В уютната октомврийска вечер Литературен клуб Spirt&Spirit за пореден път приюти любителите на добрата литература, сред които, както модераторът на събитието Александър Секулов отбеляза, постоянно се откриват нови лица.
„Докато идвах към срещата със Стефан Иванов, се улових, че си спомням много добре неговото първо идване тук преди много години. Тогава той тъкмо прохождаше в литературата и пред него всичко представляваше обещание. А сега след целия извървян път ясно се вижда, че това е автор, който принадлежи на литературата и трудно може да бъде изваден от нея.”
По думите на Секулов Стефан Иванов не се поддава на модни течения в своето писане, освен това участва активно както в културния, така и в обществения живот, без да допуска едното да пречи на другото. И именно тази е основната тъкан на сборника „Без мен”, която беше тема на основния разговор. Книгата съчетава поезията с всевъзможни други жанрове и бележки, които на места могат да бъдат определени като тип „дневник”, а в други - като есеистика или филипика. „Не се ли страхуваш, че радиацията на днешната действителност след няколко години може напълно да унищожи поезията?” , попита Секулов автора.
„Краткия отговор е, че събрах всички тези текстове в една книга, защото Марин Бодаков ми даде куража за това. В продължение на 10 години бях натрупал файлове и папки с всевъзможни текстове. В един момент му изпратих събраното и го попитах дали да подготвя една книга или няколко. И той тогава сподели, че книгата може да бъде една.
А дългият отговор - продължи авторът – е, че аз дълбоко убедено споделям идеята на Георги Рупчев за поезията като инстинкт за неприспособимост. Тя представлява желанието и опитът да не се приспособиш към всичко онова, към което реално си неприспособим. В поезията има място за надаване на гласност, за вой, за описание на силните на деня и силните на нощта и за още много неща.”
„И все пак на мен ми остава един основен въпрос, който засяга взаимодействието между различните текстове помежду им, - сподели Секулов, - и това е дали патината на събитията, които са предизвикали гражданска реакция към сегашния момент, но след година ще са дълбоко минало, няма всъщност да се прехвърли върху поезията и да се запази във времето?”
„Само времето ще покаже” – отговори Стефан Иванов. – „Честно казано, докато препрочитах съдържанието на книгата, следих точно за такива неща. Факт е, че има много злободневни събития, които макар да се забравят след време, са строго контекстуални. Надявам се обаче точно такива мимолетни неща да не са намерили отражение в книгата.”
Вечерта продължи с разговор за това дали е необходимо личността на автора и неговите автентични чувства и разбирания да присъстват в литературата. Според наблюденията на Александър Секулов тъкмо това се налага като тренд в момента в литературата, а резултатът, до който се стига, често е подмяна на поетическото със свидетелското. А Стефан Иванов сподели, че тъкмо през призмата на личното се чува гласът на дадена група. Освен това едно литературно произведение в повечето случаи представлява полифония, в което се вплитат няколко гледни точки, а не се чува само един глас.
Още от категорията
Красимир Димовски сбъсква малкото и голямото човечество в романа „Тезеят в своя лабиринт”