Племенникът на генерал Кирил Радев- Димитър Момчев, който е изчезнал безследно, е писал няколко писма до премиера Бойко Борисов и до 7 генерали.  Димитър Момчев прави принания за корупционни схеми , в които е участвал, разказва за живота си , за преживеня катарзис и нарушенията, които е правил, докато е работел като граничен полицай. Последното писмо е изцпратено на 5 януари 2015.  Той е получил отговор от администрацията на Министерски съвет. „С настоящото писмо Ви уведомяваме, че в Министерския съвет на Република България постъпи Вашият сигнал, съдържащ личната Ви изповед за изстрадани житейски прозрения“, пише до Момчев началникът на отдел „Приемна“ Соня Божикова, която му благодари, че се е обърнал с доверие към министър-председателят Бойко Борисов. 

Ето и текста на писмото, което Момчев е публикувал в личния си профил във Фейсбук. Там са качени още няколко изповеди, които мъжът е писал. Съдейки от текстовете , Момчев явно е преживял сериозен нервен срив. 

 

Уважаеми г-н Борисов,

       Казвам се Димитър Момчев и съм единствен племенник на ген.Кирил Радев.Последният път като Ви видях на живо беше на петдесетия юбилей на вуйчо ми в ресторант "Форум", НДК на 20.11.2003г., когато седнахте на съседната маса с г-н Филчев и в неформална среща обсъдихте важни за държавата ни дела.Същата година през март имах възможността за лична среща с Вас в качеството Ви на главен секретар на МВР, но я пропуснах по възможно най-глупавия начин - оспивайки се.Тогава всъщност се бях успал и в преносен смисъл, работейки като граничен полицай от паспортния контрол на летище София.Съвестта и морала ми бяха приспани и точно поради тази причина вуйчо ми уреди да се срещна с Вас.Началника 'от горе', както обичате да казвате Вие, обаче беше отредил друго, и вместо тогава да застана очи в очи с Вас и да Ви излъжа най-безскруполно, както правех 5 години на границата, аз бях приет от бъдещият министър на вътрешните работи и тогавашен ваш служител г-н Цветанов.Тогава излъгах него, за да мога сега, изпаднал в покаяние, да 'имам очи' и да изповядам пред Вас истината, която ме направи свободен.

          През 2003г., след близо 5 годишна служба на летище София, бях стигнал дъното на безнравствеността си и знак за това беше постъпилата първа жалба срещу моите беззаконни действия.Уплаших се, че ще получа наказанието, което така или иначе заслужавах за безчетните ми нарушения както на писаните, така и на неписаните закони;че ще се разделя с мечтаната и уютна за много хора службица, осигуряваща ми добър социален и обществен статус, позволяваща ми да нарушавам законите под прикритието на служебната ми карта.Истината беше, че дълбоко в себе си се ненавиждах за това, което правех.Водех двойствен начин на живот, който караше душата ми да страда.Точно поради тази причина се обърнах към алкохола и наркотиците, които да поддържат илюзията, че съм щастлив и радостен, които да ме карат да забравям за блатото, в което сам съм се наврял.Спомням си, че тогава отидох в църква и в миг на временно покаяние плаках много пред образа на нашия Господ Исус Христос, молейки го всичко да приключи благоприятно за мен.За да се спася от лъжата, в която живеех използвах куп други и така се озовах в омагьосания кръг на безнравствеността, корупцията, разврата, безсрамието и прочие унищожаващи душата ми немощи.Всичките ми колеги и началници знаеха истината за лъжата, в която живеехме и аз и те, лъжа осигуряваща ни материален комфорт на гърба на бедните данъкоплатци, които лъжехме, изнудвахме и ограбвахме.Странно, че само вуйчо ми не знаеше тази истина, бидейки натоварен с отговорността да се бори с организираната престъпност в държавата, част от която се оказах и аз.Той повярва на лъжата ми, че съм невинен и несправедливо обвинен и ме изпрати директно при Вас, за да повторя същата лъжа, току виж си запазя службата, на която той ме е уредил.В последствие след като стана ясно, че съм изпратен на реподбор ме посъветва да напусна сам, но аз и за това не намерих смелост и бях позорно, но справедливо освободен като психически непригоден да изпълнявам задълженията си на полицай.От гледна точка на законността трябваше да отговарям пред съда за беззаконията си, но Началника, пред чийто образ в църквата ронех крокодилски сълзи и се разкайвах на пръв поглед ме ‘помилва’, ала във всъщност само отложи ‘наказанието’ ми.Това наказание се изрази в частично пробуждане на съвестта ми, която не ми даваше възможност да спа спокойно и самообвинявайки се за лъжите, кражбите и непристойните си дела да затъвам още повече в блатото на собствения си мързел, безнравственост, давейки се в още повече алкохол и наркотици.Единственият описан случай в световната литература на човек сам измъкнал се от тресавището дърпайки се за косата е този на барон фон Мюнхаузен, но той все пак е бил благородник и както знаем доста смел човек.

         В първите месеци и година като граничен полицай бях идеалист, което е нормално за млад човек на 21г., израснал и възпитан от баба си в провинциален Добрич, имащ пред себе си светлия пример на борещия се с престъпността на високо ниво свой вуйчо.Колегите ми на летището побързаха да коригират тази моя ‘заблуда’ особено след няколкото случая, в които изпълнявайки съвестно служебните си задължения застанах на вече отъпкани от тях доходоносни пътеки.Не им беше трудно да ме приобщят към ‘общото дело’ особено имайки предвид скромния стандарт на живот, който баба ми осигуряваше докато ме изгледа с нейната пенсия.На 21г. животът ми тепърва започваше и всички изкушения, които той предлагаше, ми бяха поднесени на тепсия на границата.’Границата’ която преминах на летище София ми отвори вратата към безкрайните гуляи, алчността, користолюбието, безнравствеността и т.н., които бяха цимента слепващ тухличките от лъжи, с чиято помощ издигнах оградата разделяща ме от съвестта и душата ми.

      Това, че за близо 5 години прекарани на първа ‘фронтова’ линия в защита на държавата - на нейната граница, не допуснах през мен да премине нито един фалшив паспорт, по никакъв начин не ме оправдава в собствените ми очи за фалшивия морал, който допуснах да премине ‘границите’ на моята личност, да ме окупира и тотално завладее.Най-безсрамно следвах примера на по-старите си колеги и извършвах паспортен контрол в нетрезво състояние, а понякога и под въздействието на наркотични вещества.В годините, в които всеки човек утвърждава своето чувство за отговорност, своя морал и особено в моя случай – дълг към Родината в охраняване на нейната граница, аз деградирах с всеки следващ взет рушвет, с всяка следваща лъжа носеща доходи, с поредната злоупотреба със служебно положение.Следвайки латинската поговорка „Si vivis Romae, Romano vivito more” („Ако живееш в Рим, живей като римляните”) не се замислях защо се е разпаднала Римската империя и докъде ще ме доведе ‘римлянския’ ми начин на живот.Ако тази жалба срещу мен беше първия ‘шамар’, макар и останал недоказан в последвалата проверка, то доказателството за това, че съм стигнал дъното на безсрамието и духовния си упадък дойде под формата на ‘ритник’ две седмици след явяването ми на детектора на лъжата в Института по психология на МВР.На 28.03.2003г. Началника от ‘горе’ ме разтърси с такъв ‘шут’, че аз колкото и да бях забравил за съществуването му, набързо си припомних, че животът и съществуването ми като човешко същество са най-големия дар, който всеки получава от Господ, и който може да бъде отнет във всеки един момент, независимо от това с каква власт или сила разполагаш.Страхът от разкриването на истината за мен беше нищо в сравнение със страха от Бога и неговата власт над живота ми.На тази паметна за мен дата се сблъсках челно с всичките си илюзии и кошмари и за миг осъзнах, че от мен се очаква да променя начина си на живот.Катастрофирах челно в една служебна лада, отнемайки предимство, след поредния безпаметен гуляй, бързайки за изписването на баба ми от окръжна болница „Св.Ана”.Милостта, която получих за пореден път се изразяваше в това, че единствените пострадали от този сблъсък бяха двата автомобила.Като по чудо без физически наранявания се отървахме четирима души и кучето ми.Секунда по-рано и маневрата ми щеше да е фатална за возещите се от дясната страна в колата ми, а мен щеше да ме изпрати там, където престъпното ми мислене ме тикаше няколко години поред.Припомних си друга паметна за мен дата – бъдни вечер на 1989г., когато в желанието ми да се кача с асансьора на покрива на блока, където криехме дъвките откраднати от близката детска градина, се озовах на дъното на асансьорната шахта.Мой приятел, както се оказа в последствие, беше оставил вратата отворена и тъмният асансьор, който винаги стоеше на третия етаж, този път не беше там, а аз полетях към дъното.Същото това дъно, от което все не намирам смелост и воля да се оттласна сам, та се налага да получавам чудодейни отрезвяващи ‘шутове’.Тогава се отървах само със счупен крак и ръка, но пък за всички стана ясно, че силата, която ме спаси е реална, макар и невидима.Малко след тази случка вече бях кръстен в православен храм с надеждата, че ‘от горе’ ще ме пазят от собствената ми глупост.Същата 1989г., отново на лесно запомняща се дата – Трети март, в желанието си да ремонтирам електрическата печка, уверен в 11 годишния си опит на разбиращ от всичко петокласник, забравих да я изключа от мрежата и се залепих за реотаните.В продължение на няколко секунди тялото ми ‘танцуваше’ под ‘ритъма’ на високото напрежение докато по необясним за мен начин лявото ми коляно изрита печката и аз получих своето първо спасение.Майка ми тогава в гнева си, че не е могла да направи нищо за да предотврати случката ми завъртя два шамара с почти същия ампераж като тока, който ме раздруса.

     След освобождаването ми от Гранична полиция взех решение никога повече да не крада, лъжа и изобщо да спазвам десетте Божи заповеди осъзнавайки, че в противен случай много бързо ще си навлека гнева на Началника.Слабата ми воля обаче не ми позволи да се откажа от порочните си навици свързани с алкохола, марихуаната, плътските наслади и други носещи наслада за тялото безмислени действия и субстанции.Огромният ми мързел в комбинация с търсенето на хляба мекото и получаването на блага наготово, ме приспаха отново.Липсата на здрава мъжка ръка във възпитанието ми(останах без баща на 4г.) не можеше да бъде компенсирана от вечно ангажирания ми вуйчо и въпреки, че в един момент той преглътна ‘обидата’, която му бях ‘нанесъл’ с позорното си отстраняване от МВР, той ме взе на работа в охранителната фирма, която ръководеше.Непримиримостта ми към лъжите, с които бях заобграден и най-вече към лъжата за самия себе си, се изрази в това да лъжа още по-умело и безсрамно, намирайки това за най-правилен отговор на действителността.Вече бях прекъснал следването си в УНСС, където бях уреден да вляза от сегашен високопоставен служител на органите за сигурност, и поглеждайки назад не виждах нищо добро и смислено пред себе си.Нищо добро освен това да симулирам, че работя, да ходя от банкет на банкет, да пия и да пуша, да взимам наркотици и без цел в живота просто да си живуркам.Каква жалка картинка бях.Не знаех що е покаяние, какво е смирение, какво е истина.В опитите ми да се изповядам пред свещеник, псевдо-постейки, се сблъсках за пръв път и с действителността в БПЦ.Оказа се, че комай единственият начин да се обръщам искрено към Господ е когато ме изправи пред поредното тежко и съкрушително изпитание или ме ‘дарява’ с поредния ‘шамар’.Исках да намеря истината за това кой съм, защо съм тук, каква е причината да мина през всичко това и накъде всъщност съм тръгнал.За да замажа очите на гузната си съвест, благодарение на живителното за мен хоби – фотографията, започнах да правя благотворителни изложби, да проявявам социална активност и изобщо да се покажа пред самия себе си и обществото като един добър човек, с добро сърце и широко отворени обятия към всички онеправдани и окаяни хора.Покрай първата ми изложба „Благо_даря” се роди проекта „Ателието на Леонардо” в подкрепа на децата с дислексия.БТК го подкрепиха не само финансово, а и създадоха два центъра-занимални, където децата с дислексия и техните родители да получават адекватна подкрепа.В проекта организиран от „СОС Детски селища” обучавах на фотография деца от домовете, макар и за ден.На финалния конкурс, заедно с останалите колеги от журито, по моя препоръка, те единодушно избраха за победител 11 годишния Исус от дома в Стара Загора, в чиято снимка „Аз съм на ход” , изобразяваща белобрад старец замислен пред огромните шахматни фигури на царя и царицата, косвено участвах и аз, насочвайки вниманието на детето към тази почти библейска картинка.

       Но.Лъжата продължаваше да ме изгаря отвътре.Алкохола и марихуаната вече не ми действаха и все по-трудно ме ‘хващаха’.Истината искаше да излезе.Аз обаче нямах идея как може да се случи това, с тази моя безволева и невиждаща смисъл в нищо личност.Поредните ‘шамари’, които да ме събудят и да ми покажат, че съм на грешния път дойдоха през 2011.В рамките на три месеца – на 08.08 и на 25.10(ден преди Димитровден) на два пъти се обръщах в канавките със служебния автомобил, след предотвратени челни удари.Първият път след неправилно изпреварване срещу мен изскочиха сякаш от нищото фаровете на автомобил, с който така и не разбрах как не се ударихме, сякаш някой хвана колата ми и я премести е канавката.Аз реално нямах възможност да реагирам, колата не ме ‘слушаше’.Вторият път, след завой на пътя се озовах срещу стадо полудиви балкански прасета заели и трите платна на пътя Бяла-Варна.В желанието ми да не ги направя на кайма се метнах по покрив в канавката, ‘паркирайки’ между две големи дървета.И в двата случая на мен ми нямаше нищо, нито дори уплаха, нито дори трепване на мускул, а единствения потърпевш беше служебния автомобил, и то с леко изкривени ламарини оставайки в движение.Заради немарливо отношение към поверената ми кола отнесох много свирепи ругатни от вуйчо ми, включително и на именния ми ден – денят, в който той стана дядо.Тълкувах случките, че явно Началника не желае да вървя по този ‘път’ и взех решение да сменя посоката и да се махна от охранителната фирма.Години наред вуйчо ми все ме гонеше и все ми прощаваше немарливостта или лъжите, но този път явно трябваше да намеря смелост и веднъж поне да си тръгна аз.Не беше лесно да зарежа ‘питомното’ и да тръгна да гоня ‘дивото’, но усещах, че това е най-правилното решение, което ще е от ползва за всички, най-вече за мен.Избрах трудния път, без подкрепата, която досега винаги съм имал и без да знам, че тръгвам през най-дълбоката част на собственото си блато.

         В началото на 2012 се озовах без работа, на социални помощи, по-голямата част от които покриваха огромния ми кредит, с две недовършени висши образования(бях записал „Национална и гражданска сигурност” в НБУ) и с мисълта, че ще си изкарвам хляба като фотограф.Пустият ми мързел си беше намерил удобно леговище – свободна професия, без началници, без данъци, без сериозни ангажименти, без особено натоварване.Тръгнах да търся истината за себе си по разни медитации, практики, облях се с любов и светлина и затъвах още по-дълбоко.Лъжех наред, че съм добър човек, взимах заеми, които не връщах, злоупотребявах с доверието на приятелите ми, развих фини умения по авантаджийство, давах мъдри съвети без да имам каквито и да било познания по каквото и да било.Тъй като се намираха хора, които да ми вярват не се усещах, че нещо не е наред в мен, особено след като погледът ми беше отправен към другите – да им помагам да се измъкнат от тяхното блато.Тъпанар голям – това не можех да видя за себе си.През ум не ми и минаваше да търся вината за така стеклия ми се живот в мен самия.Влизах по-често в храмове, отправях молитви в търсене на отговора на въпроса, който аз самият бях.

         Последното ми падение беше в началото на тази година(2014) Тогава взех пари предназначени за болен сирак и така се запознах с жената, която ги изпрати от Германия – г-жа Петрова.Трябваше да заведа болния до летището и заедно да посрещнем жената, по която г-жа Петрова беше изпратила 100 евро ме.Болният не дойде на уговорената с мен среща, а мен ме домързя да отида до летището.В крайна сметка получих парите аз и с тях си купих алкохол, цигари и други наркотици.Г-жа Петрова продължи да общува с мен въпреки, че й задигнах парите.Каза ми само, че съм нарушил духовния закон за получаването и даването, който гласи, че когато дадеш получаваш с лихвите, а когато вземеш връщаш с лихвите.Почувствах, че мога да науча много от тази жена и започнах да я търся често за разговори. На Заговезни(Прошки) докато общувах с г-жа Петрова в скайп, тя ми показа какво е казала известната нумероложка и гадателка Цветанка Рангелова  за Вас в предаване на БНТ :

„Нумерологът Цветанка Рангелова:Бойко Борисов е в "годината на смъртта" 2014-та ще е благодатна, здрава, плодородна и много успешна. Тя е идентична с 1984 година. Това каза по БНТ нумерологът Цветанка Рангелова. Според нея обаче, предстоят много важни промени и една от тях е свързана с ГЕРБ и Бойко Борисов. “Пътят в живота на Бойко Борисов е свързан с числото 14, а това е цифрата на смъртта или на отказа. След 20 април той ще каже “Аз съм дотук”, прогнозира Рангелова. 

“Най-накрая тази отвратителна криза си заминава. Общият сбор на 2014 г. е седем. Това означава същност, съдба. Седмицата е най-високата цифра в нумерологията и ние сме в две по седем. Двойката е цифрата, която означава при мен, а и при Петър Дънов, движение, живот, развитие. Двойно натоварване ще има от съдбата и онова, което ни е отнето, ще ни бъде предадено. Тръгваме напред, събужда се средният бизнес, отварят се работните места”, коментира нумерологът. 

“Станишев може да стане или еврокомисар, или европейски депутат, тъй като е в цифра две. Орешарски е солиден и свестен човек, но колко пъти го обиждат!? Пътят в живота му е 22. Невероятен е в работата си. Ако има международни предложения, той ще ги приеме. Възможно е да има предсрочни избори след 20 февруари”, добавя дамата, която е претърпяла четири инсулта, но продължава да служи на хората като пътеводител на съдбата. Тя признава, че понякога цифрите лъжат, но това, което тя предскажела, се сбъдвало.”

        После ми каза „Виж какво мога да правя и много внимавай с мен”.Тя се обади се на Рангелова по  телефона и я попита дали се разкайва за думите, които е казала за Бойко Борисов и дали иска прошка за тях.Тя поиска прошка. Тогава г-жа Петрова й каза – „Ще ти пратя едно младо момче да му дадеш пълномощно веднага да прехвърли къщата в с.Ново село, която ти продадох за 7лв., за да издигнеш кръст и ако не го направиш това, което си казала за Борисов ще ти се случи на теб”.Тя поиска прошка и се съгласи да ме приеме.Отидох при Цветанка Рангелова, която излезе да ме посрещне пред блока си в Люлин едва ходейки, подкрепяна от нейна приятелка.Вместо да отидем при нотариус за прехвърляне на имота, тя ми направи нумерологична прогноза и ми каза, че всичките й беди в живота й са дошли от г-жа Петрова, за това е добре за мен да стоя далеч от нея.

       Когато г-жа Петрова(избягвам да споменавам името й заради желанието й да не е публична личност) се върна в Българя, аз силно заинтересован от Кръста, издигнат в имота на ул.”Добруджа”11, и от това, което видях и чух от г-жа Рангелова, отидох в с.Ново село.Тогава започна началото на чудото, което се случи с мен.Тя ме прие в дома си.Казах й, че Цветанка Рангелова ми е споделила, че тя й е съсипала живота заради този имот, и че съм усетил страхопочитанието й към нея.Г-жа Петрова ми каза, че с Цветанка Рангелова е „свършено”, заради това, че не е прехвърлила имота.Пред мен я потърси по телефона, но й казаха, че нумероложката бере душа и не може да говори.След 4 дни тя почина.Беше ми трудно да повярвам на това, което се случва и изпитвах смесени чувства  - от силно недоверие, през страхопочитание и страх за собствения ми живот, до убеденост, че най-накрая съм си намерил ‘майстора’, който да ме вкара в ‘правия път’.Г-жа Петрова не веднъж споделяше с мен, че изпитва силно отвращение към българите заради тяхната бездуховност и безнравственост, че сме боклуци и че Вие сте прав за „лошия материал”.

    В многократните ми посещения на Кръста в с.Ново село през изминалите  9 месеца бях сурово нахокван, подложен на много физически и психически изпитания и често гонен.Въпреки това усещах, че там получавам много силен прилив на енергия и се връщах след всяко гонене като създадох много неща, докато разрушавах други.Процесът на трансформиране на личността ми, който изживях там, и в който се състоеше чудото преживяно там, ме изведе на пътя на Истината за самия мен.Успях да видя и осъзная боклука, с който бях задръстил душата си и чрез тежък физически труд в двора на имота, и с подкрепата на енергията, която Кръста ми даваше, да изхвърля от живота си всички разрушителни навици, които не ми даваха да се измъкна от блатото на собствената си бездуховност и безнравственост.Спрях да пия, да пуша и да употребявам ‘любимата’ ми марихуана, заради която през миналата година се ‘сдобих’ с полицейска регистрация.Усещах подкрепата на Господ и въпреки огромната борба, която се водеше вътре в мен, вътрешната ми сила се увеличаваше с всяко следващо пребиваване на Кръста.

    Още при първото ми посещение там г-жа Петрова ми каза, че от 8 години, от как е издигнат Кръста нито един циганин не е умрял в с.Ново село.Успях да се убедя в това лично в многобройните разговори, които имах с местните цигани, с част от които работех рамо до рамо на двора.Много от изпитанията, които имах там бяха свързани и с предварителните ми нагласи за този етнос, чиято житейска мъдрост, пребивавайки на територията на Кръста, беше еволюирала до нива, до които самият аз още не бях достигнал, и която ги ‘предпазваше’ от смъртта.Тази житейска мъдрост е доста простичка, но както е казал Л.Н.Толстой – „Най-великите истини са най-простите”.Тази тяхна мъдрост се състоеше в няколко думи – честност, трудолюбие и страх от Бога.

     Тръгвайки по пътя на Истината за самия мен, бях воден и от думите на нашият Господ Исус Христос предадени от евангелист Йоан (8:32)  - „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”.Тази свобода се оказа най-голямото ми изпитание и ми донесе много болка, особено от отношението на най-близките ми, които в един момент искаха да ме изпратят в психиатрично заведение.Всеки път когато си отворех устата и от там излизаше Истината, приятелите ми се разбягваха сипейки грозни думи, бях уволняван от работа, бях намразван от хора, които твърдяха, че ме обичат, докато не останах напълно сам.Дори в опита да потърся спасение за душата си постъпвайки в манастир за да изповядам греховете си, се сблъсках с огромния боклук, който беше ‘складиран’ там.Дори там никой не искаше да чуе моята изповед и започвайки да чистя боклуците(буквално), в които беше потънал Боровишкия манастир, бях изгонен с уговорката да „запазя божиите тайни”.Тоталното ми омерзение доведе до там, че в мен започнаха да се събуждат агресивните разрушителни мисли и енергии, които заплашваха да ме върнат към блатото, от което с титанични усилия и саможертви бях започнал да се измъквам.Така стигнах до решението, че последната ми надежда да бъда чут и разбран, и да се освободя от огромния товар на съвестта ми, е да се изповядам на Вас, г-н Борисов.

      Надявам се, че съм успял да предам поне частица от емоцията , която ме вълнува, но на този етап толкова мога.Избрах Вас, защото г-жа Петрова отказва да слуша моята изповед и тъй като тя често казва, че Вие имате подкрепата на Господ заради отношението Ви към случката в дискотека Индиго, чиято годишнина е съвсем скоро.Аз изпитвам уважение към вашата личност и след дълго търсене на ‘отец’, пред който да се изповядам реших, не и без напътствията на г-жа Петрова, че Вие сте единственият човек, който има очи да прочете и види моето страдание и разкаяние, има сърце да ме разбере, и мъдростта да ме упъти в следващите ми крачки по пътя на Истината и Правдата.