове и ъгли, и така, това ми е най-зрелият период в този етап. Предполагам, че след това ще тръгна мъчително по някакъв нов път. Не го очаквам с радост и търпение, но животът ни е кино. Ако това ще следва, значи това ще следва.

– Благодаря Ви и на добър път!

– Благодаря.