„Под бомбетата на дърветата“ е заглавието на новата стихосбирка на Даниела Найберг – артистичен директор при Българския културен център в Сиатъл и координатор на дейността на „Глаголницата“ – Общество за поезия и литературна проза при същия център. Ведрата формулировка на заглавието е дело на  Катерина Стойкова, редактор на книгата, която „изважда“ бомбетата от стиха „Напредвам едвам“:

Напредвам едвам

под бомбетата на дърветата

краката ми ронят сняг

И има нещо

толкова примамливо

привлекателно

в това да си пръв

да нагазиш в снега

Не за да накърниш

снежното бяло

цяло

и да оставиш следи

а просто да си проправиш път

който е само твой

 

Срещата беше умело модерирана от поета Азиз Назми Шакир-Таш, който предложи разговорът да  започне с разлюляване на езерото:

Когато лодки разлюлеят езерото

и ситни бразди се задиплят

надлъж и нашир

всичко, което се отразява в езерото

танцува

дървета, къщи и хора

И пред мен се разкриват

двойни същности

едни – здраво стъпили на земята

други – ефирни, вълнуващи се

И колко важно е само

в каква повърхност

ще се огледаш

Десетте въпроса, подготвени от модератора, насочиха  разговора към разнообразните дейности на авторката. Така научихме  повече за Обществото за поезия и литературна проза „Глаголницата“, при Българския културен център в Сиатъл, щат Вашингтон, основано през 2014 г., както и за създадения година по-рано Литературен кръжец „Булгарски искрец“ при Българо-македонското дружество „Подкрепа“ в Портланд, щат Орегон. Тези две организации са много различни като история, разбираме: сиатълската организация възниква през 2011 г., докато Българо-македонско дружество „Подкрепа” e основано през далечната 1939 г. в Портланд. Това дружество (с общите сили и средства на неговите членове) строи своя сграда през 1950-те, където през 2011 година група българи, между които е и Найберг, основават българско училище  (Културно-образователната програма „Българче“ при Българо-македонското дружество „Подкрепа“). Инициаторите са хора, които имат пряко отношение както към работата с децата, така и към  дейността на организацията като цяло. Наред с часовете по български език и фолклор, там тръгват и месечните срещи на литературния клуб.  Това всъщност е литературният клуб, предшестващ „Глаголницата“.

„Много е интересно, че подобни читателски клубове преминават по една и съща траектория на развитие – допълва  Найберг.  Най-напред се наблюдава връщане към творчеството на класици като Йовков, Елин Пелин, Алеко Константинов, които се препрочитат и коментират. В един момент обаче идва необходимостта да се влезе в ритъма на съвременното писане и  книгоиздаване в България.

По обща инициатива на „Булгарски искрец“ и „Глаголницата“ в САЩ през 2017 г. идва поетесата с китара Светла Георгиева, която гостува в Сиатъл, Портланд  и в други американски градове. Портландският клуб прекратява дейността си през 2019 г., докато „Глаголницата“ през 2020 г. създава своя електронна платформа, което извежда дейността на съвсем друго ниво. За съадминистратор Даниела Найберг кани Албена Цанкова и така в последните години „Глаголницата“ посреща всеки месец водещи български поети, писатели, издатели, преводачи. Поетът и преводач Азиз Назми Шакир също е сред гостувалите.

Срещата продължи с редуване на четене на избрани творби от стихосбирката „Под бомбетата на дърветата“ от самата авторка в  дискусия с модератора относно истории около  написването на стиховете,  конкретни идеи и образи и как те кореспондират с американската и българската действителност.

Особено интересен беше въпросът, който показа своеобразна връзка между носенето на обувки и четенето на литература – колко ли от книгите, събирани с години, биха ни убивали, ако се опитаме да ги обуем? Колко от тях някога са ни били удобни, но сега са ни отеснели? И колко са ни с няколко номера по-големи? А стихът, който въведе темата, беше:

Някой

си беше оставил

пантофите

под уличната библиотека

двуредно шкафче

с крачета

Каква гледка

до краката на библиотеката

подпетените чехли

на странник

обул се в книга

и продължил

След като Даниела Найберг го прочете, започна любопитен разговор с Азиз Шакир, в посока професионалните занимания на авторката. „Съществена част от заниманията ми са свързани с въпросите на етнохореологията“, каза тя. Тази дисциплина изучава танца (танцуването и танцуващите) в контекста на дадена култура. С колегите ми от работната група по етнохореология при  International Council for Traditions of Music and Dance, наскоро сформирахме и подработна група, “Еthnochoreology Matters” , която ще разработи YouTube канал. Ще публикуваме по-целенасочено в социалните медии видеа, свързани с танца (танците на определени култури), както и публикации, поставящи въпроси за това какво означава танцът за човека и обществото, къде може да се следват дисциплини като етнохореология, танцова антропология, танцова етнология и пр. За мен заниманията с изкуство, но и с танц по-конкретно създават изключително нужния на човечеството баланс между точните науки  и  онези, свързани с тялото, музициращото, танцуващото, играещото тяло – сподели Даниела Найберг.

„Все по-често на „хомо луденс“, което означава „играещия човек” (по Йохан Хьойзинха), се гледа като на обикновен луд, коментира Азиз Шакир. „Но все пак трябва да носиш тази частица лудост, която да те вкара в жаравата и да ти помогне да минеш по нея като професионален нестинар.“

„Професионален може да бъде само онзи, който преминава през жаравата срещу заплащане. Нестинарят е  друго нещо. Нестинарите в традиционната ни култура, така както знаем от Студиите на проф. Михаил Арнаудов, от студията на Росица Ангелова,  „Игра по огън“ от 1955 г., провеждани в странджански села, не биха могли да не го правят. Те са избрани (свише) за това, те биха се поболели, ако в Деня на Св. Св. Константин и Елена (Св. Костадин) не влязат да играят в жаравата. В състояние на транс, те „провиждат“ неща за бъдещето, те са сред най-почитаните  хора в селото. В изследването си от 1950-те Росица Ангелова дава примери за различни експерименти, където хора („огнеходци“) преминават през жаравата заради облог, или пък просто като експеримент –  да докажат, че всеки може да го прави. Разбира се, възникват въпроси дали наистина всеки може да го прави, и вярващи и невярващи, как и доколко психофизиологическото състояние на човека предполага изгаряне или пък неизгаряне.  И д-р Шаранков го прави през 1947 г. в изследването си „Нестинарството. Същност и прояви“.

В отговор Азиз Таш каза, че подобни неща се случват и с литературата днес. Доста хора опитват дали ще се „изгорят на огъня“ и започват да пишат. При много автори се усеща „професионалното“, а не „нестинарското“, ясно се вижда матрицата, на която са подвластни, и рекламата, която ги подкрепя.

Вечерта продължи с дискусия, към която се включи и публиката. В един момент от отворения прозорец се разнесе аромат на влажна есен, но той не успя да разсее топлотата, която беше запълнила пространството на Читалня 2, където се случваше премиерата.