Една от незаобиколимите култови фигури в българската култура е тази на проф. Боян Биолчев, а фактът, че е бил ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски” съвсем не е единствения повод за подобно твърдение. Неговите занимания се простират в няколко насоки едновременно, като забележителното е, че във всяка една от тях е успешен и има своите почитатели. Много поколения възпитаници на Университета го определят като любим преподавател, за значителна част от почитателите на добрата литература той е любим автор, а приносът му към българското кино го подрежда в редицата на значимите личности за развитието на седмото изкуство у нас. Нещо повече дори – модераторът на събитието Младен Влашки сподели, че Боян Биолчев лично е присъствал на заснемането на филми по негови сценарии.

Център на разговора през вечерта беше издадената от изд. „Парадокс” книга „Сценарият като литература или обратното”, която обединява четири сценария на автора, два от които филмирани. Текстовете са писани в различни години, но редът им в книгата не е по хронология.

„Интересно е човек първо да прочете дадена книга, а после да гледа и филма,” – сподели Младен Влашки. – „Много често обаче се получава обратното – първо се гледа филма, а после се чете книгата. Дори понякога книгата излиза непосредствено след премиерата на филма. А аз обичам първо да чета, за да видя какъв филм ще роди главата ми, преди да гледам прожекцията. И интересното е, че филмите ни не съвпадат никога.”

От разговора публиката си припомни момент от биографията на професора, а именно, че началото на академичния му път започва от Краков, където той следва в продължение на шест години. По това време Полша е била позната като „разрешения Запад” в българската култура. Тогава 20-годишният млад студент Биолчев вижда списъка с литература, която ще се разглежда в рамките на два семестъра. Оказва се, че от около 90 книги от световната литература, той в България е чел само две.

„В такава ситуация очите ти се отварят рязко и така виждаш неща, които или са напълно непознати за теб, или пък си виждал досега, но не си го осъзнавал, защото може би съзнанието ти е било заковано в други параметри,” – сподели проф. Биолчев. – „Тъкмо там се формирах като човек, който мисли за себе си през нещо, което е определимо като истина. Усещането за истината е в основата на реализацията на човека, а не повтарянето на някакви чужди мисли и твърдения.”

Присъствието в култура, в която никой не ти казва как да мислиш и не те изпитва да повтаряш чужди реплики, се оказа в основата на преподавателския подход на професора. Първоначално, когато започва работа, той е принудително подчинен на наложения модел в България, но в един момент премахва изпитването от практиката си. За това действие два пъти му налагат наказание, защото променя установената конфигурация, но въпреки това той не променя метода си.

Първата книга на проф. Биолчев е историческа, носи заглавието „Пробуждане” и излиза през далечната 1975 г.

„Тази книга много дължа на моята баба Гроздана по майчина линия, която фактически ме отгледа,” – разкри проф. Биолчев. – „Тя имаше някакъв самороден талант да разказва. Интересна е историята, когато сестра ми следваше в университет и трябваше да чете огромно количество световна литература, но в един момент получи някакъв срив и четенето се забави. Тогава баба ми седна да чете с нея, а на изпита по-късно се явиха заедно, където на някои от въпросите баба се включвала да отговаря, а преподавателите й правели забележки, че това, което говори не е вярно.”

И действително не е било – бабата като една истински одухотворена жена в главата си е довършвала сюжетите по някакъв свой си начин, когато не е можела да се примири с написаното от автора. От нея проф. Биолчев е научил, че литературата е форма на кражба на територия, при която най-важното е да търсиш себе си, за да крадеш от самия теб.

Снимки: Гери Георгиева и Ина Иванова