В истински празник се превърна гостуването на поетесата Мирела Иванова в Литературен клуб „Spirt&Spirit” не само заради свежия полъх от прецизно подбраните думи в творчеството й, а и заради неподправеното усещане, извиращо от богатата й душевност на човек. .

Самата авторка призна, че срещата за нея също е много вълнуваща, защото всяко завръщане в любимия Пловдив й напомня за най-прекрасните години от младостта й, а улиците – за повода за написването на едни от най-хубавите й стихове.

„Когато срещнах Мирела за първи път, тя беше в първи или втори курс на Пловдивския университет, а аз бях войник,” – разказа модераторът Александър Секулов. – „Впечатлих се от това, че пред мен стои много красиво момиче, което вече е един осъществен поет с конкретна литературна съдба. Тогава признатите млади поети не бяха много.”

Секулов подчерта, че има една характерна черта, която категорично отличава Мирела Иванова и това е, че тя може по изключително достолепен начин и често много рисков да удържа в общественото пространство фигурата на поета в нейната тържественост, патетика и служене като цяло.

В обекта на събитието стоеше стихосбирката „Любовите ни”, преиздадена „след една дузина време” от издателство „Жанет-45”, която намира своите читатели в омразния въздух, който ни изпълва всекидневно и дори всекичасно. Още в самото начало Мирела Иванова прочете онези от стихотворенията, които е писала на улица „Ангел Букурещлиев” 11, където минават всичките й студентски години.

„Гласът на поета е субстанция, която не търпи никакви промени,” – сподели Секулов. – „В един момент си затворих очите и чух същия онзи драматичен, мятащ се глас, който струи и живее в непрекъснати конфликти и продължава да вярва, макар доказателствата да сочат за точно обратното. Затова бих искал да задам един въпрос, който в известна степен е може би нелеп – как се живее като поет цял живот?”

„Това не е нелеп въпрос, а много същностен. Истината е, че не се живее непрекъснато като поет, защото тогава се взривяваш отвътре и отвън. Като поет се живее в преброени и неназовими мигове, когато си толкова съсредоточен в целия трагизъм на съществуването , в целия необят на свободата и на словото, че наистина това причинява физическа болка. Затова можеш да живееш като поет само във високото и единствено в преброени мигове. Отвъд това живееш като всички останали с тази разлика, че някъде в теб думите работят постоянно, за да могат в определените моменти да се появят.”

Мирела Иванова сподели, че когато чете своите стихове от разстоянието на времето, често си мисли за това колко смелост наистина е необходима, за да пуснеш такава силна стихия през себе си и да я уловиш в думи. По думите й, когато човек е млад, е много силен, нужен му е много кураж и вътрешен обем, за да създава място за всички преживявания.

 „Хармонията мен не ме привлича,” - разкри още авторката. – „Аз не съм имала хармонични преживявания, за да ги превърна в хармонични стихотворения. Винаги съм търсела неспокойствие, вероятно и сама съм предизвиквала всички огньове, бури и земетръси, за да се родят тези стихове.”

В разговора по-нататък се повдигна въпроса за това как читателите и поетите вече нямат енергия да поемат силата на думите. Затова се опитват и да ги разлагат – за да бъде лежерно, холограмно и повърхностно. А за да напише, да прочете и изобщо да пусне в себе си тези стихове, на човека му е нужно да има вътрешен обем и въпросната енергия, която при съвременния човек за съжаление изтича през пукнатините, които зейват в ежедневното.