Случаят с побоя на полицейския директор в Русе Николай Кожухаров продължава да е една от най- коментираните теми в социалните мрежи. След като ръководството на МВР няколко пъти смени версията и фактологията около инцидента, темата продължава да провокира съмнения. Прокуратурата повдигна тежки обвинения на четирима тийнейджъри, а съдът ги задържа в ареста, но версиите как е започнал боят са противоречиви. В последствие излязоха записи, които на практика потвърдиха показанията на обвинените младежи, а на политическата сцена вече се коментира оставката на вътрешния министър Даниел Митов. Паралелно с това обаче мнозина граждани споделя печалния си опит с някои от органите на реда, като разказват за собствените си неволи и злоупотреби със служебно положение от страна на длъжностни лица. 

Пловдивският музикант и писател Константин Кацаров описва с подробности във фейсбук профила си как една на пръв поглед обикновенна проверка прераства в полицейски тормоз. Главен герой в случката е Костадин Костов, който преди оглавяваше "Общинска полиция", а в момента е началник на Пловдивския общински инспекторат. Постът има над 2000 харесвания и над 200 коментара.

Ето и коментарът на Кацаров без редакторска намеса:

"Подлагам всичко на съмнение, но имам основателна причина. Все по-трудно ми е да се доверявам, когато не съм бил пряк свидетел. Текстовете ми в социалната мрежа не търсят шоуто, а истината. Без цинизми, ругатни и обиди. Спокойно, методично и обрано. Търсейки правдата ние имаме повод да общуваме. Комуникацията избистря позицията. Ще бъда кратък...

Поводът е хлапетата от Русе, които влязоха в стълкновение с шефа на местната полиция. Ако са карали бързо и опасно, ако безпричинно са нападнали длъжностното лице и придружаващите го, ако са му нанесли тежка телесна повреда, ако полицаят се е легитимирал и въпреки това те са му посегнали, тогава нека момчетата бъдат наказани сурово и безкомпромисно, за да се даде точен и ясен пример на хулиганите, които биха се изкушили да сторят нещо подобно.

Ами ако не е така? Ако полицаят не се е легитимирал преди свадата? Ако той и приятелят му първи са посегнали? Ако много от нещата около случая си останат все така неясни и мътни? Ако причината е егоцентризмът на възрастните? Не знам. Не съм бил там. Мога само да гадая. Иначе съм лудо влюбен в мира и разбирателството.

Време е за историята. Тя е за възрастните хора и техния силно развит егоцентризъм и мегаломания. Тя касае мен и човека от третата снимка. Този с униформата. Вероятно много ще ми се обиди, но ми е все тая:

Паркирам колата на определено за това място. До нея има апарат за таксуване. Мястото е старата сграда на операта в Пловдив. Имаме репетиция. Там трудно се намират места за паркиране, но изкарах късмет.

Излизам от колата и към мен приближава човек. С панталон и разпасана риза. Съвсем наблизо има ресторант. Помислих, че е сватбар и иска нещо да ме пита.

Желае да види инвалидния стикер, който стои на предното стъкло на автомобила ми. Чрез него по онова време можех да спирам безплатно на такива места. Сега не знам. Рядко ходя в града и за по-сигурно винаги пускам съобщение.

Не давам стикера, защото не познавам строгия човек. Цивилен и строг не е достатъчно основание за проверка. Това видимо го раздразни. Пита ме с насмешка дали наистина не го познавам. Така е. Не познавам този изпълнител, а и аз не съм в крак с модата. Казва ми, че името му е Костадин… Не помня фамилията. Бил шеф на Общинска полиция. Или Общинска охрана. Нещо такова.

По онова време Костадин Костов наистина беше такъв. Научих, че преди известно време е бил повишен в длъжност доста по-коварно висока. Пак шеф. Заради заслуги. В момента не знам с какво се препитава. Връщам се в историята…

Отвръщам му, че съм Силвестър Сталоун и, че няма да дам стикера си на цивилно лице. Затварям врата на колата и заставам срещу него на улицата. Гневен е. Че не го познавам и, че отказвам да се подчиня. Всъщност не е ясно дали аз изобщо ще използвам облагите от инвалидния стикер. Той няма откъде да знае дали няма да си платя паркирането.

Шефът ми предлага да го придружа до кабинета му. Там му била униформата и документите. Бил ги забравил. Щял там да ми ги покаже. Предлагам му да дойде с мен в операта…

Въпреки това му показвам стикера. Отлично знам как изглеждат хората с власт, които получават заплатата си от народа. Самонадеяни и вулгарно високомерни. Всъщност стикера можеше да ми го види и през стъклото. Да прочете номера и името и да направи проверка.

Преглежда стикера и ми го връща. Взимам го в ръце и му казвам това повече да не се повтаря. Да не се прави на шериф без да си носи значката. Разменяме си още няколко остри реплики и се разделяме. Опитва се да ме провокира, но аз съм старо куче. Оказва се, че сградата на Общинска полиция е в съседството със сградата, в която репетираме.

Колегите ми са отвън и аз се присъединявам към тях. Стоим и си говорим. След малко почваме репетиция.

Шефът обаче идва. Сложил си е униформата и води със себе си двама свои униформени подчинени. Не знам защо му е нужно подкрепление. Застава пред мен и ми иска личната карта. Не му я давам веднага. Питам го какво съм направил. Почваме да си разменяме остроумни реплики, в които се намесват и колегите ми. Той им нарежда да мълчат, а аз му давам в крайна сметка документа си.

Костов, май му беше фамилията, звъни по телефона си някъде и иска справка свързана с името ми. Снима я и я изпраща. Отсреща започват да му диктуват, а той тържествува. Героично и на глас започва да споделя секретната информация, която по принцип няма право да огласява публично. Това е злоупотреба със служебно положение. Как съм дръпнал плитката на съученичка, счупил съм прозорец, хвърлил съм снежна топка, говорил съм високо… Изброява всичките ми престъпления и се обръща към колегите ми с усмивка, за да им потвърди с каква гад в мое лице са се забъркали. Те започнаха да ми ръкопляскат…

И нищо. Върна ми документа и си тръгна победоносно.

Заклевам се, за достоверността на написаното по-горе от мен! Подписвам се!

Та как да им се доверя безпрекословно, дори и да казват истината? От това ли са обладани? От идеята за собствената си значимост, а не от мисията да служат на обществения ред и да го охраняват. Да им се доверя, когато Даниел Митов не спира да говори, но не казва нищо по същество и дърпа чергата, единствено към партията си майка? Случаят в Русе е меко казано многозначителен, а нищо не пречи да бъде обществено осветлен. Това ме кара да мисля, че им трябва време да го подредят по свое усмотрение.

Хората, които се издържат с нашите средства трябва да бъдат максимално прозрачни в изказа и делата си. Така се печели и доказва доверие. А не с популизми и афоризми на тема опозиция, президент, служебна тайна и това не касае МВР.

Извинявам се, че ви отнех от времето!

К. И. К."