Ето я и поредната статия по темата – само да ти се чете. Не си задаваме един и същ въпрос от скука.Търсим ново решение на стар проблем. Ако Сизифовият труд, вложен във всяка подобна статия връщаше по един човек в салона, нямаше да пишем същото. Но понеже сме оптимисти, ние бутаме нагоре по хълма тежкия камък на културата и се надяваме, че на връщане ще бутне един-двама – я към Драматичния, я към някоя пиеса…

Защо не ходят на театър? – се пита поузрялото поколение, което в аристократичния си вид на отлежало червено вино подема на нов глас стари упреци към младото поколение. Конфликтът ново-старо се разгаря в една нова светлина – винената. А в нея ние сме зелените неузрели гроздове, дето никой още не знае – на вино или на оцет ще станат.

Но онези, аристократичните, забравиха, че външният вид не е гаранция за качество. Забравиха, че бръчките не са белези на мъдрост. Помислиха, че те им дават право да са прави. Затова на едно такова място идва нова статия. Този път от зелената гледна точка. Защото дори зелени, се борим да узреем в по-хубава бъчва. Градим мнение и някои дори – ходим на театър.

Защо театърът се превърна в табу за младото поколение? Защото родителите ни, днешните „Узрели“, имаха шанса да зреят под изкуствената светлина на Прехода. Той ги накара изкуствено да узреят, да останат кисели отвътре. На тях им бе вграден идеалът за работещия човек, на когото му стигаше едно домакинство и да се радва, че домът му е образцов като другите. Поколението, белязано от така наречения Преход има склонността и да подценяват новите в „щайгата“, както и всичко различно от добре познатото.

Нека говорим открито – „междупоколеннчески“. Всяко следващо поколение е продукт на предишното. Отговорност за възпитанието си носим двустранно. Доброволно се отказахме от театъра, който обаче никога не ни бе препоръчан. Родители ни инвестираха в забавлението ни по нощните барове, защото всички около нас се забавляваха по този начин. Колективното решение бе за родителите гаранцията, че ще се впишат – а всички от онова поколение се страхуват от отхвърлянето на обществото. За нас забавлението остана в падащите от тавана салфетки.

Във вечната борба между поколенията, може би трябва да си дадем едно полувреме. Защото и ние наследихме киселата жилка от вашето зреене. Да спуснем завесата и да изчакаме второ действие. Да отидем на театър„междупоколеннчески“. И когато в театъра няма празно място, тогава ще знаем, че макар да повтаря предишната, никоя от тези статии не е Сизифова.
Нито възрастта, нито набразденото лице гарантират мъдрост – театърът обаче облагородява зрялото и развива младото – като светлината, огряла натежали гроздове. Пред червената завеса възрастово ограничение няма, стига човешкият сорт да позволява културното обогатяване с театър.

Марина Илиева